В Мадрид се задава коалиционно правителство на социалистите и „Подемос”. Ултрадясната Vox влезе в парламента, но няма шанс да влияе върху сформирането на кабинет. Какъв е урокът за Европа?

《При избирателна активност от 75,75% в секциите за гласуване се извиха опашки.》

Испания преподаде нагледен урок на цяла Европа. Наложи своя собствена категорична резолюция върху феномена, който наблюдаваме да се шири из останалата част на континента – политици от статуквото трескаво да се оглеждат дали ултрадесните не ги настъпват по петите и панически да зоват за флуидни „европеистки” обединения без значение на цвят и идеи.

Испанците решиха друго. Отстояха демокрацията и социална Европа по по-ефективния начин. Първо – излязоха масово да гласуват на своите извънредни парламентарни избори, състояли се на 28 април, само месец преди европейските. Избирателната активност бе рекордна – 75,75%. Което показа на първо място, че гласоподавателите отлично осъзнават значението и силата на своя вот и че са развили култура на участието, а не на безучастието. Второ – мобилизацията възпря риска от възход на крайната десница чрез убедителна подкрепа за левицата, ясно ангажирала се със социална политика. И трето – демонстрирано беше зряло разбиране, че крайнодесните се хранят от несигурността, неравенството и социалната ерозия в обществото, затова най-добрата спирачка срещу тях е подкрепа за силите, които отстояват социалната справедливост.

Има и още един фактор, който проработи в испанския случай. Доста репортажи в испанските медии установиха, че за високата избирателна активност важен принос има по-възрастното поколение. Много негови представители отидоха сега да гласуват, макар от години да не са го правили. Става дума за хора, които добре помнят франкистката диктатура и не искат нейни почитатели да получават важни позиции в днешната политика. Очевидно тези гласоподаватели не можеха да допуснат силно представяне на крайнодясната Vox и упражниха правото си на глас, за да ѝ попречат да стане решаващ фактор в испанската политика. Впрочем, за мотивацията на това поколение несъмнено важна роля изиграха и плановете на соцлидера Педро Санчес за амбициозна пенсионна реформа.

Освен хората от „третата възраст”, във вота с голям ентусиазъм са се включили и най-младите, гласували сега за първи път, отчетоха испанските телевизии.

Но далеч не само пенсионерите и младежите решиха изхода от тези избори. В гласуването се включиха масово и много популярни личности, които със самото си участие агитираха за активност в изборния ден. Например, кинозвездата Пенелопе Крус, която се оказа родена навръх 28 април, публикува в социалните мрежи своя снимка как пуска бюлетина в урната с надписа: „Най-добрият начин да отпразнувам рождения си ден”. Пенелопе и съпругът ѝ, също много прочутият актьор Хавиер Бардем, са известни привърженици на левицата.

《Пенелопе Крус публикува своя снимка как гласува навръх рождения си ден.》

Безспорната победителка в тези избори е получилата най-много – около 29% от гласовете или 123 депутатски места – Испанска социалистическа работническа партия (ИСРП). И най-вече лидерът ѝ Педро Санчес. Със своето около 10-месечно досегашно управление като премиер на социалистическото правителство на малцинството, поело властта след вота на недоверие срещу десния експремиер Мариано Рахой миналото лято, Санчес водеше една категорично лява, социална политика. Опита се да я въплъти и в проектобюджета, който беше подготвил и който десницата реши да бламира, за да накаже премиера за политиката му на диалог по кризата в Каталуня. Това предизвика правителствена криза и насрочването на сегашните извънредни избори. На тях испанските избиратели подкрепиха категорично Санчес.

Важно е да се подчертае, че това е и подкрепа за упоритостта му да прокара своя курс включително вътре в собствената си партия, където, както е известно, срещаше съпротива от т.нар. „барони”, влиятелните водачи на местни структури. Нека припомним, че те успяха дори да свалят Санчес от лидерския пост през 2016 г., защото той отказваше безпринципно съглашателство – беше против партията да позволи ново управление на Рахой. Тогава махнаха Санчес, Рахой пак пое държавата, след няколко месеца Санчес спечели вътрешнопартийни избори, върна се начело на партията, а после постигна и отстраняване на Рахой чрез вот на недоверие, сядайки след това в премиерското кресло.

Сега, с ясния вот на 28 април, който връща ИСРП на власт след 8-годишно прекъсване, Санчес получава всеобщо признание и на национално ниво, че е прав в избраната посока: „не” на „широки коалиции”, а връщане към левите корени, към изчистената от неприемливи компромиси социалистическа идея и практика. И още – „да” на партньорството с по-леви от социалистите формации като „Подемос”. Или по-точно – със съюза „Унидас Подемос”, включващ „Подемос” с лидер Пабло Иглесиас и Обединена левица (Izquierda Unida) с водач Алберто Гарсон. Именно така тези две партии бяха представени в досегашния парламент, ще бъдат представени и в новия.

Опората от страна на „Унидас Подемос” (УП) в парламента бе ключова, за да може да управлява правителството на Санчес през последните над 10 месеца. Много съществен беше и приносът на УП в така и не успелия да мине през парламента най-социален бюджет в историята на Испания.

По време на предизборната кампания сега лидерът на „Подемос” Пабло Иглесиас ясно заяви, че ако след изборите социалистите пак поискат подкрепа от УП, тя вече ще трябва да е под формата на коалиция. На което Педро Санчес откликна положително. Затова след оповестяване на резултатите от вота за всички изглежда сякаш предопределено, че социалистите и УП ще направят лява коалиция.

Всъщност УП се представиха на това гласуване доста по-зле, отколкото на предишното през 2016 г. Ако досега те разполагаха със 71 депутати в парламента, то получените на 28 април 14,3% ще им дадат вече едва 42 депутатски места. Спадът се дължи на колебанията и разцепленията вътре в „Подемос”, която при първия опит на Санчес да стане премиер през 2016 г. гласува против кандидатурата му в парламента, съвпадайки така с вота на дясната Народна партия. Вярно, тогава Санчес посягаше към властта със сключен пакт с либералната „Сюдаданос”, чиято програма „Подемос” отхвърля като дясна. Но пък онзи вот против соцлидера позволи на не по-малко десния Рахой отново да поеме премиерските юзди. Още тогава това породи вътрешно брожение в „Подемос”. А в началото на тази година стана факт и истинско разцепление, след като един от съоснователите на партията и доскоро близък приятел на Иглесиас – Иниго Ерехон, реши да се кандидатира от друга платформа в местните избори на 26 май (те ще се проведат едновременно с европейските) и след него си тръгнаха доста негови съмишленици. Тази криза съвпадна и с физическото отсъствие от политическия живот на Иглесиас, който си беше взел 3-месечен отпуск по бащинство. Всичко това сега рикошира в сваляне на електоралната подкрепа за „Подемос”, макар Иглесиас и да успя да качи малко процентите от сондажите с енергичното си и позитивно включване в предизборните усилия през последния месец.

В нощта след вота, когато вече се разбра разпределението на бюлетините, той заяви: „Бихме искали по-добър резултат, но и този е достатъчен за двете цели, които си бяхме поставили – да се възпре крайната десница и да се постигне коалиционно правителство на левицата”.

Ако се съберат заедно резултатите на ИСРП и на „Унидас Подемос”, те ще имат в новия парламент общо 165 места. За да мине едно правителство на първо гласуване в 350-членния законодателен орган, то се нуждае от абсолютно мнозинство, тоест от 176 гласа. Но на второ гласуване може да мине, дори и ако получи само с един глас повече от онези, които са „против”. А това очевидно ще са партиите от вече станалата нарицателна „тройна десница” – Народната паритя (НП), „Сюдаданос” и Vox. Техният сумиран резултат плюс още по един депутат от две малки десни формации дават общо 149 депутати. Така че при всички случаи на второ гласуване една коалиция на ИСРП и на „Унидас Подемос” ще мине с лекота, дори без да прибягва до гласовете на по-малките националистически формации, които в досегашния парламент крепяха правителството на малцинството на Санчес.

Впрочем, тъкмо сътрудничеството с националистите и формата на диалога, подет от кабинета на Санчес със сепаратистките власти в Каталуня, са водещата спойка в „тройната десница” – Санчес е остро атакуван по тази линия и от НП, и от „Сюдаданос”, и от Vox, която пък пряко дължи набъбването си на ответния рефлекс срещу каталунския сепаратизъм.

Същевременно изборният резултат би трябвало ясно да сигнализира на десните, че сериозно се разминават с обществените щения, защото Санчес сега получава ясна подкрепа за политиката си и по кризата в Каталуня.

Но да видим конкретните резултати на НП, „Сюдаданос” и Vox.

Монополизиралата допреди броени години целия десен вот Народна партия сега получава звучна електорална плесница. Вотът на 28 април даде на НП най-лошия резултат в историята ѝ. Тя остана втора в класирането, но падна едва на 16,7%. Това ще ѝ осигури само 66 депутатски места вместо 137-те, с които разполагаше досега.

Налице е несъмнен ефект от големите корупционни скандали с дейци на НП, както и от прилаганите от правителствата ѝ жестоки социални орязвания. Но мнозина от наблюдателите дават част от „заслугите” за срива на партията и на нейния сегашен лидер Пабло Касадо. През 10-те месеца, откакто я оглави, той усърдно копираше агресивния и остър тон на крайната десница, смятайки, че така ще спре отлива на доскорошни симпатизанти на НП към Vox. Но всъщност се оказа, че по този начин е отблъснал по-умерените традиционни избиратели на своята партия и ги е тласнал към либералната „Сюдаданос”.

Именно предвожданата от Алберт Ривера „Сюдаданос” е най-добре представилата се сега сред „тройната десница”. Отмъквайки сериозна част от електората на НП, тя получи почти колкото нея – малко под 16%, и ще има 57 депутатски места. Както обяви Ривера в следизборната нощ, партията му е амбицирана да бъде водеща сила на опозицията срещу Педро Санчес. Водачът на „Сюдаданос” още по време на кампанията беше предупредил категорично, че никога повече няма да прави никакви пактове със соцлидера.

Що се отнася до ултрадясната Vox, която до последно усърдно внушаваше, че сондажите са подвеждащи и че тя разполага с голям скрит вот, този път социолозите познаха доста точно реалното положение. Предвожданата от Сантяго Абаскал радикална формация получи 10,3% и това ѝ дава 24 депутати. В тази позиция тя няма да може да влияе върху сформирането на правителството. Самият Абаскал се показа недоволен – най-вече от това, че резултатът не му дава възможност да спре „народния фронт”, както той нарича ИСРП, „Унидас Подемос” и националистическите партии от автономиите. Очевидно тази извадена от епохата на гражданската война терминология, която може би във Vox са се надявали да придаде повече сили на духа на франкизма, изигра точно обратната роля – мобилизира за отпор всички, които не искат да виждат подобни сенки в демократичната си държава.

Сега на ход е Педро Санчес – с подсилени от гласа народен позиции. В следизборната нощ той бе възторжено приветстван от привържениците на социалистите пред централата на ИСРП в Мадрид.

《Педро Санчес приветства привържениците си от балкон на централата на ИСРП в Мадрид.》

Влизайки в тона на отговорен държавник, Санчес, естествено, каза, че за сформиране на правителството е готов на диалог „с всички сили, които спазват конституцията и искат Испания да се развива по пътя на социалния прогрес”. В отговор на това залялото улицата множество започна да скандира: „Не с Ривера! Не с Ривера!”. Посланието беше ясно – да не се търси „Сюдданос” и лидера ѝ Алберт Ривера за подкрепа в бъдещото управление. Все пак именно присъединяването на Ривера към НП при бламирането на Санчес в парламента доведе до провала на досегашното правителство. Да не говорим за многобройните лични нападки, отправени от Ривера към Санчес по време на кампанията.

Но дори и в следизборната еуфория, Санчес не се увлече по настроението на улицата и в отговор на скандиранията срещу Ривера повтори тезата си: „Добре, чух ви. Но ние няма да правим като тях и да слагаме санитарни кордони. Пак повтарям: ще разговарям с всички, които зачитат конституцията и искат Испания да се развива в посока на социалната справедливост”.

Подаването на ръка несъмнено е задължителен ход в политиката и Санчес добре си е научил урока. Но за всички е очевидно, че със „Сюдаданос” няма да се получи, а сигурният коалиционен партньор ще са „Унидас Подемос”.

Вярно, чуха се вече гласове, че ИСРП може да реши да управлява и сама, с правителство на малцинството, както досега – и само да разчита на парламентарната подкрепа на „Подемос“. Това е съвсем възможен вариант като се има предвид и колко много Санчес харесва „португалския модел“. А в съседната иберийска държава социалистът Антонио Коща управлява точно в такъв формат, само с парламентарна подкрепа на комунистите и Левия блок.

Не закъсняха да се обадят и от влиятелната СЕОЕ (Испанска конфедерация на предприемаческите организации), чийто председател Антонио Гараменди настоя, че предпочита „едноцветно“ и „ориентирано към центъра“ правителство в Мадрид, без участието на „Подемос“.

Същевременно обаче водещите синдикати UGT и ССОО заявиха, че „стабилността изисква програмно правителствено споразумение“, което да трасира линията на „завой наляво за упражняваните политики“.

Каталунският контекст също не е за подценяване за оформяне не бъдещата правителствена конфигурация и ориентация. Сред партиите в Каталуня при сегашното гласуване най-отпред излезе не консервативно-националистическата JxCat („Заедно за Каталуня“), която все още е водеща сила в Барселона, но която ще има занапред само 7 депутатски места в парламента в Мадрид. Тя бе сериозно изпреварена от също сепаратистката, но категорично лява ERC (Каталунска републиканска левица), която получава 15 депутати в новия състав на испанския парламент.

Самият Санчес и други отговорни фактори в соцпартията засега избягват да се произнесат категорично дали ще има коалиция или пак правителство на малцинството. Проба за обществена реакция все пак направи досегашната вицепремиерка Кармен Калво, която каза в свое радиоинтервю, че „ИСРП ще се опита да сформира самостоятелно правителство“. Но от централата на ИСРП се измъкват с уклончиви отговори, че няма защо да се бърза с тези решения. Процедурите наистина са бавни, а и допълнителен стимул за протакане е, че на 26 май предстоят местните и европейските избори, преди които никоя партия няма причини да прибързва с решенията си. Най-малко пък социалистите, които сега са в силата си. И то не само в Конгреса на депутатите, но и в горната камара – Сената. Там с вота на 28 април те взимат абсолютно мнозинство за първи път от 1993 г. Така че има защо да тупат топката и да изчакват да мине отначало гласуването на 26 май. Пък после – каквото сабя покаже.

Тоест – няма скоро да видим ясен контур в консултациите по сформирането на новото испанско правителство. Но независимо от всички тези условности и детайли, испанският пример от сегашния вот концептуално е много красноречив и показателен като послание към Европа. Както синтезира нещата в интервю пред телевизия „Антена 3” председателката на ИСРП Кристина Нарбона, „най-добрият начин да се възпре крайната десница е да се води борба с неравенството в обществото”.

Не, левицата в Европа не е умряла. Хората я искат. Само че истинска, действително лява. Остава и политиците, които твърдят, че са леви, наистина да започнат да действат като такива.