Броят на българите, които са против членството на страната им в НАТО, надхвърли броя на привържениците на Алианса. Проучванията показват още, че населението на България все повече се съгласява с руската визия за конфликта в Украйна. Но парламентът с абсолютно мнозинство взе решение за доставката на оръжие за ВСУ.

В отношенията с Москва София прекрачи „червената линия“, от която в рамките на сегашната конфронтация между Русия и Запада преди се страхуваше.

Преди месец изглеждаше, че вече сме счупили всички гърнета – повдигна се въпросът за прекъсване на дипломатическите отношения между двете страни. Съществува съмнение, че разривът не е настъпил само поради това, че руската страна се е надявала на ново българско правителство и на „разведряване“. По отношение на страните от НАТО тези надежди вече са почти безплодни: там на всеки избори има гонка на русофобите. Но българският народ категорично даде да се разбере, че това не се отнася до него Българите продължават да искат различна външна политика.

В анкета, проведена по националната телевизия на България, 69,4% гласуваха „категорично против“ изпращането на военна помощ за ВСУ, други 3,1% „по-скоро против“, до известна степен „за“ – по-малко от една четвърт.

Сравнете с гласуването по този въпрос в Народното събрание: 175 депутати от българския парламент бяха „за“, 49 бяха „против“, един се въздържа.

А става дума за състав, избран едва в началото на октомври и на вълната на общественото недоволство от държавната русофобия. Това бяха четвъртите избори за две години, тъй като българските партии не могат да изградят дългогодишната коалиция. И всеки път победителят се променя.

След първи в цикъла на гласуване партия ГЕРБ на бившия премиер Бойко Борисов спечели най-много гласове, въпреки че повече от година в България тече муден Майдан, насочен лично срещу него.

Русофобът, атлантик, „еврооптимист“, подчертано проамерикански – Борисов изобщо не прилича на типична жертва на цветна революция. Но има един нюанс или по-скоро много нюанси, с които той се е натрупал през повече от десетгодишното си управление. Основната е извънмащабната за европейските стандарти корупция, превърнала Борисов в „токсичен“ актив. Той не успя да състави нова коалиция от влезлите в парламента партии и бяха насрочени нови избори.

Следващ победител стана партия „Има такъв народ“ на известния шоумен Слави Трифонов. Пак не можаха да се договорят за постоянно правителство, но – само и само да махнат омразния Борисов – до новите избори сложиха временен кабинет, уж от професионалисти, които се интересуват от данъци и субсидии, а не много от политика.

Тази идея неочаквано се хареса на българите и на следващите избори лидер се очерта новата партия „Продължаваме промяната”, водена от тандема Кирил Петков и Асен Василев, които отговаряха за икономическия блок в правителството на „технократите“. Петков стана новият министър-председател, а общественият договор между него, другите членове на управляващата коалиция и, помпозно казано, народа изглеждаше така: трябва по-малко политика (включително външна), по-малко идеология, по-малко история и други причини за разногласия, вместо всичко е необходима съвместна прагматична работа в полза на страната и нейната икономика.

Петков не изпълни това обещание, явно не му провървя: два месеца след стартирането на неговото „неидеологическо“ правителство Русия започна специалната операция в Украйна, а Западът започна глобален конфликт с Русия, за което той поиска съюзниците „да спретнат редиците“ и е особено пристрастен към онези, които могат да бъдат заподозрени в известна лоялност към Москва.

България може да бъде заподозряна. Петков не посочи причина за това, но икономиката на страната остава относително силно зависима от Русия, а проучване, поръчано от Европейската комисия, определя българите като най-проруския народ в Съюза.

Било доказвайки на субектите на външно управление, че може да му се има доверие, било поради липса на никакво поле за маневриране в отношенията с тях, Петков зае радикална позиция – скара се с Москва повече, отколкото изисквала ситуацията, от гледна точка на броя на санкциите и самосанкциите (тоест „изстрелите в собствения крак“) застана почти наравно с правителствата на балтийските държави.

Въпреки това доставките на оръжия за Украйна остават видима „червена линия“. Технически, благодарение на БСП, която беше част от управляващата коалиция и дълго време се смяташе за лоялната към Москва. Но и българското общество изрази пълно недоволство от външната и вътрешната политика на Петков.

Стигна се дотам, че премиерът беше замерян със снежни топка под скандиранията „предател“ и „НАТО вън!“ от многохилядна демонстрация, както и до стачки в пристанищата, откъдето можеха да изпращат оръжия към въоръжените сили на Украйна.

Вълненията сред народа, който изразява недоволство от социално-икономическата ситуация в страната и нейното атлантическо „търкаляне“, се прехвърли и в партията на Слава Трифонов, от което се възползва Бойко Борисов. Експремиерът събра в парламента необходимите гласове за вот на недоверие към правителството на тези, които Петков настрои срещу себе си. Получил „ритник“, премиерът в оставка обвини за всичко Борисов, Трифонов и руския посланик. След няколко безрезултатни опита за създаване на нова коалиция в България бяха обявени поредните предсрочни избори.

Партията на Борисов отново стана формален победител, но не може да събере достатъчен брой коалиционни партньори. На второ място е „Продължаващата промяна“. Силата на доскорошния победител Слава Трифонов изобщо не успя да преодолее избирателната бариера, а проруските социалисти получиха историческия минимум от 9,3%.

Може би техният електорат се насочи към новаците в парламента: национално-консервативните и истински проруски „Възрожденци“, неочаквано събрали над 10% и „Български възход“ на Стефан Янев. Янев беше премиер на същото това „служебно“ правителство от избори на избори, където изгря звездата на Петков. Впоследствие Петков направи Янев министър на отбраната, но го уволни, тъй като бившият шеф се придържаше към умерена позиция за Украйна и не искаше да я въоръжава.

Социалисти и възрожденци останаха верни на себе си и гласуваха против помощта на въоръжените сили на Украйна в повече от сегашната (българите ремонтират военна техника за Украйна). Но в крайна сметка решението, от което се нуждаеха Вашингтон, Брюксел и Киев, премина доста лесно: властите показаха тенденция, обратна на тази, която показва народа.

По данни на ЕСТАТ сега едва 23,1% от българите симпатизират на Украйна, докато през април те са били 32,4%. 57,7% са съгласни с твърдението, че „НАТО предизвика този конфликт, като не изпълни своите споразумения с Русия“ (46,5%), докато 41,2% са съгласни, че „правителството на Украйна е националистическо и фашистко (34,9%). Повече от 39% смятат, че „Украйна разработва оръжия за масово поразяване “ (беше по-малко от 32%), а 37,5% смятат, че „Украйна е изконна руска земя“ (беше 29,7%).

Делът на тези, които биха гласували за влизането на България в НАТО, ако този въпрос беше решен сега, намалява до 29,8% от 41,2% през април. Против присъединяването към Алианса са 31,1% от анкетираните, тоест скептиците в България са повече от атлантиците (останалите се затрудниха да отговорят или няма да гласуват).

Политически това е победа за Запада, който постигна желания резултат, въпреки пречките. Правителството на България отново е „официално“ начело с независим „технократ“ Гълъб Донев. Уж не искал да въоръжава ВСУ, но правителството нареди това на парламента по инициатива на Борисов.

Борисов все още се надява, че ГЕРБ ще се върне на власт и е готов на сериозен компромис – да не кандидатства за нито една позиция, превръщайки се в „сив кардинал”. Очевидно той очаква, че Брюксел ще оцени цялата тази схема ще каже на ориентираните към Европейския съюз политици (Петков например) да се съгласят на компромис.

Жертва на тази схема най-вероятно ще бъдат руско-българските отношения като такива. В тази ситуация няма смисъл да се преструваме, че случилото се означава малко. Основно арсеналът на България се състои от оръжия съветски образец – тоест такива, които са добре познати на украинската армия и затова са много търсени от нея.

Уви, народите дори на великите сили често са лишени от възможността да избират външната си политика, а българите са типичен „малък народ“, притиснат в хватката на ЕС и НАТО. Но този народ, както се каза във филма „Полет над кукувиче гнездо“, „поне се опита“.