Много хора в международната общност имат доста объркваща концепция за социализма, мислейки, че социализмът не звучи твърде зле, тъй като изглежда, че насърчава „социалната справедливост“ и „равенството“. Всъщност социализмът е много опасен по природа, което е в основата си в ущърб на традиционната култура и етичните ценности, които са от съществено значение за съществуването на човечеството.

Защитниците на социалистите могат да бъдат много измамни, тъй като често се маскират и се опитват да спечелят гласове „за хората“. Те отново и отново играят ролята на „Баба Вълчица“ – слагат забрадка, носят кошница и почуквайки на вратата на кокошарника казват: „Отворете вратата, аз съм баба и ви донесох вкусна храна.“

Социалистите насърчават „обществената собственост“, „обществото на социалното благосъстояние“ и т. нар. „социална справедливост“, скрито насърчавайки хората да „живеят от социални помощи“, вместо да работят за прехраната си.

Една от смразяващите команди, които Маркс пише в Комунистическия манифест, е че „теорията на комунизма може да бъде обобщена в едно изречение: Премахване на цялата частна собственост“.

Бил Мюленберг, роден в Америка автор, медиен коментатор и понастоящем секретар на Семейния съвет на щата Виктория в Австралия, твърди, че „социалната справедливост не е това, което мислите, че е“ и че „В социалистическите страни единствените хора, които притежават активи с висока стойност са социалистическите управници и техните лоялни приятели. Тъй като при социализма има малка възходяща мобилност, социалистическите общества се характеризират с две икономически нива: отгоре е малък, изключително богат управляващ елит и отдолу са масите с ниски доходи, принудени да се подчиняват на диктата на своите социалистически господари. Голяма и просперираща средна класа, каквато имаме в Америка, не съществува в страни с еднопартийно социалистическо управление.“
„Третият път“ на Чавес

През 1998 г., по време на кампанията, когато Чавес се кандидатира за президент на Венецуела, за да поеме властта, той отхвърли социалистическите си предложения и обеща обширни социални и икономически реформи, които спечелиха доверието и благоволението на бедните и работниците по това време.

Той каза, че ще намери „трети начин“ между социализма и капитализма да извърши „мирна, демократична революция“, карайки хората да вярват, че той не следва комунизма на Източна Европа, който се срина неотдавна през 1991 г.

След като дойде на власт, Чавес пое контрола над законодателната власт и измени Конституцията. След това той започна да насърчава социализма, като национализира ключови икономически сектори, предлагайки безплатни медицински грижи и безплатно образование, както и система за обществено настаняване. Бензинът във Венецуела стана най-евтиният в света, струвайки по-малко от бутилираната вода. Човек би могъл да използва толкова бензин, колкото иска, без да се притеснява какво ще се случи, когато това ниво на потребление стане неустойчиво по-късно.

През първите няколко години от управлението му животът е добър за венецуелците. Доходите на бедните на много места се увеличиха с 55%; равнището на безработица намаля с 6,4%, а населението в бедност спадна с 10%. Така Чавес стана все по-популярен сред бедните като техният „велик спасител“.

През 2007 г. Венецуела създаде 132 центъра за социалистическо обучение. Чавес нареди на всички служители на национални предприятия да отделят поне четири часа седмично за изучаване на марксистката теория и това изискване се разпростря и върху военните и училищата.

В първите дни, когато Венецуела имаше най-големите запаси от нефт в света и се възползваше от високите цени на петрола, Чавес изглеждаше да създава рай на земята във Венецуела, където хората можеха просто да седят и да се радват на добър живот безплатно. Когато обаче цените на петрола се сринаха, планираната икономика на Чавес всеки ден отиваше от лошо на по-лошо.

„Голямата тенджера ориз“ рано или късно ще свърши. Същата история се оказа вярна в Китай през 50-те години, когато комунистическият режим стартира „Големия скок напред“ и хората ядоха от „същата голяма тенджера“. Така наречените „равенство“ и „социални придобивки“ произвеждаха все повече „мързеливи хора“ и водеха до социална и икономическа неефективност и стагнация.

Икономиката на Венецуела започна бързо да се влошава след 2010 г. и в крайна

сметка се срина с масивното отпечатване на банкноти. Гладът и бедността скоро обхванаха цялата страна.

Когато Чавес обяви, че ще преразпредели богатството и ще вземе пари от богатите, за да ги даде на бедните, заможните започнаха да емигрират; когато той обяви национализацията на частните предприятия и контрола върху чуждестранната валута, както и ценовия контрол върху ежедневните нужди, средната класа започна да емигрира; когато неговият наследник, Мадуро, обяви, че печатането на банкноти ще се развихри, бедните започнаха да правят всичко възможно, за да избягат в други страни.

Инфлацията във Венецуела достигна зашеметяващите един милион процента през 2018 г. Правителството на Мадуро обаче продължи да печати банкноти и да взема назаем чуждестранни дългове, които стигнаха 120 милиарда щатски долара, от които над 60 милиарда бяха от комунистически Китай.

Според Националното проучване на условията на живот във Венецуела за периода 2019–2020 г. (ENCOVI), нивата на бедност във Венецуела нарастват през 2019 г., което официално я прави най-бедната страна в Латинска Америка и Карибите. Там 75% от хората не са имали достатъчно храна и са имали средна загуба на тегло от 8,7 кг.

Средният доход във Венецуела през 2019 г. е 72 американски цента на ден. Изследването се базира само на доходи и показва, че 96 процента от венецуелците са живели в бедност, а 70 процента са живели в крайна бедност.

Източна Европа изостави комунизма през 1989 г. и 30 години по-късно Венецуела отново доказа, че комунизмът е задънена улица. Това не донесе на хората щастие, както беше обещано, а само остави след себе си злото, корупцията, страданието и бедността.

Провалът на Венецуела привлече вниманието в световен мащаб и въпреки това Бърни Сандърс, най-влиятелният американски социалист, и други казаха много малко за това, твърдейки, че социализмът в скандинавски стил е това, което САЩ трябва да следват.

Пенсионираният професор Пол Х. Рубин, експерт по социализма и капитализма, публикува нова книга през август миналата година, озаглавена „Ръководство за студентите по социализма: Как ще унищожи живота ви“. Той обяснява в книгата как ще изглеждат САЩ при социализма: Хората ще бъдат по-бедни. Ще има по-малко свобода и стоките ще бъдат с по-ниско качество, но по-скъпи. Ще има по-малко иновации и околната среда ще бъде в по-лошо състояние.

Той също така твърди, че САЩ е най-продуктивната и най-богата държава, която някога е съществувала, и че сегашното ниво на богатство в САЩ се дължи на капитализма. И накрая, той демонстрира, че много критики на капитализма (като това, че води до прекомерно неравенство) са погрешни или необосновани.

Всъщност социалистите често се държат като Чавес в началото и игнорират крайностите на комунизма, като изобразяват красива картина, за която знаят, че никога няма да се сбъдне.
Дания не е социалистическа

След като видя, че държавата му е давана за пример в американския президентски дебат от Бърни Сандърс, датският премиер Ларс Локе Расмусен обясни в лекция в Харвард на 31 октомври 2015 г., че страната му не е социалистическа.

„Знам, че някои хора в САЩ свързват скандинавския модел с някакъв вид социализъм. Затова бих искал да изясня едно нещо. Дания е далеч от социалистическата планова икономика. Дания е пазарна икономика“, каза Расмусен.

„Скандинавският модел е разширена социална държава, която осигурява високо ниво на сигурност на своите граждани, но също така е успешна пазарна икономика с много свобода да преследвате мечтите си и да живеете живота си, както желаете“, добави той.

Всъщност скандинавските страни от известно време са наясно с проблемите на социализма. През 1975 г. Швеция беше 4-тата най-богата нация на земята (измервана чрез БВП на глава от населението); въпреки това, тя падна до 14-та до 1993 г. и шведите бяха започнали да осъзнават проблемите, с които се сблъскват в експеримента си със социализма. Шведският учен Нина Санададжи и други смятат, че с разширеното социално благосъстояние е било злоупотребено и трудовата етика е била нарушена, а шведите са започнали да смятат, че различните практики на социализма са „колосален провал“, като Дания стигна до подобен извод.

Но основните медии в САЩ, които отдавна са попаднали в сковаващото блато на „политическата коректност“, отказват да съобщават за проблемите, причинени от социалистическата практика в скандинавските страни. „Психеделичният наркотик“ на комунизма, в името на „Зеления нов курс“, сега набира популярност.

Факт е, че през последните десетилетия на 20-ти век политиката на САЩ за благоразположение към комунистически Китай вече е допуснала социализма в Съединените щати. Проучване на младото поколение показва, че 70% от тях вярват в социализма.

Подобно на опиума, комунизмът някога е привличал голям брой хора и наистина е тровил хората през всичките тези години.

Под влиянието на комунистическия атеизъм в САЩ надделя безскрупулната разпуснатост. Осемте години от администрацията на Обама плюс последните две години от кабинета на Буш-младши се смятат за „изгубеното десетилетие“ от много американци, с два емблематични показателя – първо, все повече хора започнаха да разчитат на социалното благосъстояние; второ, средната класа намаля. Освен това бяха узаконени еднополовите бракове, помилвани бяха стотици затворници, свързани с наркотици, и бяха популяризирани унисекс обществени тоалетни.
Истината за „социализма с китайски характеристики“

Китайската комунистическа партия (ККП) е изключително измамна и има история на лъжи, за да спечели съчувствие и одобрение от международната общност и да прокара собствените си политически програми.

„Как да постигнем демокрация? Моля, поемете по правилния път на демокрацията: Дайте правата на хората на самите хора!”, се казва в редакционна статия на “устата” на ККП „Xinhua Daily” на 27 септември 1945 г. със заглавие „Правилният път към демокрацията: връщане на политическата власт към хората без резервации.“

„Демокрацията се превърна в тенденция в света. Който се противопоставя на тази тенденция, ще загине …… ”, се казва в статията на Daily Xinhua „Демокрация на първо място” (15 септември 1943 г.).

За да скрие истинската си същност, като се преструва, че насърчава демокрацията, Мао Дзедун, лидер на ККП от 1935 г. до смъртта си през 1976 г., лично говори за важността на демокрацията по многобройни публични поводи, като казва, че недостатъците на Китай са липсата на демокрация и че само чрез практикуване на демокрация Китай може да се развие правилно.

През юли 1944 г., когато се среща с Джон Стюарт Сървис, политически съветник на Джоузеф Стилуел, командир на групата Китай-Индия-Мианмар и началник щаб на генералисимус Чианг Кайши, Мао Дзедун топло казва: „Всеки американски войник в Китай трябва да бъде рекламен агент за демокрация и те трябва да говорят за демокрация на всеки срещнат китайски гражданин. Американските политици трябва да говорят за демокрация с китайските политици. Накратко, китайците уважават вашите американски идеали за демокрация.“ („Бюлетин на историята на партията“, 1983 г., номер 20-21, изготвен от Центъра за изследователска история на ЦК на ККП)

През 1949 г. ККП заяви, че създава „свободен и демократичен Нов Китай“ и „покани“ много патриоти в чужбина да се върнат в родината. Мнозина се отзоваха на призива, оставяйки домовете и кариерата си. Повечето от тях обаче бяха преследвани като „шпиони“, „реакционни сили“ и т.н., а много от тях дори загубиха живота си в резултат на това.

В продължение на десетилетия има такъв аргумент, че ККП се различава от преди, като се променя и върви по своя път на „социализъм с китайски характеристики“. Въпреки това, 40 години по-късно от икономическата реформа в Китай и отварянето й, ККП остава същата, с лъжи, насилие, корупция и разрушаване на вярата, наред с много други въпроси. Пролетариатът все още е пролетариат, като 600 милиона души печелят по 1000 юана на месец. След 40 години реформи и отваряне, жизненият стандарт на почти половината от населението на Китай не се е подобрил.

Американският учен Стивън Мошър, автор на „Побойник от Азия: Защо мечтата на Китай е новата заплаха за световния ред“, заяви, че ККП всъщност е фашистки режим, обвит в комунизъм. Първо, самата ККП консумира около един трилион щатски долара всяка година, главно за заплати на кадри и служители, санаториуми и възстановителни съоръжения за пенсионирани кадри, публично финансирани задгранични пътувания и други разходи.

Второто нещо или второто бреме, което китайците трябва да понесат, е държавният сектор, който губи трилиони щатски долари всяка година. Всички държавни предприятия губят пари, създавайки огромна тежест за китайския народ.

Стивън Мошър казва, че икономиката на ККП не може да свързва двата края и е отишла твърде далеч, за да може да се възстанови. Разпадането на ККП е неизбежно и няма да е твърде далеч.
Епилог: Хората се събуждат и отхвърлянето на комунизма става консенсус

През вековете причината, поради която измамниците често са успявали е, че имат набор от трикове, които могат да печелят доверието на другите, като скрият истинския си цвят. Но лъжците винаги са лъжци и колкото и умело да играят игри, в крайна сметка ще загубят шоуто.

Тръмп многократно е предупреждавал за социализма, а изборите в САЩ през 2020 г. позволиха на много американци да осъзнаят доколко комунизмът е проникнал в американското общество. Нетизен остави съобщение онлайн, казвайки, „Не искаме да виждаме в САЩ да се крадат стоки и ограбват пари, да влизат нелегални имигранти когато си пожелаят, убийци и подпалвачи да остават ненаказани, да се пропагандира промяна на пола и злоупотреба с наркотици, изнасилвачите на млади момичета да са защитени, беззаконните активисти на BLM и Antifa да се държат напълно незаконно, кражба от 950 долара да се счита за законна, да не се проверява лична карта на изборите и т.н. Не искаме да виждаме капитализма да се превръща в социализъм.“

Историята е достигнала критичен момент и триковете на Червените дяволи на комунизма няма къде да се скрият. Социалистическата лудост по време на общите избори в САЩ беше последното почукване на вратата на „Баба Вълчица“.