Преди няколко години това беше мечтата на много българи в чужбина. Днес обаче виждам нещо различно.

Хора, които се върнаха в България, започват отново да стягат куфарите. И причината не е просто „по-висока заплата“.

Когато си живял дълго в чужбина започваш да приемаш за нормално неща, които в България постепенно започват да ти липсват. Ред. Правила. Работещи институции. Сигурност.

Предвидимост. И най-вече започваш да гледаш по друг начин на парите.

Защото няма значение само колко получаваш. Важно е колко ти остава след наема, храната, сметките, горивото и всички останали разходи. А с поскъпването през последните години и преминаването към еврото усещането за много хора е едно и също: цените растат, а доходите не успяват да ги догонят.

И тогава идва неприятното сравнение: „Ако ще плащам почти европейски цени, защо да приемам българския стандарт на услуги, институции и сигурност?“ Това е моментът, в който човек започва да разбира нещо.

Не се връщаш в чужбина само заради парите. Връщаш се заради начина на живот, към който вече си свикнал. Не защото не обичаш България. А защото след години в чужбина започваш да имаш друга представа какво означава нормален живот. И когато веднъж си свикнал с това, връщането назад понякога се оказва много по-трудно, отколкото си си представял.“

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Ходя с такси на работа всеки ден. Ето как протича една моя сутрин:

„Можете ли да ми спрете тук, моля?“ – питам таксиметровия шофьор.

„Сигурна ли сте?“ – ми отговаря той: „защото по принцип тук не е вашия вход на сградата ви.“

„Не, тук е добре“. Плащам си и излизам от колата възможно най-бързо, оглеждайки се, за да се уверя, че никой от колегите ми не е наоколо.

Накарах таксиметровия шофьор да ме спре отстрани на сградата на работното ми място, а не отпред. Това е, за да се уверя, че по-малко хора ме виждат да пристигам с такси.

Страдам от стрес и тревожност, така че често хващам такси за работа сутрин, ако съпругът ми не може да ме вземе в колата, за да избегна лудницата в автобуса, което влошава състоянието ми. Не е евтино, отнема доста голям залък от заплатата ми и не е нещо, което искам и трябва да правя. Но е временно решение, което ми помага да работя, докато имам проблем с психичното си здраве, и се отказвам от други размлечения, за да мога да го финансирам.

И все пак, когато ползвам такси, това води до въпроси и нежелани забележки от моите колеги, което, честно казано, не ми се нрави, а и на моменти звучи непрофесионално и грубо.

„О, тя пак идва с такси, удобството преди всичко!“ – възкликна силно един колега на друг по шеговит начин, когато влизам в сградата.

„Такситата са за мързеливци, аз никога не си вземам такси, ходя пеша.“ – добавя още един колега.

„А защо просто не използваш градски транспорт.“ – добавя трети.

Винаги някой коментира личния живот на друг и по-специално ме пита защо не съм предпочела автобуса или ходенето пеша пред идването на работа с такси. Някои дори ми намекват за лоши случки, свързани с такситата, а други ми натякват колко много пари гълта това мое удоволствие.

Аз обаче не се срамувам от тревогата си; като цяло съм доста отворена за проблемите си с психичното здраве, но само за хора, които или имат причина да го знаят, или на които мога да се доверя.

Колегите ми не е необходимо да знаят, че изпитвам безпокойство и затова идвам на работа с такси. Моят начин на транспорт не трябва да ги интересува. Все пак това не оказва влияние върху тях или тяхната работа и не бива да е нещо, което да коментират, но все пак те го правят. Те не са виновни и не знаят, че човек може да таи в себе си тревожност и стрес, които да му пречат и че за мен е по-добре да дам допълнително пари, но да съм по-спокойна и сигурна.

Може би трябва просто да обясня ситуацията на колегите си, но като чуя техните шеги и хапливи забележки за това, че идвам с такси на работа, не ме кара да се чувствам сигурна или уверена в разкриването на нещо толкова лично.

На всичкото отгоре работя за агенция, така че постоянно влизам в множество разговори, срещам се с нови хора и работя в различни роли.

Опитвам се да се държа приятно с хората и това се получава, защото не знаят какво се крие надълбоко в душата ми.

Всяка сутрин е борба. Сякаш безпокойството се буди преди мен и ме чака, така че когато отворя очите си, вече е там, което ме удря в стомаха.

Трябва да се подготвя по специален начин, за да стана от леглото, да се измия и облека, да си направя закуска и да опаковам нещата си за работа. Спирам, за да избърша сълзите си и започвам да дишам дълбоко, за да спра гаденето, което е вследствие на тревожността ми. Всичко това отнема време, което е основната причина за мен да изпусна автобуса. А когато отида на спирката, за да чакам следващия, нямам сила да се кача в него, защото винаги има страшно много хора, които ме напрягат. Така винаги прибягвам до хващане на такси, защото това е единствения начин да отида навреме на работа.

Пиша тази история, защото искам другите да знаят, че има много начини хората като мен да се справят със стреса и тревожността, за да могат да работят нормално. Такси може да ви помогне в случаите, когато закъснявате за работа, с него можете да отидете на разходка през обедната почивка, вместо да седите в общата стая и да общувате с колегите, които и без това по цял ден са с вас.
Напълно приемам, че извършването на тези неща може да изглежда малко странно или необичайно, когато няма никакво реално обяснение, но правенето на тези неща позволява на хора като мен да останат на работа. Никой от нас не ви дължи никакво обяснение защо правим тези неща, тъй като имаме право на личен живот. Ако видите хора да правят някои от споменатите неща, не е изключено да имат психично заболяване. Затова ние трябва да свикваме да работим със своите болести и да не обръщаме внимание на хората, които ни критикуват, коментират или ни се присмиват.

Никога не влизайте в конфликт с хора около петдесет.

Те са от друго тесто.

Семействата им ги научиха на почти всичко необходимо, още преди да са тръгнали на училище. На пет години мнозина вече носеха ключ от вкъщи на врата си. На седем можеха сами да си приготвят истинско ядене, а на девет бяха напълно самостоятелни. Всяка лятна сутрин изчезваха навън веднага след изгрев и се прибираха чак когато светнат уличните лампи.

Пиеха вода директно от градинския маркуч, ядяха плодове, без да ги мият, скитаха из горите и някак винаги намираха пътя към дома без GPS, мобилни телефони или споделяне на локация. Знаеха как да запалят огън, да пекат картофи или царевица в жарта, да превържат ожулено коляно с каквото намерят наоколо, да си ремонтират велосипеда сами и да изкарат целия следобед с един сандвич, увит в хартия.

Състезаваха се с велосипеди без каски, строяха рампи от шперплат, играеха на „ръбче“ по тротоарите, футбол по улиците, „шмайзер“, „Стражари и апаши“, фунийки и още десетки игри. Катереха се по дърветата и решаваха споровете си лице в лице, без нужда от групови чатове.

Четяха истински книги – от онези с хартиени страници, които нямат нужда от зареждане на батерия.

Те все още могат да смятат наум, помнят телефонни номера, поправят вещите си, вместо веднага да ги изхвърлят, мислят критично и стигат до изводи, без да гледат видео с инструкции. Ние сме последните, които можем едновременно да върнем рутера към фабрични настройки, да запалим печка с мокри дърва и да намерим адрес само по обяснението: „След старата фурна, втората пряка вдясно.“

Обучени сме да оцеляваме без интернет, инструкции, психологическа подкрепа и батерия над 20% 😁 Наистина опасно поколение. Пазете се!

Атанас Ленков

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ