Да потърсим отговор на въпроса преди да сме овесили бялото знаме пред напиращите привърженици на Hate and War.

„Как стигнахме дотук?”, казва във филма „Патриотът” (в гл. роля Мел Гибсън) генерал Корнуолис. Той е главнокомандващ британската армия в Америка по време на революционната война, която губи и с нея губи Америка. И продължава (докато си изпраща сабята на американците като знак за капитулация): „Паплач… армия от селяни…”

И ние така. Ние – т.е. онези в цивилизования свят, които от ранна юношеска и дори детска възраст (през 1968 г. бях на 10) се подредиха зад лозунга Love and Peace. А днес, в зрялата си възраст, докъдето ни стига погледът, виждаме – ако не War, то Hate.

И, осъзнато или не, смятаме подкрепящите Борисов и Орбан, Путин и Тръмп, Льо Пен и Брекзит за селяндурска паплач, зацапваща с калните си копита метеното от такива като нас.

Как стигнахме дотук? – е въпрос, който Корнуолис е трябвало да си зададе още след първите няколко битки с американската „паплач”. А не в момента на капитулация. Да бъдем по-умни от него. Да потърсим отговор на въпроса преди да сме овесили бялото знаме пред напиращите привърженици на Hate and War. Защото, ако стигнем дотам, че да капитулираме, те няма да ни пуснат поживо-поздраво, както американците са направили с Корнуолис (който пък веднага след това става Вицекрал на Индия, дай Боже всекиму…).

В тази статия ще става дума най-вече за сферата на идеите и предимно – за тяхното проявление „на Запад”. Какво ни интересува това тук, в Бълария ли? Интересува ни, защото (колкото и да не им се иска на някои „патриотично” настроени персони) сме част от Запада. Онези идеи, които там произвеждат реалността, съществуват и тук, през цялото време, макар в „местен” вариант. Най-новата ни идейна история не е такава, каквато е, да речем, тази в Китай, Русия или Египет. Тя е такава, каквато е в „западния свят”.

Кучето, разбира се, е заровено в онова, което наричаме „Шейсетте години”. Според британския публицист и историк Андрю Мар ние постоянно се занимаваме с Шейсетте, защото те не са свършили: „просто непрекъснато ги повтаряме”, пише той през 2008 г.

Това изобщо не е така; и затова днес само новата „реакционна” десница обсесивно се занимава с тях. Шейсетте приключиха. Още през 2006 г. една от звездите на френската 1968-а, Даниел Кон-Бендит, пише: „Шейсетте свършиха. Живеем в друг исторически период”.

Вече не пишем бележки под линия към 1968-а; надявам се днес да не пишем бележки под линия към 1938-а (както често изглежда). Но Шейсетте, в които съм живял огромната част от живота си, наистина свършиха. А следователно могат да бъдат погледнати отстрани, трезво и аналитично. Можем и да проследим, какво се случи, та днес сме в толкова различно историческо време.

Основната тема на Шейсетте е единението – създаването на ново общество, което да не е разделено според тогавашните разделителни линии (класови, расови, полови), а съставено от равни помежду си индивиди, събрали се заедно на основата на принципи и ценности, различни от дотогавашните. Като основна тема в последвалите десетилетия постепенно се оформя точно обратното: сепаратизмът – все по-радикалното деление на хората на отделни, противостоящи си групи, събрани по признак, който не подлежи на промяна (бели, черни, мъже, жени, каталунци, шотландци, англичани, богати, бедни, образовани, необразовани, победители, жертви и пр.).

За да се стигне до съзнателно единение на основата на нови принципи, всички трябва да са еднакво свободни. Това е стартовата тема на Шейсетте: окончателното освобождаване на човека от наложените му условия и ограничения. Дотогава в историята се освобождават народи, нации или класи. Сега става дума за еманципация – за независимост от заварените условия – на индивида. И то не на малки, елитни групички индивиди, каквито опити има от края на XIX век в различни бохемски кръгове. Става дума за еманципацията на всички хора като индивиди.

За да се стигне до този момент, разбира се, всички трябва да могат да се включат; никой да не остава отвън поради някакви дискриминационни стени. Оттук и подкрепата, през Шейсетте, за еманципацията на определени, зле представени тогава групи като жените, черните, хомосексуалните. Намерението е, веднъж преодолели бариерите на дискриминацията, всички те да се включат наравно с останалите в качеството си на еманципирани от пречки индивиди, вземащи свободно решенията си.

Дори според консерватора Роджър Скрутън (станал „десен” точно в Париж, точно през 1968 година, напук на всички останали) ние сме „длъжни да уважаваме” онзи устрем към личностна еманципация. Все пак тя създава нови условия за рагръщане на потенциала на личността, за по-независим и отговорен живот. Но Скрутън предупреждава, че трябва да имаме предвид и риска: онова изчезване на общностите и онова разпадане на обществото на безпомощни изолирани индивиди, което състояние френския социолог Дюркем нарича „аномия”.

Контракултурата на Шейсетте заобикаля този риск, като на мястото на отречените стари общности (семейни, местни, религиозни) се опитва да оформи цяло ново „контраобщество”, основано върху „контракултура” – върху принципи, липсващи в обществото на родителите: обмен, основан не върху пари, а върху братство, солидарност и обич; вместо конкуренция – сътрудничество; вместо неравенство – равенство между расите, половете, класите, индивидите. Огромните рок фестивали и различните хипарски комуни са само върхът на този айсберг.

Както съобщават The Beatles, най-важните тогава посланици на Духа на времето, важните теми са: All You Need Is Love и Come Together. А в най-важния писмен документ на епохата, манифеста от Порт Хурон (1962) на американската организация Студенти за демократично общество, ни се предлага общество, основано върху „независимост”, „братство” и „обич”.

След края на контракултурата, през 70-те години се оформят по-малко амбициозни „алтернативни” (както бихме ги нарекли днес) общности. Те държат, поне в някаква степен, под контрол опасността от аномия. В обстановката на ненадейна икономическа криза, първата от 30 години, своето значение като убежище от бурята възстановяват и традиционни общности като семейство, род и дори – профсъюзи. Обществата обаче все пак стават по-фрагментирани; отпаднала е перспективата за появата на цялостно общество, основано върху братство между равно-еманципирани индивиди.

Първите признаци за фрагментацията се появяват в рок музиката. Дотогава стремяща се към сливане на стилове и жанрове, тя бързо се разделя на отделни, трудно общуващи помежду си жанрове (и техните последователи): прогресив, глам, хеви метал, реге, диско, пънк, ню уейв, арт-рок, фънк. А еманципиращите се социални групи, излезнали от Шейсетте – жени, черни, гейове – не дават признаци, че някой ден ще се съберат в едно голямо общество, вече като напълно еманципирани индивиди. Напротив, и тук, както в света на рока, се виждат наченките на бъдещ „сепаратизъм”: моята група няма нищо общо – и не иска да има нищо общо – с твоята.

Рискът „аномия” става реалност през 80-те и 90-те години – годините, в които „потребителството” окончателно се утвърждава като основна обществена перспектива. Според Андрю Мар „политиката (т.е. работата за общото благо) беше изместена от шопинга”, а според Роджър Озборн (автор на нашумялата книга „Цивилизацията”) вместо да следваме принципа на братството, предлаган от хипитата, „ние избрахме да пазаруваме”.

През 80-те икономическата криза от предното десетилетие е преодоляна. Човек отново може да има самочувствието да се отдели от своята група-убежище и да се впусне самостоятелно във водите на живота. Но този път, макар масовата култура да имитира онази на Шейсетте, липсва тогавашната идейна рамка.

Не се появява онзи „самоактуализиращ се човек”, за който пише в предходни години Ейбрахам Маслоу; и чиято поява би следвало да е крайната спирка на еманципацията на Шейсетте. Индивидът не става и „автор на живота си”, както започват през 80-те да пишат социалните антрополози. Преди края на века се появява друг тип еманципиран индивид, преодолял ограниченията на заварените условия: безогледно-алчният човек, описан от Джордан Белфорт в романа „Вълкът от Уолстрийт”.

Потребителството обаче е самотно занимание. Човек, освен че е животно, живеещо в общности, е и животно, живеещо според ценности, които подреждат света му и за които е готов на жертви. А ценностите не се раждат в самота, раждат се при общуването с други хора. Вън от подобно общуване, което е възможно само в рамките на що-годе трайна общност, човек е (по Аристотел) „или бог, или звяр; но не е човек”.

Трудно е да бъдеш бог, както предупреждават съветските писатели Аркадий и Борис Стругацки още в едноименната си повест от 1965 година. Затова, нагазили в джунглата на потребителството, хората стават зверове. „Принципът на удоволствието”, през 50-те години, взет назаем от Фройд и развит като позитивна програма за живот от мислителите на Франкфуртската школа – този принцип, свързван през Шейсетте с темите „братство” и „обич”, мутира в хищническо трупане на предмети и ресурси, вкл. на власт.

Потребителството не е само без-ценностно занимание. То е активно-покваряващо занимание. Изтърбушеното откъм ценности човешко същество започва да се пълни с… неща. Stuff. Точно с онова, което младите на Шейсетте презират у своите родители; и срещу което вдигат бунт в търсенето на духовни основания на живота си.

Трупайки, хората очакват рано или късно да стигнат до момента на щастието. По дефиниция обаче чрез трупане този момент никога не може да бъде постигнат. Изводът на самотния трупащ човек обаче е друг: все още нямам достатъчно, да натрупам още малко и ще стигна до щастието. Както подигравателно пише историкът Ерик Хобсбом в края на 90-те години: „Онзи, който умре с най-много играчки покрай себе си, печели надпреварата”.

През 90-те години обаче потребителят попада в още по-болезнен капан. В началото на следвоенния икономически бум – „Трийсетте славни години” – амбицията е „да не изоставаме от съседите”. Това е постижима амбиция. Жан от Поаси си купува ситроен, а после съседът му Пиер – и той. Ванката от Подуене си купува черно-бял телевизор „Опера”, съседът Пешо – и той.

През 90-те години обаче, когато в медиите политиката е подменена от клюки за известни хора, амбицията се преоформя: „Да не изоставаме от звездите”. Това е вече невъзможна амбиция. Кака Мара от Подуенската гара не може да се състезава с Мадона от Манхатън.

Освен ако всеки не стане звезда поне за 15 минути, както пророкува Анди Уорхол още в края на 60-те. Но тъй като и това е все пак невъзможно за повечето хора, развитите общества влизат в XXI век самотни и тъжни, с разбити мечти, пръснати ценности и разтурени връзки помежду хората.

След финансовата криза от 2008 година тъгата прераства в ярост – яростта на излъганите. Започва търсенето на виновник, което определя идейната атмосфера, в която става възможно Англия да гласува за напускане на ЕС (в голяма степен рожба на Чърчил), Тръмп да стане президент на САЩ (макар да застава срещу самата идея, породила Америка), а скучният дребен диктатор Путин да стане популистка икона, макар да прави точно онова, което правят скучните и дребни дикатори – скришно да убива, докато видимо присвоява.

Яростта на XXI век не е единствено породена от провала на проекта „чрез потребление към щастие”. Както посочва Иван Кръстев в книгата си „След Европа”, яростта е породена и от провала на меритократическия проект за устройство на обществото. Според този проект в модерните общества хората се издигат – т.е. стигат до статут и получават признание от останалите – чрез собствени усилия. А не, да речем, чрез връзки, познанства, пари или произход. В сърцето на меритократичната идея стои убедеността, че всеки човек – стига да е свободен в решенията си и да има прилично образование – има някакъв свой талант. И когато разбира в какво точно е истински добър, тръгва по този път и започва да катери статусната стълбица. Формулата е: Заложби + Усилие = Успех.

В началото на XXI век това допускане се оказва погрешно. Не всеки има някакъв талант. Дори да го има, не всеки има достъп до съответното обрзование. А дори и да има и талант, и образование, че и усилия да полага, в началото на века ситуацията е такава, че този човек може просто да не успее да се класира за стартовата линия. Защото междувременно обществото е станало много по-неравно (т.е. на много повече хора е закрит пътят напред и нагоре), доходите на средната класа трайно намаляват, а на мястото на що-годе сигурните работни места в индустрията се появяват несигурните (и неквалифицирани) работни места в сферата на услугите. Отново, както в XIX век, става по-важно да имаш връзки, пари или правилен произход, отколкото – да полагаш усилия, развивайки заложбите си.

Проектът на Шейсетте е общество, съставено от равни, свободни и еманципирани индивиди, живеещи заедно на нови основания. След неуспеха на този именно проект тръгват проектите „потребление” и „меритокрация”. И двата продължават да поставят в основата си хипотезата за равни и свободни индивиди, които произвеждат своята съдба. Само че и двата проекта са частична, дори карикатурна версия на Шейсетте. В тях индивидът е самотен и гол. Неговите усилия не формират нито общество, нито дори общност. Едииственото, което би накарало хората трайно да участват в тези два частични проекта би била убедеността за гарантиран успех „на изхода”. Това не се случва. И двата проекта рухват, а хората, следвали техните рецепти и накрая останали с пръст в устата, се чувстват излъгани и употребени.

И изоставят самата базисна концепция: че всеки човек е свободен и равен с другите индивид. Да си индивид се оказва да стоиш на студа и да те брули вятърът. Затова хората се отказват от това, да са индивиди, справящи се сами с живота си и така постигащи признание. Тръгват да търсят убежище в някакви групи, в които да получават признание не защото са постигнали нещо, а просто защото са част от групата. Принадлежат по право, а не според постигнатото.

В неотдавнашна статия в сп. „Форбс” Нийл Хау пише следното за родените през 1990-те и 2000-те години: „…тяхната цел не е като целта на техните родители през Шейсетте. Те не искат да разтурят системата, за да освободят индивида. Те искат да възстановят и подсилят системата така, щото тя да може да пази индивида и да се грижи за него”.

Бягството на хората от индивидуалната свобода в търсене на колективно убежище удря и вляво, и вдясно. Вляво се ражда „политиката на идентичност”. В нейната сърцевина е залегнала идея, която е точно обратното на Шейсетте. Човек не е онова, което върши и което постига като индивид; нему признание не се дължи за неговите дела. Човек е предопределен да е този, който се е родил: бял или черен, мъж или жена, в добро семейство или в разбито семейство. Какво си направил няма значение. Има значение към коя групова „идентичност” принадлежиш. Ако си бял мъж – лошо. Твоята идентичност е да си колонизатор и насилник на жени. Няма значение, че точно ти нито колонизраш, нито насилваш. Признание не ти се дължи за това, което вършиш като индивид – а за това, какви групови черти са ти приписани.

В основата на този начин на мислене лежи убеждението, че нито една такава „идентичностна” група не може да общува с друга. Това не е възможно да се случи, тъй като всяка група има толкова специфичен „опит”, че отвън той няма как да бъде разбран. Така се разрушава допускането, че хората са равни и си дължат един другиму солидарност – допускане, което е в самата основа на демокрацията. Вместо равенство получаваме от идеолозите на „идентичността” все по-сложни схеми на вродено (и непреодолимо) неравенство между хората.

Вдясно също се появяват групи-убежища. Те са по-традиционни: нация, етнос, вяра, държава. Ефектът обаче е същият: съдят те не по това какво вършиш, а по това към коя група можеш да бъдеш определен. Именно в тази схема „Европа” вече не е отворен терен на свободно развитие на равни индивиди. Тя е затворена крепост, на входа на която пише: „Само за (бели) християни”. И тук, както и при левите, не иде реч за солидарност между хората, тъй като се предполага, че отделните групи са враждебни една на друга.

В България върху това връзваме допълнителна, наша си фльонга – политика на идентичност, основана върху приписвана идеология. За „антокомунистите” всеки син или дъщеря на ”комунист” подлежи на „лустрация”. Внуците – също. Защото: идентичността им е комунистическа и нищо, което правят като индивиди, не може да промени това. За „новите консерватори” всеки, който вярва в равенство и солидарност между хората е „либерал” и е по дефиниция скрит пропагандатор на „третия пол”. Защото идентичността му е такава, че не може да не е поне малко „джендър”.

Така стигнахме до положението войната по света да е обичаен инструмент на политиката, а отношенията между хората, някога основани върху добронамереността, да бъдат заменени с отношения, основани върху омразата. Затова днес все по-често изглежда, че тъй като не пишем бележки под линия към 1968-а, пишем бележки под линия към 1938-а.

Напред има два пътя. Първият – 1938-а да премине в 1939-а с известните ни резултати. Другият – да положим усилия да възстановим поне някаква програма-минимум на Шейсетте. Можем да не се обичаме, нито да чувстваме другия като брат. Но трябва да възстановим онова равенство, при което всеки човек е съден по делата, не по „идентичността” си. Или, както още през Шейсетте казва Мартин Лутър Кинг в реч, която днес е анатема и за новолевите, и за новодесните:

„Имам мечтата моите четири малки деца един ден да живеят в нация, в която те няма да бъдат съдени по цвета на кожата си, а по това, което са като хора” (I have a dream that my four little children will one day live in a nation where they will not be judged by the color of their skin, but by the content of their character).

Без базисната презумпция за равенство ние не разполагаме с онзи мост, който ни позволява да комуникираме един с друг. И Hate and War остава единствената алтернатива.