БЛОГ
Когато изключих телефона
Вчера изключих телефона. За първи път не изпитах вина.
Седях в кухнята. Чайникът щракна и после замлъкна. Гледах петното над мивката — старо, жълтеникаво, сякаш част от стената отдавна се е отказала да бъде нещо повече. Никой не ми говореше. В това имаше нещо странно спокойно.
Аз съм на тридесет и пет. Живея сама. Работя в администрация. Плащам си сметките навреме. Водя подреден живот. Но за майка ми това никога не е било достатъчно.
След като баща ми отиде при Бог, всичко започна да се променя. Не рязко. Не с един удар. А бавно — ден след ден, като тиха ерозия.
Майка ми започна да ми звъни по-често. Отначало за дреболии. Къде е дистанционното. Как се пуска пералнята. Какъв хляб да купи.
После въпросите станаха за мен. Къде съм. С кого съм. Защо пак съм уморена.
Живеем в различни квартали, но почти се виждахме всеки ден. След работа минавах през нея. Оставях чантата до вратата. Обувах домашните ѝ чехли, които никога не бяха точно мой номер.
Винаги имаше нещо за вършене. Да се сменят пердетата. Да се подреди гардеробът. Да се изхвърлят стари вестници, които „може да потрябват“.
Ако кажа, че бързам, майка ми се натъжаваше. Ако остана — се чувствах изцедена, празна.
— Ти си ми всичко — казваше. — Само на теб разчитам.
Тези думи тежат повече от крясък. Те не те удрят. Те те връзват.
Започнах да отказвам покани от приятели. Да си тръгвам по-рано от срещи. Да живея по нейния график, без да съм го избирала.
Една вечер се прибрах и седнах на леглото, без да се преоблека. Часът беше десет. На следващия ден бях на работа.
Телефонът звънна. Майка ми.
— Защо не дойде днес? — попита. — Цял ден те чакам.
Казах, че съм уморена. Че имам нужда от вечер за себе си.
Тя замълча. После каза, че сигурно вече не ми пука. Че съм станала чужда.
Тази нощ не спах. Гледах тавана и си повтарях, че не съм лош човек. Че не съм неблагодарна. Че имам право да съм уморена.
На следващия ден отидох при нея. Носех портокали и хляб. Както винаги.
Седнахме в хола. Телевизорът беше включен, но без звук. Лицата на водещите се движеха безгласно, сякаш и те нямаха какво да кажат.
— Трябва да поговорим — казах.
Ръцете ми трепереха. Гледах масичката, не нея.
Казах, че я обичам. Че ще помагам. Че няма да я оставя. Но че не мога да бъда там всеки ден.
Казах, че имам нужда от време за себе си. От пространство. От живот.
Майка ми стана. Започна да ходи напред-назад из стаята.
— Значи и ти ме оставяш — каза.
Тези думи ме прободоха. Но този път не отстъпих.
— Не те оставям — казах. — Просто и аз съм човек.
Тя седна и заплака. Тихо. Без театър. Сълзите падаха бавно, сякаш и те бяха уморени.
Останах до нея. Подадох ѝ салфетка. Сърцето ми се късаше, но не отстъпих.
Тръгнах си по-рано от обикновено. По пътя усещах вина и облекчение едновременно. Две чувства, които не се понасят, но живеят заедно.
Следващите дни не отидох. Само се обаждах. Говорехме кратко.
Майка ми беше хладна. Отговаряше с по една дума, сякаш ми наказваше мълчаливо.
Аз се учех да издържам това. Да не тичам веднага. Да не се оправдавам. Да не се смалявам.
Една събота си пуснах музика и чистих у дома. Сложих нова покривка. Купих си цвете, без повод.
Телефонът беше тих. Погледнах го няколко пъти. Не звънна.
Вечерта майка ми се обади. Гласът ѝ беше по-мек, сякаш и тя се учеше на нещо ново.
— Ще минеш ли утре? — попита.
Казах, че да. Но че няма да остана дълго.
Тя въздъхна. — Добре.
Това малко „добре“ беше победа.
Сега ходя при нея три пъти седмично. Не всеки ден. Не по задължение.
Когато каже нещо обвинително, спирам разговора. Не крещя. Просто казвам, че така не може.
Не е лесно. Понякога пак се чувствам виновна. Понякога ми се иска да се върна към старото — защото старото е познато.
Но вече знам, че любовта не трябва да задушава. Че помощта не значи да се изгубиш.
Все още съм дъщеря.
Но съм и човек със свой живот.
Иван Велинов
БЛОГ
Ходя с такси на работа
Ходя с такси на работа всеки ден. Ето как протича една моя сутрин:
„Можете ли да ми спрете тук, моля?“ – питам таксиметровия шофьор.
„Сигурна ли сте?“ – ми отговаря той: „защото по принцип тук не е вашия вход на сградата ви.“
„Не, тук е добре“. Плащам си и излизам от колата възможно най-бързо, оглеждайки се, за да се уверя, че никой от колегите ми не е наоколо.
Накарах таксиметровия шофьор да ме спре отстрани на сградата на работното ми място, а не отпред. Това е, за да се уверя, че по-малко хора ме виждат да пристигам с такси.
Страдам от стрес и тревожност, така че често хващам такси за работа сутрин, ако съпругът ми не може да ме вземе в колата, за да избегна лудницата в автобуса, което влошава състоянието ми. Не е евтино, отнема доста голям залък от заплатата ми и не е нещо, което искам и трябва да правя. Но е временно решение, което ми помага да работя, докато имам проблем с психичното си здраве, и се отказвам от други размлечения, за да мога да го финансирам.
И все пак, когато ползвам такси, това води до въпроси и нежелани забележки от моите колеги, което, честно казано, не ми се нрави, а и на моменти звучи непрофесионално и грубо.
„О, тя пак идва с такси, удобството преди всичко!“ – възкликна силно един колега на друг по шеговит начин, когато влизам в сградата.
„Такситата са за мързеливци, аз никога не си вземам такси, ходя пеша.“ – добавя още един колега.
„А защо просто не използваш градски транспорт.“ – добавя трети.
Винаги някой коментира личния живот на друг и по-специално ме пита защо не съм предпочела автобуса или ходенето пеша пред идването на работа с такси. Някои дори ми намекват за лоши случки, свързани с такситата, а други ми натякват колко много пари гълта това мое удоволствие.
Аз обаче не се срамувам от тревогата си; като цяло съм доста отворена за проблемите си с психичното здраве, но само за хора, които или имат причина да го знаят, или на които мога да се доверя.
Колегите ми не е необходимо да знаят, че изпитвам безпокойство и затова идвам на работа с такси. Моят начин на транспорт не трябва да ги интересува. Все пак това не оказва влияние върху тях или тяхната работа и не бива да е нещо, което да коментират, но все пак те го правят. Те не са виновни и не знаят, че човек може да таи в себе си тревожност и стрес, които да му пречат и че за мен е по-добре да дам допълнително пари, но да съм по-спокойна и сигурна.
Може би трябва просто да обясня ситуацията на колегите си, но като чуя техните шеги и хапливи забележки за това, че идвам с такси на работа, не ме кара да се чувствам сигурна или уверена в разкриването на нещо толкова лично.
На всичкото отгоре работя за агенция, така че постоянно влизам в множество разговори, срещам се с нови хора и работя в различни роли.
Опитвам се да се държа приятно с хората и това се получава, защото не знаят какво се крие надълбоко в душата ми.
Всяка сутрин е борба. Сякаш безпокойството се буди преди мен и ме чака, така че когато отворя очите си, вече е там, което ме удря в стомаха.
Трябва да се подготвя по специален начин, за да стана от леглото, да се измия и облека, да си направя закуска и да опаковам нещата си за работа. Спирам, за да избърша сълзите си и започвам да дишам дълбоко, за да спра гаденето, което е вследствие на тревожността ми. Всичко това отнема време, което е основната причина за мен да изпусна автобуса. А когато отида на спирката, за да чакам следващия, нямам сила да се кача в него, защото винаги има страшно много хора, които ме напрягат. Така винаги прибягвам до хващане на такси, защото това е единствения начин да отида навреме на работа.
Пиша тази история, защото искам другите да знаят, че има много начини хората като мен да се справят със стреса и тревожността, за да могат да работят нормално. Такси може да ви помогне в случаите, когато закъснявате за работа, с него можете да отидете на разходка през обедната почивка, вместо да седите в общата стая и да общувате с колегите, които и без това по цял ден са с вас.
Напълно приемам, че извършването на тези неща може да изглежда малко странно или необичайно, когато няма никакво реално обяснение, но правенето на тези неща позволява на хора като мен да останат на работа. Никой от нас не ви дължи никакво обяснение защо правим тези неща, тъй като имаме право на личен живот. Ако видите хора да правят някои от споменатите неща, не е изключено да имат психично заболяване. Затова ние трябва да свикваме да работим със своите болести и да не обръщаме внимание на хората, които ни критикуват, коментират или ни се присмиват.
БЛОГ
Бях позабравил тази прочута българска злоба…
Ей, бях позабравил тази прочута българска злоба… или както модерно ѝ казват днес – хейт.
За десетте дни, които прекарах в България, си припомних колко настойчиво може да пробива мозъка. Цените в заведенията, цената на таратора, цената на цацата… Чак да ти се отядат тараторът и цацата, а бирата да ти се отпие.
Само че никой не ви е изпращал телеграма, че сте длъжни да ходите на ресторант. Истината е проста – имаш възможност, угаждаш си. Нямаш – отиваш до магазина, купуваш продуктите и си правиш таратора вкъщи. Само че, докато си на опашката, погледни колко струват продуктите. Виж и сметките за ток, вода, наеми. Провери си фиша за заплата – колко са се вдигнали осигуровките и разходите за труд.
Защо? Защото човекът, който ти сервира този таратор, плаща абсолютно същите разходи – плюс още десетки други, които ти дори не виждаш.
Превърнахте ресторантите и цените им в любимата тема на всяка неизмита уста. Да, неизмита. Качете се в градския транспорт и сами ще се уверите, че хигиената не ни е най-силната страна. Но никой не прави ежедневни анализи защо билетът е по-скъп, защо автомивката вече струва 25 евро, защо всичко поскъпва. Не – най-важното е колко струва тараторът в Слънчев бряг.
И знаете ли кое е най-тъжното?
Никой не е направил толкова силна антиреклама на българското Черноморие, колкото самите българи. Това го умеем без конкуренция. Пионер беше Waлери Симеонов с рупор онова подобие на репортер Лора Стаматис. От известно време ме гони усещането, че са се клонирали…
БЛОГ
Тогава, какъв съм аз?
Роден съм бял, което ме прави расист.
Аз съм хетеро и живея с жена, което ме прави хомофоб.
Притежавам къщата си, с всякакви екстри, която ме прави богат собственик.
Обичам гъши дроб, агнешко, свинско, телешко и пилешко, и всеки зеленчук, расъл на кокал, което ме прави привърженик на насилието над животни.
Аз съм християнин и не съм Атеист..
Аз съм на 50, което ме прави вече стар гадняр.
Мисля, без да вярвам на всичко, което ми казват медиите, което ме прави реакционер.
Грижа ме е за българската ми идентичност и култура, което ме прави ксенофоб.
Бих искал да живея безопасно и да видя престъпниците в затвора, което ме прави гестапист.
Карам хибрид на бензин, което ме прави замърсител, щото не е чиста електричка все пак …
Мисля, че всеки трябва да бъде възнаграден въз основа на заслугите си, което ме прави антинационалист и либерален.
Образовах се и съм благодарен на родителите си.
Вярвам, че защитата на държава е дело на всички граждани, което ме прави милитарист.
Правя каквото си искам ,без да преча на другите, което ме прави антисоциален и малоумен.
Пия значи съм Алкохолик.
Пуша цигари, което ме прави наркоман.
Аз съм твърдо за Русия, което ме прави копейка, комунист и всичките там зли неща и страдания на Земята…
Затова благодаря на всички приятели, познати роднини които все още се осмеляват да се мотаят с мен, въпреки многото ми недостатъци…
А наздраве!
😁😁😁😁😁
-
СЕНЗАЦИЯпреди 2 месеца
Бомба! Братът на Мария Габриел, Борис Неделчев трябва да достави пейките и кошчета на Столична Община
-
ВОЙНАпреди 6 месеца„Другия път да не започват война срещу Русия“
-
БЪЛГАРИЯпреди 2 месеца
ЕНИЧАРИ И ИБРИКЧИИ НИ УПРАВЛЯВАТ
-
LIFEпреди 3 месеца
Куини Алис се върна при Недко Сланината











