БЛОГ
След него
Сутринта, в която свалих старото яке от закачалката, разбрах, че вече няма какво да отлагам и няма какво да пазя така, както преди.
Апартаментът беше тих от месеци. Не от онзи мек, утешителен тих, а от празния. От тишината, в която се чува само бръмченето на хладилника и тежките стъпки на съседите отгоре, сякаш минават точно през мен.
На трийсет и осем съм. Работя в малък офис, плащам сметки навреме, пазарувам в същия квартален магазин, в който ходехме заедно, без да мисля за това. Или поне се опитвам.
Мъжът ми отиде при Бог преди година и половина. Не обичам да говоря за него. Не защото ме е срам или защото боли повече, а защото думите тежат. Когато ги изрека, сякаш отново ги нося.
В началото хората идваха. Носеха супи, сладкиши, кутии с храна. Казваха: „Звънни, ако ти трябва нещо.“ После мина време. Дните станаха седмици, седмиците — месеци, и телефонът постепенно замлъкна.
Майка ми живее в друг град. Звъни всяка неделя по едно и също време и пита дали съм яла. Аз винаги казвам „да“, независимо дали е вярно.
Сутрин ставам в шест и половина. Слагам кафето, отварям прозореца, оправям леглото, което вече е прекалено голямо за един човек. Понякога се чудя защо още го оправям.
В гардероба дрехите му бяха там. Всичките. Не ги пипах. Казвах си, че не съм готова, сякаш има точен ден, в който ще бъда.
Работата ми е скучна, но ме държи на повърхността. В осем сядам пред компютъра, в дванайсет изяждам сандвич, без да го усещам, в пет си тръгвам. Това е рамката на дните ми.
Колежките говорят за деца, за почивки, за кредити. Понякога за умора. Аз слушам и кимам, както се кимва на нещо, което няма да те засегне.
Вечер се прибирам, пускам телевизора, без да гледам. Мия чинията, въпреки че е само една. Оставям я да съхне, сякаш са повече.
Една сряда се прибрах по-рано. Навън валеше. Коридорът миришеше на мокри обувки и стар прах.
Седнах на пода пред гардероба. Отворих вратата и видях якето му. Сивото, с протрития ръкав, който винаги ме дразнеше.
Облякох го. Беше ми голямо и тежко, но познато.
Стоях така и слушах как пералнята центрофугира. Шумът беше равен, почти успокояващ. В този момент разбрах, че ако не направя нещо, ще остана точно там — на пода, в чуждо яке, без да мърдам.
На следващия ден взех кашони от магазина. Продавачката ме погледна странно. Казах, че се местя. Не знам защо излъгах, но така беше по-лесно.
Започнах с чорапите. После с ризите. Слагах ги внимателно, сякаш ще се върне и ще иска точно тях.
Когато стигнах до якето, ръцете ми се разтрепериха. Седнах пак на пода.
— Извинявай — казах на глас.
Не знам на кого го казах. Може би на него. Може би на себе си.
В събота дойде сестра ми. Донесе домашна баница и две кутии за съхранение.
Помогна ми да подредим. Не ме питаше нищо. Само сгъваше дрехите бавно и сигурно.
Когато изнесохме чувалите до контейнера, усетих как гърдите ми се свиват. Капакът издрънча силно, почти обвинително.
Прибрах се и апартаментът изглеждаше различен. По-празен, но и по-лек, сякаш въздухът най-сетне имаше място.
Седнах на дивана. Телефонът ми светна. Съобщение от стар приятел.
Пита как съм. Не знам защо, но този път му отговорих честно.
Срещнахме се за кафе след работа. Говорихме за глупости. За задръстванията, за времето, за нищо важно.
Той не ме гледаше със съжаление. Това ми хареса повече, отколкото очаквах.
Не се случи нищо специално. Просто си тръгнах по-спокойна, отколкото бях дошла.
Оттогава започнах да излизам повече. Да си купувам хляб от другата пекарна. Да вървя пеша, дори когато мога да хвана автобус.
Една вечер прибрах якето от контейнера. Беше още там. Изпрах го и го дарих.
Не плаках. Само седях и гледах как машината работи, как дрехата се върти и изчезва от полезрението ми.
Понякога нощем още се будя и търся другото тяло до себе си. После си спомням и лежа неподвижно.
Животът не се върна такъв, какъвто беше. Но започна да върви.
Не забравих. Просто спрях да се наказвам за това, че съм жива.
Иван Велинов
БЛОГ
Ходя с такси на работа
Ходя с такси на работа всеки ден. Ето как протича една моя сутрин:
„Можете ли да ми спрете тук, моля?“ – питам таксиметровия шофьор.
„Сигурна ли сте?“ – ми отговаря той: „защото по принцип тук не е вашия вход на сградата ви.“
„Не, тук е добре“. Плащам си и излизам от колата възможно най-бързо, оглеждайки се, за да се уверя, че никой от колегите ми не е наоколо.
Накарах таксиметровия шофьор да ме спре отстрани на сградата на работното ми място, а не отпред. Това е, за да се уверя, че по-малко хора ме виждат да пристигам с такси.
Страдам от стрес и тревожност, така че често хващам такси за работа сутрин, ако съпругът ми не може да ме вземе в колата, за да избегна лудницата в автобуса, което влошава състоянието ми. Не е евтино, отнема доста голям залък от заплатата ми и не е нещо, което искам и трябва да правя. Но е временно решение, което ми помага да работя, докато имам проблем с психичното си здраве, и се отказвам от други размлечения, за да мога да го финансирам.
И все пак, когато ползвам такси, това води до въпроси и нежелани забележки от моите колеги, което, честно казано, не ми се нрави, а и на моменти звучи непрофесионално и грубо.
„О, тя пак идва с такси, удобството преди всичко!“ – възкликна силно един колега на друг по шеговит начин, когато влизам в сградата.
„Такситата са за мързеливци, аз никога не си вземам такси, ходя пеша.“ – добавя още един колега.
„А защо просто не използваш градски транспорт.“ – добавя трети.
Винаги някой коментира личния живот на друг и по-специално ме пита защо не съм предпочела автобуса или ходенето пеша пред идването на работа с такси. Някои дори ми намекват за лоши случки, свързани с такситата, а други ми натякват колко много пари гълта това мое удоволствие.
Аз обаче не се срамувам от тревогата си; като цяло съм доста отворена за проблемите си с психичното здраве, но само за хора, които или имат причина да го знаят, или на които мога да се доверя.
Колегите ми не е необходимо да знаят, че изпитвам безпокойство и затова идвам на работа с такси. Моят начин на транспорт не трябва да ги интересува. Все пак това не оказва влияние върху тях или тяхната работа и не бива да е нещо, което да коментират, но все пак те го правят. Те не са виновни и не знаят, че човек може да таи в себе си тревожност и стрес, които да му пречат и че за мен е по-добре да дам допълнително пари, но да съм по-спокойна и сигурна.
Може би трябва просто да обясня ситуацията на колегите си, но като чуя техните шеги и хапливи забележки за това, че идвам с такси на работа, не ме кара да се чувствам сигурна или уверена в разкриването на нещо толкова лично.
На всичкото отгоре работя за агенция, така че постоянно влизам в множество разговори, срещам се с нови хора и работя в различни роли.
Опитвам се да се държа приятно с хората и това се получава, защото не знаят какво се крие надълбоко в душата ми.
Всяка сутрин е борба. Сякаш безпокойството се буди преди мен и ме чака, така че когато отворя очите си, вече е там, което ме удря в стомаха.
Трябва да се подготвя по специален начин, за да стана от леглото, да се измия и облека, да си направя закуска и да опаковам нещата си за работа. Спирам, за да избърша сълзите си и започвам да дишам дълбоко, за да спра гаденето, което е вследствие на тревожността ми. Всичко това отнема време, което е основната причина за мен да изпусна автобуса. А когато отида на спирката, за да чакам следващия, нямам сила да се кача в него, защото винаги има страшно много хора, които ме напрягат. Така винаги прибягвам до хващане на такси, защото това е единствения начин да отида навреме на работа.
Пиша тази история, защото искам другите да знаят, че има много начини хората като мен да се справят със стреса и тревожността, за да могат да работят нормално. Такси може да ви помогне в случаите, когато закъснявате за работа, с него можете да отидете на разходка през обедната почивка, вместо да седите в общата стая и да общувате с колегите, които и без това по цял ден са с вас.
Напълно приемам, че извършването на тези неща може да изглежда малко странно или необичайно, когато няма никакво реално обяснение, но правенето на тези неща позволява на хора като мен да останат на работа. Никой от нас не ви дължи никакво обяснение защо правим тези неща, тъй като имаме право на личен живот. Ако видите хора да правят някои от споменатите неща, не е изключено да имат психично заболяване. Затова ние трябва да свикваме да работим със своите болести и да не обръщаме внимание на хората, които ни критикуват, коментират или ни се присмиват.
БЛОГ
Бях позабравил тази прочута българска злоба…
Ей, бях позабравил тази прочута българска злоба… или както модерно ѝ казват днес – хейт.
За десетте дни, които прекарах в България, си припомних колко настойчиво може да пробива мозъка. Цените в заведенията, цената на таратора, цената на цацата… Чак да ти се отядат тараторът и цацата, а бирата да ти се отпие.
Само че никой не ви е изпращал телеграма, че сте длъжни да ходите на ресторант. Истината е проста – имаш възможност, угаждаш си. Нямаш – отиваш до магазина, купуваш продуктите и си правиш таратора вкъщи. Само че, докато си на опашката, погледни колко струват продуктите. Виж и сметките за ток, вода, наеми. Провери си фиша за заплата – колко са се вдигнали осигуровките и разходите за труд.
Защо? Защото човекът, който ти сервира този таратор, плаща абсолютно същите разходи – плюс още десетки други, които ти дори не виждаш.
Превърнахте ресторантите и цените им в любимата тема на всяка неизмита уста. Да, неизмита. Качете се в градския транспорт и сами ще се уверите, че хигиената не ни е най-силната страна. Но никой не прави ежедневни анализи защо билетът е по-скъп, защо автомивката вече струва 25 евро, защо всичко поскъпва. Не – най-важното е колко струва тараторът в Слънчев бряг.
И знаете ли кое е най-тъжното?
Никой не е направил толкова силна антиреклама на българското Черноморие, колкото самите българи. Това го умеем без конкуренция. Пионер беше Waлери Симеонов с рупор онова подобие на репортер Лора Стаматис. От известно време ме гони усещането, че са се клонирали…
БЛОГ
Тогава, какъв съм аз?
Роден съм бял, което ме прави расист.
Аз съм хетеро и живея с жена, което ме прави хомофоб.
Притежавам къщата си, с всякакви екстри, която ме прави богат собственик.
Обичам гъши дроб, агнешко, свинско, телешко и пилешко, и всеки зеленчук, расъл на кокал, което ме прави привърженик на насилието над животни.
Аз съм християнин и не съм Атеист..
Аз съм на 50, което ме прави вече стар гадняр.
Мисля, без да вярвам на всичко, което ми казват медиите, което ме прави реакционер.
Грижа ме е за българската ми идентичност и култура, което ме прави ксенофоб.
Бих искал да живея безопасно и да видя престъпниците в затвора, което ме прави гестапист.
Карам хибрид на бензин, което ме прави замърсител, щото не е чиста електричка все пак …
Мисля, че всеки трябва да бъде възнаграден въз основа на заслугите си, което ме прави антинационалист и либерален.
Образовах се и съм благодарен на родителите си.
Вярвам, че защитата на държава е дело на всички граждани, което ме прави милитарист.
Правя каквото си искам ,без да преча на другите, което ме прави антисоциален и малоумен.
Пия значи съм Алкохолик.
Пуша цигари, което ме прави наркоман.
Аз съм твърдо за Русия, което ме прави копейка, комунист и всичките там зли неща и страдания на Земята…
Затова благодаря на всички приятели, познати роднини които все още се осмеляват да се мотаят с мен, въпреки многото ми недостатъци…
А наздраве!
😁😁😁😁😁
-
СЕНЗАЦИЯпреди 2 месеца
Бомба! Братът на Мария Габриел, Борис Неделчев трябва да достави пейките и кошчета на Столична Община
-
ВОЙНАпреди 6 месеца„Другия път да не започват война срещу Русия“
-
БЪЛГАРИЯпреди 2 месеца
ЕНИЧАРИ И ИБРИКЧИИ НИ УПРАВЛЯВАТ
-
LIFEпреди 3 месеца
Куини Алис се върна при Недко Сланината











