Джендър правителството ни призоваха да се снишим за следващите шест месеца. Да не гледаме към българските скелети в гардероба и дори да не споменаваме думата корупция. Но една реч ме накара да се замисля върху самочувствието ни, или по-точно неговата липса.
Българското европредседателство, преди всичко, е исторически шанс за всички. Шанс да поставим проблемите си честно, открито и без никаква мисъл, че не бива да се излагаме пред чужденците.
Без да искам да обидя някого – не сме камериерки в хотел, за да не се излагаме пред гостите, а страна, която трябва да има авторитет и тежест, за да се чува името и думата й.

Ако приемем, че ние в Европа сме едно семейство, българските проблеми не би трябвало да са нещо, което трябва да бъде замитано под килима, защото именно тези проблеми родиха механизма за мониторинг, който следи съдебната ни система под лупа от датата на приемането ни в съюза преди 11 години. Тогава Жан-Клод Юнкер, като премиер на Люксембург, целуваше приятелски не Борисов, а Сакскобурготски след подписването на договора за присъединяване. Но такъв е Юнкер – целуващ дипломат, който прави комплименти, ласкае, без това да означава нещо.

Ако си мислите, че той не знае какви са истинските измерения на корупцията в България, как нито управляващи, нито опозиция направиха опит за истински закон срещу нейното пресичане, много се лъжете. Ако си мислите, че той не знае проблемите пред българските медии, много се лъжете.
Но…тихо.

Да не разсърдим чужденците.

Ще им покажем българската природа и всичко ще си дойде на мястото. Не, председателството не е туристически панаир, а повод за приближаване към ценности, отговорности и уважение на закона. Красивата гледка към Витоша, Боянската църква и музеите не могат и не трябва да изместват порива към по-добра и справедлива България. Всички знаем колко красива е страната ни, всички знаем колко древна е историята ни, но това не означава, че не трябва да се борим с причините, които ни лепят клеймото „най“ – но на обратно. Най-корумпирана, бедна, изостанала, несвободна…

Следващите шест месеца са шанс да вкараме много различни теми в дневния си ред, които да отворят очите ни към процесите в Европа и света. По този начин, ще видим по различен начин и нашите местни политици. Защото прекрасната реч на Туск не беше шедьовър, а дипломатическа демонстрация на отношение и политически стил, който изчезна от родната политическа сцена.

Нито повече, нито по-малко. Една прекрасна реч, която направи важен контраст с нашата страна. Тук думите на политиците са принизени до нивото пред кварталното кафене. И преди три дни Доналд Туск ни напомни, че думите могат да бъдат важни.
Когато Александър Батенберг напуснал България, тронът в София останал празен. Предложили на най-актуалния политик през онези години – Стефан Стамболов да стане цар, но той отказал. С аргумента, че на трона трябва да е чужденец, защото всеки тук си мисли, че заслужава да е цар. Така във Виена българските пратеници започнали да преговарят с Фердинанд.

Толкова години по-късно, Европа успява да вкара България в някакви рамки. Членството в Европейския съюз е най-хубавото, което можеше да се случи на нашето поколение и нашите деца. Но все ми се иска да премине момента, в който всеки да си мисли, че някои от чужбина трябва да ни оправи. Да се чувстваме равни, а не смачкани хора, които да си мълчат, за да не разсърдят чужденците. Напротив, проблемите тук са и техни проблеми. И трябва да ги решаваме заедно. Затова нека говорим високо за тях. На английски, на немски, на френски, на полски, но най-вече – на български. Този древен и прекрасен език, който звучи толкова хубаво в устата на чужденците. Не пазете тишина. Говорете. Няма да разсърдим чужденците. Най-много да разсърдим някой местен.