Сгушена на един ъгъл на „жълтите павета“, потръпваща от поривите на студения есенен вятър, прикриваща лицето си с шалче, над което плахо поглеждаха ясни сини очи – така видях днес баба Зюмбюла, на 86 години, от с. Мокрище край Пазарджик. Учителка с 40 годишен стаж. С пенсия от 130 лв.

„Лекарствата ми струват 160 лв. на месец, чедо. Пазарувам на вересия, няма как иначе да си купувам хляб и кисело мляко. Всичко вече е много скъпо.“…Призна с тъга, че два пъти в седмицата взима влака и пътува до София, за да „събере някой и друг лев за храна и сметки. Срам ме е, чедо, но няма какво друго да правя“.

Живее сама, съпругът и починал преди 20 години, а синът и отдавна е в чужбина и се връща в България рядко – веднъж на няколко години…Телефон няма, ползва понякога този на съседите, ако се наложи.

„Никой вече си нямам, чедо, само едно куче и това е“…

Хора, знам, че този пост ви натоварва и натъжава, че ще предпочете да го забравите, сърфирайки из социалните мрежи! Но ви моля да се замислите – това там, на този ъгъл в студения ден, можеше да са вашите баба или дядо, вашите родители или дори вие самите!

Не подминавайте тези тъжни души, отвръщайки поглед и не се оправдавайте с думи като: „От мен нищо не зависи, такава ни е тъпата държава“ и т.н. Напротив, зависи от вас! Един малък жест на внимание и помощ за тези хора има огромно значение!

Не е важно, че бързате, помощта е помощ, когато е в правилния, а не – в удобния момент! Лишете се от поредното кафе или дрешка в мола и купете на нуждаещите се храна – жестът ще е безценен! Дайте добър пример на децата си, научете ги да уважават другите и да им помагат. Така, когато днешните дечица управляват като възрастни тази страна един ден, в държавата ни най-накрая ще има прогрес!!!

Юлиян Николов