Предпоставките, известни от XX век за започване на световна война, са налице и в началото на XXI

Откакто Доналд Тръмп е на власт и откакто Виктор Орбан орязва права, необезпокояван в Унгария, все повече и повече анализатори започнаха да призовават събитията да се наричат с истинските им имена. Според тях е грешно и много опасно човек или политическа сила с безспорно фашистки убеждения да бъде наричан крайнодесен или популист, защото това легитимира и дори оправдава деянието. Събитията напоследък налагат наистина да започнем да наричаме нещата с истинските им имена. За да направим това, без да бъдем обвинени в пресилване, преувеличаване или друго, най-добре е да направим проверка с четиринайсетте характеристики на Умберто Еко за фашизма, които са може би най-доброто обобщение на стотиците книги, изписани по темата.

Първата характеристика е култ към традицията

Ако направим проверка с България, ще видим, че в последните години е отбелязан сериозен „напредък“ в тази посока – масовата мания по носии, хорА, шевици и народни обичаи е ярък пример за култ към традицията в допълнение към охулването на всичко „чуждо“. А традицията, както гласи втората характеристика на Еко, е по своята същност отхвърляне на модернизма, който той вижда като произтичащ от Просвещението, Епохата на разума. Тази характеристика е оспорвана от британския социолог Джерард Деланти, според когото фашизмът е една от четирите форми на модерност, тъй като носи със себе си дълбока обществена промяна.

Различията в схващанията в конкретния случай нямат значение, тъй като целта е да проверим дали е налице завръщане на фашизма. Ако се съди по останалите характеристики на големия италиански писател, лингвист и философ, фашизмът не само се е завърнал в нашия свят, но и доста бързо се разпространява. Сред тези характеристики е още, че за фашизма несъгласието е предателство (тоест нетолериране на различно мнение); говоренето за нашественици (мигрантите); вкопчването в конспиративни теории, тоест говоренето за международен заговор, целящ създаването на усещане за нападение и обсада; мачизмът и омразата към жените, нетолерантност към сексуално различните; простият и дори просташкият говор са все точки от списъка на Еко, които можем да отбележим като изпълнени в България, Унгария, Полша, но вече и в САЩ.

Според споменатия по-горе британски социолог фашизмът е авторитарен популизъм, който често съдържа елементи на демокрация и републиканизъм. Той припомня, че всички фашисти имат вътрешни врагове на нацията, които най-често са левицата и либералите. В България понятието левица не се различава особено много от това, което невярващите на очите си наричат крайнодесни или популисти, затова най-големият враг остават либералите, наричани либерасти, което обединява две омрази в една – омраза към либералите и към хомосексуалните хора. А онези, които си позволяват да проявяват проевропейство, са етикетирани с не по-малко омраза като евролиберасти.

България съвсем не е единствената, която отговаря на почти всички критерии на Еко за фашизма, но това по никакъв начин не прави България част от просто някакво си там модно течение. Прави я съучастник в това, което тепърва ще става по света. И то вече започна. В САЩ опозицията е атакувана чрез, за щастие, заловени писма-бомби; евреи станаха жертва на разстрел в синагога в Питсбърг; президентът Тръмп и любимата му пропагандна телевизия „Фокс“ създават паника от предстоящо нашествие на автобуси с търсещи убежище бежанци, медиите са обявени за обществен враг номер едно, насилието е вече оправдано; в България е ежедневие убийството на жени и пребиването на чужденци в допълнение към нескончаемата пропаганда в определени медии срещу инакомислещите; Орбан затвори Централноевропейския университет; в Бразилия на власт дойде президент с фашистки възгледи. Фашизмът е идеология, която приема насилието като средство за постигане на цели. Или както Хана Аренд пише, банализирането на злото е основна характеристика на тоталитарните режими.

Мнозина харесват твърдението, че историята се повтаря като фарс и често го използват. Тук обаче не става дума за повторение на историческо събитие, а за цикъла на злото и доброто, или както пише Джон Стайнбек, проблемът не е, че злото винаги побеждава, тъй като това не е вярно.

Проблемът е, че злото не умира. Фашизмът е зло

Без значение дали ще го разглеждаме като вид модерност или не (в крайна сметка модерността не е синоним на нещо положително). Още по-големият проблем е, че са налице всички симптоми, че фашизмът се е завърнал на белия кон на демокрацията, но ние нехаем. Смятаме, че това е реакция срещу естаблишмънта. И наистина е, но е грешната реакция, която е резултат от банализирането на злото (по Аренд). Фашизмът също се е появил като реакция на последиците от натрупването на множество проблеми.

Въпреки многото прилики с началото на ХХ век има и някои съществени разлики. Една от тях е, че комунизмът няма да е силата, с която либералите ще сключат фаустовска сделка за борба с фашизма. В ХХI век тоталитарните идеологии вече имат едно лице, което ще направи живота на идните поколения по-лесен, тъй като едва ли ще изпадат в нелепи дебати кой кого е победил и кой е лошият – дебат, който все още трови европейските общества. Лошата новина обаче е, че идеите на фашизма се разпространяват доста по-лесно и бързо благодарение на социалните мрежи и усъвършенстваните средства за пропаганда. Единствените опоненти (засега) на новия тоталитарен бум продължават да са либералите. Неслучайно кандидатът на либералното течение на ЕНП за водещ кандидат на партията за председател на ЕК Александър Стуб започна кампанията си с думите, че от трите основни идеологии на ХХ век – фашизмът, комунизмът и либералната демокрация – само последната е останала жива. Проблемът е, че той смята фашизма за мъртъв, а това очевидно не е така, тъй като във все повече страни по света все по-голям брой характеристики на Еко са изпълнени.

Европа отново попада в плен на фашизма, независимо че ЕС беше създаден именно с цел да предотврати повторение на престъпленията му и затова определя събитията от 1989 година като продължение на точно тази следвоенна визия. Битката в ЕНП е битка срещу неофашизма в Европа, който понякога наричаме антилиберализъм. В този дух беше и приетата от Европейския парламент резолюция срещу нарастващото насилие на неофашизма в Европа. Фактът, че резолюцията мина на косъм по време на гласуването в Страсбург на 25 октомври, основно с гласовете на евродепутатите от групата на либерално-прогресивните групи, е само по себе си показателен. Документът осъжда терористичните нападения, убийствата, психологичното насилие и шествията на неонацистки организации в страните членки. Възмущава се от нормализацията на фашизма, расизма, ксенофобията и други форми на нетолерантност, както и от зачестилите нападения над представители на малцинствата – евреи, мюсюлмани, чернокожи, роми, ЛГБТИ, хора с увреждания (в България клеветническата кампания срещу майките на деца с увреждания). Резолюцията се възмущава и срещу още нещо много важно – превръщането на обществените медии в някои страни членки в пропаганда на една партия. Резолюцията призовава за решителни действия.

Проблемът е обаче, че тя беше масово бойкотирана

За нея гласуваха само 484 евродепутати от общо 751. От тях 355 гласуваха „за“, 90 „против“ и 39 души се въздържаха. Разбивката по партии показва откъде точно преминават линиите на разлома. Единствено при Зелените и крайнолевите нямаше нито един въздържал се или гласувал против. При социалистите и демократите също нямаше гласували против, но имаше двама въздържали се. Линията на разлома минава през най-голямата партия ЕНП и познатите като евроскептични групи. При ЕНП от 130 участвали в гласуването (от 219 депутати) 82-ма са гласували „за“, 31 „против“ и 17 са се въздържали. Гласувалите против покриват широк географски спектър – от Германия, през Унгария до Холандия, Малта, Люксембург, Италия. От седмината български евродепутати, присъствали в залата (от общо 17), петима са гласували „за“, 1 „против“ и 1 се е въздържал. Разбивката на VoteWatch за гласуването на резолюцията показва съвсем ясно проблема, пред който е изправена Европа, и обяснява също защо изборите през май 2019 година ще бъдат толкова важни. Не обяснява обаче защо трябва да чакаме до изборите, за да вземем мерки против неофашизма, който обхваща Европа всеки изминал ден, вместо да припомним думите на един от бащите на ЕС – Шарл де Гол, че патриотизъм е, когато любовта към собствения народ е на първо място, а национализъм е, когато омразата към различните е на първо място. Световните войни през ХХ век започват след натрупване на силно социално напрежение и заради липсата на баланс на силите, слаби демокрации и бездействие на големите сили. Днес отново имаме силно социално напрежение, балансът на силите е нарушен, а тогавашните противодействащи сили днес са обхванати от същите проблеми – САЩ, Великобритания. Италия отново е под властта на лидер с фашистки убеждения, а в Германия иде краят на управлението на Ангела Меркел, смятана доскоро за лидер на либералния свят.

автор Аделина Марини