„Гордост е да се наричам Мутра! Аз и моите братя направихме България това, което е. За нас песни се пеят, филми се правят, легенди се мълвят. Свети Георги и Свети Васил Илиеви ни гледат от небето, дърпат от дебелите си пури, правят облачета от дим в Рая и се усмихват. Мутрата можеш да я застреляш, да я взривиш, да я задушиш, да я заколиш, да я прегазиш, дори да я арестуваш и осъдиш, но духът и не ще премажеш.

Защото Духът на Мутрата е духът на България! Ние сме вечни! Амин!“

Коци Малката Любеница /1971-2006/

Ако манифестът на Коци Малката Любеница ви се струва идиотски, да бяхте чули само какви ги дрънчи Коци Голямата Любеница. И двамата, разбира се, са измислени персонажи. Почти толкова измислени, колкото и десетките полу-грамотни бандити от 90-те, канонизирани от колективното въображение в пантеона на „лошите момчета“ на България.

Дистанцията на времето постави романтичен ореол върху ръбатите тикви на класическите мутри. Превърна ги във вълнуващ спомен и могъщо вдъхновение за фолклорни легенди, вицове, песни, филми, сериали, вестникарски материали, публицистични очерци…

Момчетата с прякорите, анцузите, бухалките и златните бижута са властващата гротеска, захранваща някои от най-бездарните сюжети и митологеми в българското общество.

Мутрите са балканските рок звезди – cool, badass, по-големи от живота рицари на аморалното блаженство.

Всички говорят за обществените ефекти от носталгията по соца, подмяната на миналото и романтично-токсичното самозалъгване за природата на репресивния комунистически режим в България.

Фарсовият конфликт между русофили и русофоби, деградирал до размяна на жалки идеологически клишета, хвърли крива сянка върху другата токсична културна реставрация –

тази на мутренското очарование.

Покрай подновения разговор за наследството на комунистическите икони Гошо Тарабата и Тато пропускаме изключително положителния прочит на наследството на Крушата, Маймуняка и други прото-бизнесмени от зората на мъглата на прехода.

Перверзното превръщане на мутрите в пост-модерни романтически герои на народното въображение преминава през каналите за масова информация и артистичните аспирации. Нека видим как триумфира лошия вкус в България.

Мутрата и Фолклора

Първият път, когато видях някаква млада дама с татуировка на Васил Илиев на гърба, шокът бързо премина в агресивен присмех срещу човешката глупост. По-късно разбрах, че това не е случаен травматичен мастилен инцидент, а по-скоро нещо като тренд. Има хора, които си татуират мутри по телата.

Има хора, които правят Facebook страници, посветени на СИК, ВИС и други интелектуални съкращения от 90-те години на миналия век. Има хора, които идеализират, фетишизират и обожествяват самата идея за 90-тарската Мутра с главно М. И тези хора са много повече, отколкото сме склонни да подозираме.

Сред огромен брой модерни българи средновековното мутренско светоусещане изживява ренесанс

Императивът за физическата доминация на „браточките“ спринтира из кръчми, фитнеси, домашни партита и валидира мита за дебелите вратове.
Знам какво ще кажат някои от вас – „мутрите винаги са били интересни за обществото и не искам да чета поредния морализаторски текст за лошото влияние на престъпническите ролеви модели сред младежта“.

Това не е такъв текст

Ако изобщо има нещо интересно в мутренската митология, то това е именно насилието, взривовете, извращенията… Девиантното поведение е интригуващо, носи екстремна образност и стои като единствен солиден аргумент за обсесията по тая тъпанарска прослойка. Но всичко останало е мръсна чалга, анти-интелектуална гордост и свирепа пустота.

Празнота, която запълва медиите с посредственост.

Мутрата и Медийното фетишизиране

Никой не очаква от жълтите вестници и сайтове да пишат за Самюъл Бекет или Кафка, но количеството материали за мутри е прекалено. И не са само „шокиращите“, „ексклузивни“, „само при нас“, „сензационни“ издания, които тъпчат в гърлата на публиката поредните малоумни истории за Карамански, братя Илиеви, Мето Илиенски, Доктора, Фелдшера, Портиера и не знам още кои дегенерати.

Журналистическият и шоубизнес елити на нацията са емоционално ангажирани с каузата по интронизиране на Мутрата в романтически български герой. „Абе, те бяха готини копелета, мамка му“, ще чуете официално и неформално да говорят популярни хорица, които отхапват прекалено тлъсти парчета национален ефир. Срам за тях и досада за нас.

Когато Клюна, например, владее заглавия години, след като трупът му се е разложил в пръстта, тогава разбирате, че има сериозен проблем в концепцията за новинарство в България.

Важни факти за „разграбването на страната“ са заровени заедно с десетките ликвидирани мутряги, но дори и така писането за техните приключения е прекалено много и прекалено слабо.

Бандитското отразяване премина от криминалния жанр в полето на конспирациите, светските клюки и битовите детайли. На никой нормален човек не би трябвало да му пука какво се случва с оцелялата любовница.

Мутрата в Опитите за творчество

Един от много фактори за окаяното състояние на българското кино е нездравата обсесия по деведесетарските бандити. Интелектуалният мързел и ниският таван на таланта на хората, които се занимават с това в България, доведе до превръщането на Мутрата в основния антагонист, после анти-герой, а оттам и в централен образ в българската култура. Вулгарните романи на Христо Калчев и бездарните „картини“ на Папа-Жан трябваше да си останат най-значимите художествени коментари по темата.

Но, не. Киното отчаяно се нуждаеше от Репата. Съвременен български филм без мутри е като съвременен български филм с качествен звук. Трудно ще намерите такъв. Сериалите закономерно се вкопчиха в масовото мутренско очарование. От „Дунав мост“ до „Под прикритие“, историята на българските поредици е история на любовта към деведесетарските силови персонажи.

И долнопробните бандити не са представяни като гротеска ала филма на Питър Грийнауей, например. Към тях се подхожда със стерилна драматургична трезвеност. Те са видени като сериозни хора с тежест и място в историята. Булшит – само екстремната гавра и черен хумор биха били подходящи художествени решения за изграждане на мутренски образ.

В крайна сметка Карамански не е Корлеоне, Маймуняка не е Джон Дилинджър, Георги Илиев не е Готи и като цяло мутрафоните не са готини
наследство е лошият вкус – чалга музика, отвратителни заведения, тъпанарски анекдоти, сбъркани представи за мъжкарство, анти-интелектуална гордост…

Нека оставим Коци Малката Любеница и неговите другари да гният на спокойствие. Мутрите трябва да са минало. Тъпо минало.
…
Връщат ли се мутренските времена, с „Продължаваме промяната“?

Необходимите фактори са налице:

1. Заблудата, че идват „светли бъднини“, облъчваща ни 24ри часа от екраните;

2. Достатъчно средства в банките които са готови за крадене;

3. Всяка седмица нови кредити за 500 милиона и още 50ет милиарда от Европа, които ще потекат като река, в продъненият джоб на българското безправие;

3. Комунистически отрочета и откровени комунистически продукти на ключови управленски позиции;

4. Спираловидна инфлация набираща скорост;

5. Безконтролен износ на суровини и материали;

6. Американски амбиции за контрол в региона, подкрепени от продажните ни политици…