Защото мейнстрийм партиите отдавна са затънало в лепкавото тресавище на устройващия ги консенсус. Както традиционите десни, така и традиционните леви се придържат към един набор от съгласия, които всъщност изключват по-голямата част от населението. Иде реч за следния катехизис: всичко, което се спуска от Брюксел, е ок и всеки, който възразява на евродирективите, е чугунена глава и не заслужава уважение; всички мигранти са добре дошли и всеки, който посочва създаваните от тях проблеми, е расист и фашист; националните държави са нещо, което подлежи на умиране и всеки, който дръзне да защитава нацията си, е шовинист, патриотар и отново фашист; всички малцинства, били те религиозни, етнически, сексуални, са изначално прекрасно-величествени, и всеки, който посмее да каже нещо критично за тях, е хомофоб, ислямофоб, бие жена си и, в крайна сметка, също е фашист. Ето с този набор от либерални клишета класическите десни и леви партии се явяват на избори. Доскоро те все още печелепа мнозинството гласове. По-скоро заради инерционното мислене на избирателите, отколкото заради качествата на посланията си. Само че една инерция, колкото и да е продължителна, съвсем не е безкрайна. Избирателите, рано или късно, се измъкват от паяжината на мейнстрийм говоренето и започват да търсят алтернатива. Намират я в партии, които говорят на езика на хората и обещават да решаватт преди всичко проблемите на мнозинството, а не на малцинствата, били те реални или измислени. Политиците и коментаторите на либералното статукво наричат тези партии „популистки“, „расистки“, „антимигрантски“, надявайкиш се, че тези определения ще изплащат гласоподавателите, които отново ще се върнат към класическото дясно и ляво. Само че избирателите вече не се плашат толкова лесно. Твърде дълго търпяха традиционните политически формации и затова сега са решили да дадат предпочитанията си на други. Ама другите били популисти? Много важно! По-добре популисти, отколкото онези, които ни докараха до това дередже.

Ясно е, че оттук-насетне популистите ще печелят все по-голяма електорална тежест. А основният въпрос е кой популизъм ще получи по-голяма популярност. Дали десният, който припознава основния си враг в мигрантите или левият, чиито послания са много по-широки.? Левияат популизъм е много по-смислен. Защото иска да реши проблемите не на една отделно взета етническа група, а на всички хора на наемния труд, без значение от техните религиозни, етнически или сексуални различия. Левият популизъм представлява народа в най-широкия смисъл на тази дума. Говорим за народа не като някаква хомогенна етническа маса, а като всички хора, които живеят от труда си, а не от финансови спекулации или наследени богатства. Няма никакво значение какъв е твоят етнически произход, какви са сексуалните ти предпочитания. Щом живееш от труда си, ти имаш право на достоен живот. И имаш пълното право да се бориш за него. А ако някой нарича защитниците на хората на наемния труд „популисти“, това е много повече комплимент, отколкото обида.