Има стародавно правило да не се натиква без мяра противник в ъгъла, за да не последва реакция на последните сили, което да срине амбициозните и определили се за врагове играчи. Сигурно затова и Блинкен, държавен секретар на САЩ, заявява при представянето на новата външна политика на Белия дом, че „президентът Байдън предприема прагматичен подход към Русия като остава отворен за сътрудничество”.

Иначе нарича Путин „убиец” и е „притеснен от разполагането на хиляди войници и тежка руска военна техника по украинската граница”. Въпреки че дълбоко в себе си е наясно, че Крим ще си остане руски и че Москва няма как да отстъпи т.н. Руски Донбас. Все пак там има близо половин милион граждани с руски паспорти. А и руските войски са разположени и се местят на този етап в собсгтвените граници. Предприеманите ходове няма как да не остават в зоната на дипломацията, защото другото ще е горещ конфликт с непредвидими последици. В тази връзка правят впечатление редица коментари в западната, предимно европейска, преса, които са в стил „време е да се направи сделка за сигурност”. Европейската, разбира се, защото Украйна е в Европа, а Вашингтон е на хиляди километри. Русия може и да е „бодлив съсед”, както някои се изразяват, но е актшвен търговски партьор и огромен пазар. Новите реалности в ЕС, например, след Студената война налагат да се има предвид, че наистина политическите съперници се съчетават с икономическите реалности и то в единна взаимна рамка. Дрънкането на оръжия не е в унисон с целите на една прагматична политика, която би могла да действа за изход от политико-икономическата криза, която разтърсва целия свят. Отделно е ковид-епидемията, която също стана поле за размяна на геополитически удари. Неоспорим факт е, че по време на Студената война е имало неписани правила, които не са позволявали да се преминават границите на т.н. червени линии и да не се стига в крайна сметка до световни войни.

След падането на Берлинската стена тези правила са останали в миналото, а Европа не изготви свой план или пакт за сигурност. Стои под чадъра на НАТО, а това безспорно си има и своите недостатъци, когато става въпрос за национални или общоевропейски интереси. Особено когато зачестяват военни действия на теротирията на европейския континент. Първо бе в бивша СФРЮ, а днес на преден план е Киев с опасенията за превръщане на конфликта с Донбас и Луганска област в горещ. Разбира се, че ЕС, включитено България, си остават лоялен съюзник на Алианса и няма как да разчитат на собствени сили, когато заплахите растат, но антируската истерия съпроводена с поредица от санкционни мерки носи и негативи. Някъде подобни настроения се отчитат, въпреки словестни изяви с призиви за тотален бойкот на Кремъл. Никак не е случайно,че точно в този момент се появи информация, че ще бъде назначен като сътрудник на президента Байдън човек, който последователно се изявява като подръжник на гъвкава политика към Русия, която някои наричат real politic. А в Киев президентът Зеленски съобщи, че се надява на телефонен разговор с Путин, за търсене на път за взаимноприемливо решение. Дали срещата му с Ердоган е отворила очите, че НАТО т.е. Западът няма да се намеси пряко във военен конфликт, ако такъв избухне между Русия и Украйна? Нищо лично, Анкара е за териториалната цялост на Украйна, не признава Крим заради кримските татари, внася своите безпилотни „Байрактар” в страната на Зеленски, но предупреждава, че това не трябва да тревожи съседи, защото не е насочено срещу тях. Бизнесът си е бизнес, татарите се подкрепят, но няма сметка да се смразяват отношенията с Москва.

Все пак е трудно да се преположи, че постигането на блокаж на тази политико-военна криза, в която Русия е главната цел, може да бъде постигнато без единомислие в посока общ пакт за сигурност. Минските споразумения могат да бъдат само крехка основа за отправна точка към по-сериозни постановки с дългосрочен ефект. Да, НАТО е гарант за трансатлантическа сигурност, но има съмнение, че постановките му днес са с арсенал от времето на Студената война. А Русия не е СССР, въпреки носталгията по неговото влияние и мощ, защото и в Русия капитализмът е в стихията си. Пазарното стопанство е наложено, а в редица области Москва доказва, че е напред с материала. Достатъчно е да се спомене усъвършенствания телекомуникационен сектор, успехите в селското стопанство /Русия е най-големия износител през последните години на пшеница/, изобретяването на ваксините против Ковид-19, новия автомобилен сектор и т.н. Да не говорим за военната техника и модернизирането на руската армия с най-съвременни оръжия. ЕС е големият партньор в търговско-икономическите отношения с Москва. Въпреки че Брюксел третира Русия преди всичко като политически проблем и в същото време като голям и доходоносен бизнес партьор. Достатъчно е да се посетят магазините и офисите на големите западни фирми в Москва и Питер, за да си види, че там преобладават европейските стоки. Последният писък на модата, и то висшата, е по витрините на 2-та най-големи градове в Русия. САЩ не могат да се похвалят с такива постижения на руска земя. Сигналът от Вашингтон е, че се търси някакъв ремонт на отношенията, но при запазване ролята на №1 в геополитиката за САЩ . И то придружено със заплаха, че няма да позволят Пекин и Москва да се домогнат до многополюсен свят.

Всъщност на практика се наблюдава следното: от една страна европейските големи фирми зареждат руския пазар със своите стоки, а от друга европейските лидери налагат санкции с често съмнителни или просто недоказани мотиви. Тази разкрачена позиция на ЕС едва ли ще носи дивиденти и в бъдеще. Просто Москва явно е насъбрала самочувствие и дори посолствата й по света чрез модната туитър-политика отговаря незабавно на всяка негативна реакция в САЩ и страните от ЕС по отношение на Русия и Путин. Често доста остроумно и в унисон с онова „пожелавам му здраве на президента Байдън”, когато той нарече Путин убиец. Руският външен министър Лавров на срещата с Йозеп Борел през февруари посочи, че „Русия е готова да прекъсне дипломатическите отношения с ЕС, ако се налага”. И допълни, че „Кремъл ще обсъжда въпросите за контрола върху оръжията и изменения на климата, само ако САЩ са готови да се въздържат от намеса във вътрешни дела”. На Запад смятат, че съществуващото напрежение с Москва принуждава Путин да се обвърже с Пекин. Но ако се наблюдават внимателно стъпките на Русия във външната политика, няма как да не се отбележи, че Москва си дава ясна сметка за съотношението на силите между Русия и Китай. Поне на този етап. Повечето руски коментатори твърдят, че Путин предпочита като партньор Европа и мечтае за общ пазар от Лисабон до Владивосток. Организираните напоследък събития за народите в Сибир с подчертаване на тяхната култура, религишя, идентичност и вековни връзки с Москва никак не се връзват с внушения за пълна зависимост от Китай. Има партньорство и общи позиции в геополитиката, включително СС на ООН, стратегически военни интереси, но това са цели за многополюсен свят. Иначе тези две големи страни си имат собствени интереси и ще си ги отстояват който както може. Но без да се забравя за общия неприятел, защото той проявява безмилостна агресия и не прекъсва заплахите си. В момента това налага общ фронт, докато се види дали ще се установи многополюсен свят или САЩ ще се окупират като № 1. Интересно дали Путин и Си Дзинпин ще се появат на срещата за климата, поканени от Байдън?

Русия не крие, че е предложила свой проект за сделка за сигурност и го е представила в Брюксел. Идеята е още от 2008г, когато Путин произнесе своята прословута реч в Мюнхен. Документът разбира се е дискусионен и със сигурност специфичен. Но, казват, че в основата му е взаимното зачитане на националните интереси и ненамеса във вътрешни дела. Ако го имаше, ситуацията с Украйна едва ли щеше да е толкова напрегната и на ръба на война. Пътят несъмнено е един – стъпка по стъпка и само чрез дипломатически диалози. В тава отношение може да се припомни т.н. сделка Щайнмайер, президент на Германия. Поне е нещо като основа да се сложи край на конфликта в Донбас. Исторически е известно, че винаги е имало Ялта, а доста по-късно и Малта т.е. разговори за изход от ситуация. Русия не обича да си спомня за Малта, но сега държи на диалог. Няма нужда от надскачане, нали? Ето и ние – тази година всичките ни медии споменават 12 април като Ден на космонавтиката и си спомнят с умиление за Гагарин. Чаровник, безспорно. Отдавна не го бяхме правили.

Зорница Илиева