За малко повече от година всичко в света на бившия зам.-шеф на ГЕРБ от бяло стана черно

Когато прескачат от една партия в друга, политиците обикновено се оправдават, че старата им формация е изоставила принципите си. Същия аргумент използва бившият зам.-шеф на ГЕРБ Цветан Цветанов, за да обясни смайващата лекота, с която натири своите съратници в името на солова политическа кариера. „Това вече не е партията, с която дълги години бях свързан”, обяви драматично той, когато хвърли членската си книжка.

Така ли било? Нищо подобно. ГЕРБ си остава същата, каквато винаги е била. Просто Цветанов трябваше да потърси нови пътища, за да осъществи амбициите си, след като досегашните се затвориха за него, когато се сгромоляса от партийния връх. В подобна ситуация един достоен политик би признал честно своята роля в скандалите, грешките и несполуките от общото им минало. На Цветанов обаче не му стигаше смелост за нещо подобно. Затова, без много да му мисли, отметна от себе си споделените с бившите си съпартийци грехове. Аз милеех за ГЕРБ, на другите не им пукаше, затова ме отстраниха и поех по нов път – такава е елементарната и

наивна версия на събитията

около неговия политически крах, която ни пробутва.

Човек може да гледа единствено с насмешка (и известно съжаление) на подобни оправдания. Особено ако си припомни ключовото място, което Цветанов заемаше в партията повече от десетилетие. От раждането си ГЕРБ имаше две лица подобно на двуликия Янус – едното на Борисов, другото на Цветанов. Малцина помнят, че през 2010 г., когато първото правителство на Борисов беше още в пелени, неговият партиен заместник го беше задминал по рейтинг. „Ние заедно с Цветанов имаме 115 процента срещу 40 на президента. Ние с него сме скачени … Затова му се радвам като на син, като на дете”, вълнуваше се тогава Борисов. Дали беше искрен или не, няма особено значение. Ролята на Цветанов като втори човек в партията и в правителството (в качеството му на вътрешен министър) не оставяше съмнение, че той е сред най-важните хора в държавата. За известно време името му дори се спрягаше – лично от Борисов – като кандидат на ГЕРБ за президентските избори през 2011 г.

Славата му се оказа мимолетна

Популярността му бързо се стопи, най-напред заради скандалите около имотното му състояние. След това дойде аферата с лекарите от Горна Оряховица, които публично обвини в убийство, обвиненията в незаконни подслушвания, безбройните му битки със съдебната власт, множеството спорни полицейски акции, пропаднали в съда. Към края на първия мандат на Борисов неговата дясна ръка беше най-мразената политическа фигура в страната и най-слабото място на правителството. Но винаги се отърваваше от последствия благодарение на странната мекушавост на своя бос, който се задоволяваше с някоя по-строга дума или плесване по ръката. „Партията трябваше да бъде изграждана, партийната работа е тежка и неблагодарна… Всеки иска да стане депутат, кмет, общински съветник. Тези хора се карат, па се разправят, па спорят, па си правят интриги и т.н. Цветанов е като кошчето за душевни отпадъци на всеки един от тях. Аз съм му дал да се занимава с тази работа“, обясняваше слабостта си към него Борисов.

Ако оставим държавните бъркотии настрана, Цветанов се стремеше да направлява и политическата дейност на ГЕРБ. Например той неизменно оглавяваше предизборните щабове на партията. Не го смущаваше това, че като шеф на МВР, който разполага с огромни възможности да оказва влияние върху вота, създава опасност за коректното му провеждане. Също така винаги намираше време да обгрижва партийните структури – дори по едно време се амбицира да гради такива в съседна Турция. В тази връзка още от онова време датира двусмисленото му отношение с ДПС – докато в парламента се лаеха едни други, на изборите, например местните през 2011 г., Цветанов спокойно допускаше взаимодействие между своята партия и формацията на Ахмед Доган в смесените райони. Трябва да се отбележи и позицията му спрямо февруарските протести през 2013 г., които свалиха първия кабинет на Борисов – тогава Цветанов плашеше хората, че криминалният контингент е надигнал глава и държавата едва ли не ще потъне в хаос, ако ГЕРБ падне от власт.

Единственото, което се промени в политическото поведение на Цветанов през втория мандат на Борисов, беше, че

стана по-прикрит и обигран,

след като беше монтиран в парламента, за да поддържа сложната конфигурация от политически сили, които крепяха кабинета „Борисов 2”. Тук отново пролича нюансираното му отношение към ДПС. При управлението на Орешарски той беше в жесток конфликт с влиятелния депутат от движението Делян Пеевски. „Г-н Цветанов, да ви кажа – вие вадите много лъжи, но тепърва ще излиза вие с колко криминално проявени лица сте се виждали!”, скачаше му Пеевски от парламентарната трибуна през 2013 г. Две години по-късно зам.-шефът на ГЕРБ говореше пред медиите, че „има прекалено голяма фиксация върху отношението ни към ДПС и Пеевски” и вместо конфронтация трябвало да се търси „диалог за реализирането на конкретни политики”. Резултатът от диалога с ДПС се оказа „историческият компромис” по правосъдната реформа, който доведе до разпадането на Реформаторския блок – тогавашния основен партньор на ГЕРБ във властта, и косвено допринесе за рухването на второто правителство на Борисов в края на 2016 г.

Позицията на Цветанов в партията обаче продължаваше да бъде непоклатима. Нищо, че като нейния главен „изборджия” се очакваше да понесе някаква отговорност за разгромната загуба на ГЕРБ на президентските избори през 2016 г. Но нали си оставаше „детето” на Борисов, така че

и този провал го подмина

Но поражението му остави горчилка в устата, свидетелство за което беше трайната му неприязън към новоизбрания държавен глава Румен Радев. Тази антипатия намери израз в атаки срещу президента като създаването на парламентарната комисия, проучваща избора на изтребители „Грипен” от служебното правителство на Радев от 2017 г. В същото време Цветанов безспирно показваше колко е щастлив от правителството на Борисов. „Демокрацията не е в опасност, тя е в опасност при служебен кабинет, когато се управлява еднолично в лицето на президента. Сега имаме парламент, имаме опозиция, парламентарно мнозинство. Имаме стабилно правителство и параметри, които ни отреждат до най-развитите държави в ЕС. Премиерът Бойко Борисов вече е цененият фактор за стабилността в Европа” – така говореше зам.-шефът на ГЕРБ в края на 2018 г.

И това отношение не претърпя промяна дори и след като поредният имотен скандал, в който беше въвлечен, принуди Борисов да го скрие на дъното на партийната резервна скамейка. Макар и неангажиран с кампанията за евроизборите през 2019 г., Цветанов бодро уверяваше по медиите, че предстои поредна победа на ГЕРБ. С всички сили се държеше да не изпусне каквото е останало от кариерата му – даже пробва да се прикачи като сътрудник на парламентарната група на партията. И

чак когато му стана ясно, че кариерата му в ГЕРБ е приключила,

демонстративно скъса членската си книжка и се захвана да гради своята партия „Републиканци за България”.

И всичко в света на Цветанов, което довчера беше бяло, изведнъж стана черно. От демократично управлението на Борисов се превърна в еднолично. Правителството, което Цветанов преди хвалеше като европейско, стана изразител на руските интереси на Балканите. Натискът на гражданските протести, които през 2013 г. той оспорваше, през 2020 г. беше вече легитимна причина за предсрочни избори. Президентската институция, която обявяваше за бастион на БСП, сега настояваше да бъде уважавана и защитавана. А ДПС, за което твърдеше, че трябва да се работи посредством диалог, нарочи за основен политически враг наравно с ГЕРБ.

Сега Цветанов очаква 400 000 избиратели да гласуват за него и да го направят „незаобиколим фактор в следващия парламент”. Повече от съмнително е, че толкова много българи ще могат да преглътнат лицемерието му и да го издигнат до статута на влиятелен политически актьор. Или поне трябва да се надяваме, че е така.