Въпросът за Доналд Тръмп не е дали е “идиот”, “предател”, “лъжец”, “психопат”, “нарцис”, “простак” и пр. Въпросът не е и дали иска друг световен ред, или само да руши сегашния.
Това са лесните въпроси и отговорите им са очевидни. Истинският въпрос е как такъв индивид стана президент на най-голямата демокрация. Как застана на поста с най-много власт в света, как ще я използва и ще има ли втори мандат?

Обяснението с дългата ръка на Кремъл не стига, дори да е вярно. Ръцете на Кремъл винаги са били и ще бъдат дълги. Но невинаги са можели да пипат там, където демокрациите правят своя свободен избор. Ако през есента на 2016 г. Кремъл наистина е напипал слабо място на Запада, то не се казва Тръмп. То се казва криза на доверието и погнуса от елитите. Тръмп е техен продукт и въплъщение.

Нещото, което Кремъл е напипал, не се казва популизъм. Популизмът е следствието. Причината са реални проблеми на демокрациите, които хранят популизма. Държа на глагола “хранят”. Защото популизмът паразитира върху проблеми, без да ги решава. Ако няма проблем, той няма от какво да се храни. Колкото по-голям е проблемът, толкова по-голям популист отхранва той. Популизмът не се гони със заклинания. Колкото повече ставаха те през последното десетилетие на кризи, толкова повече позиции печелеше той – не само в САЩ, но и в Гърция, Унгария, Полша, Австрия, Италия и в такава крепост на демокрацията като Обединеното кралство.

Обвиняват Тръмп, че отслабва и разединява Запада и предава европейските си съюзници на милостта на Русия. Но как самата Европа се погрижи за своите сила и единство, когато още в Белия дом нямаше никакъв Тръмп? Икономическата и финансовата криза я завариха напълно неподготвена – с една валута и 19 системи на икономическо управление. Охраната на външните граници стана приоритет (по-важен от преразпределението на незаконно влезлите) едва три години след пика на миграционната криза през 2015 г., две години след референдума за “Брекзит” и когато пет от 28 правителства (между тях и едно на държава основателка) се оказаха в ръцете на антисистемни партии. Охраната на границите можеше и да не стане приоритет, ако досегашната политика не беше заплашила целостта на германското федерално правителство.

Исканията на Тръмп Европа да харчи повече за отбрана може да се безцеромонни, но не са безпочвени и не са нови. Да, САЩ сами са се нагърбили с ролята на световен полицай след края на Втората световна война и съответно с разходите, които тази роля предполага. Но всяка диспропоция в подялбата на тежестите в НАТО има разумни граници. Потребители на сигурността, която Америка осигурява от Корейския полуостров през Близкия изток до източните граници на ЕС с голямата си и скъпа тояга, са всички, вкючително и най-богатите европейски държави. Европа може ли някъде да замести САЩ, щом е толкова чувствителна към претенциите им? Един път европейците решиха да се намесят сами, без Вашингтон, срещу самозабравил се диктатор и изведнъж насред кампанията им срещу Либия през 2011 г. се оказа, че нямат способности, с които разполага само Америка. И тя, от немай къде, се съгласи да ги подкрепи извън преките бойни действия. Шокът на Европа, че трябва да си плаща за американската закрила, не противоречи ли на собствената й мантра, че солидарността върви ръка за ръка с отговорността? Тя не повтаря ли същото на задлъжнелите си държави или на попадналите под най-силен миграционен натиск?

Тръмп не е първият американски президент, който иска от Европа да поеме повече отговорности за своята сигурност. Това правеха ред негови предшественици, но по-дипломатично. Тонът обаче не променя нито проблема, нито същността на искането. Още през първия си мандат предшественикът на Тръмп Барак Обама обяви, че центърът на американската външна политика се мести в Азия и Тихия океан. Това, съчетано със серията кризи, отключени от Арабската пролет, накара част от елитите на Европа да заговорят за неин автономен отбранителен капацитет и за европейски стълб в НАТО. Това говорене се засили след авторитарния завой на Турция, която има вето над желанията на европейците в Алианса, който решава с единодушие. Но първите практически стъпки към своя отбранителна автономност ЕС направи едва преди две години, когато разбра, че британското вето в тази област ще отпадне. Лисабонският договор от девет години позволява това вето да бъде заобиколено чрез постоянното структурирано сътрудничество в отбраната (междуправителствена форма на отбранителна интеграция), но никой не пожела да използва тази възможност. Дори когато Русия на Владимир Путин пречертаваше граници и откъсна части от Грузия и от Украйна.

Ако наричат Тръмп “предател”, как да наречем Ангела Меркел и Франсоа Оланд, признали откъсването на Донбас от Украйна с Минските споразумения, които Русия още не е изпълнила и изглежда не възнамерява да изпълнява?

Защо Европа не предотврати анексията на Крим? Може би Европа не е постъпила “предателски”, защото остави Путин да си вземе чужди, а не нейни неща? Както през 1938 г. остави на Хитлер Чехословакия. Защо срещата на Тръмп с Путин реабилитира господаря на Кремъл, а договорка на Германия и Франция с него не правят същото? Защо да забравяме, че далече преди Тръмп при Путин се изредиха европейски лидери като Матео Ренци, Еманюел Макрон, Виктор Орбан? Че сред гостите в Москва напоследък са Матео Салвини и Румен Радев. Защо Тръмп върши “предателство”, а ЕС – не, когато след 2014 година прекрои цялата си политика за Източно партньорство, така че да не дразни повече Русия?

Тръмп се договарял с неприемливия Путин. А турският президент Реджеп Тайип Ердоган, с когото европейците не само се договарят, но и още преговарят за членство на страната му в съюза им, по-приемлив ли е? Дори когато ги нарича „нацисти“? С международни провокатори като Путин и Ердоган или трябва да се биеш, или да преговаряш. Не си спомням за американски президент, който е избрал първата опция. Има и трета – да ги изолираш, но тя не накара Русия да върне Крим и да се оттегли от Донбас. Пък и не е реалистично да изолираш страна с толкова много и евтини горива. Като говорим за горива, защо никой не изолира Саудитска Арабия? Защо тази средновековна монархия е по-приемлива от руската автокрация? Защо да се договаряш с иранските аятоласи е приемливо, а с Путин – неприемливо? Защо никой не съди израелския премиер Бенямин Нетаняху, че си шушука с Путин и два пъти му ходи на крака тази година – единия за парада на 9 май?

Ако Тръмп върши “предателство”, какво е опитът на Германия да заобиколи европейския енергиен съюз с проекта “Северен поток”? Пряката газова връзка по дъното на Балтийско море убива в зародиш главната идея на този съюз – ЕС солидарно да договаря условията на доставка от Русия – включително цената. “Северен поток” е пример за сепаративно договаряне с Москва за сметка на всички останали. Същото е т.нар. Нормандски формат (Русия, Германия, Франция и Украйна), в който се обсъжда украинската криза – извън Общата външна политика и политика за сигурност на ЕС, която в случая не се знае за какво служи. Това не са неща, по-различни от вчерашните разговори на Тръмп в Хелзинки. Защо на Меркел те да са простени, а на него не? Да не говорим, че в ЕС никой не смее да каже със същата с прямота на германската канцлерка това, което той й каза за “Северен поток”. Малодушието на 27-те пред Германия не изглежда по-симпатично от безцеремонността на Тръмп.

Тръмп може да вбесява традиционните елити, но забравените от тях хора го предпочитат. Същата е картината с европейските популисти. Хранителната среда на популизма са нещата, които не работят – в икономиката, в социалната и мирационната политика, в сигурността. Те произвежат масово недоволство и оттам – съгласия и мнозинства между идеологически несъвместими сили – крайна левица и националисти в Гърция; между леви популисти и крайна десница в Италия; между десноцентристи и крайнодесни в Австрия. Тръмп може да не обича Европа, може да се радва на “Брекзит”, но не той е родителят на евроскептицизма и еврофобията. Те са Мade in Europe. Далече преди него Европа си имаше “екзистенциални проблеми” първо с кризата на еврото, после с миграционната криза. Не той й е виновен.

За разлика от партиите на статуквото популистите имат разказ. При Тръмп той е озаглавен “Америка на първо място”. При брекзитърите – “Да си върнем контрола”. Тези разкази може да са лъжливи, но са съблазнителни. Защото докосват истински чувствителности, тревоги и страхове. Тези разкази са еднакво разбираеми за всички – като евангелие. Защото какво е евангелието, ако не разказ – за живота, за смъртта и за възкресението на Исус?

Европа има изобилие от договори, харта за основните права, стълб на социалните права, речи за състоянието на съюза и обикновени речи, директиви, регламенти, комуникации, бели книги, зелени книги, решения, доклади, резолюции, меморандуми. Няма обаче разказ. Европа има само дървен език. Не виждам с какво той е по-добър от разговорния език и от туитовете на Тръмп. Американският президент не е виновен, че когато Европа влезе в телевизора, европейците го изключват. Колко избори и референдуми още трябва да изгубят европейските елити, за да им светне, че хората предпочитат разбираемата лъжа пред неразбираемата истина?