По случай Националния празник 3 март се обърна към видния историк проф. Иван Илчев. Той бе ректор на Софийския университет „Свети Климент Охридски“ в два последователни мандата в периода 2007-2015 г., член-кореспондент на Българската академия на науките от 2012 г. Проф. Илчев е специалист по нова и най-нова история на балканските народи. Гост-професор в Държавния университет на щата Охайо, Калъмбъс и Мерилендския държавен университет (1984 – 1986), Центъра „Уудроу Уилсън“, Вашингтон (1990 – 1991), САЩ, Университета на Чиба, Япония (1999 – 2000). Бил е декан на Историческия факултет. Автор е няколко книги и на стотици научни статии.

– Проф. Илчев, преди стотина години Стоян Михайловски изрича думите „Българинът не е свободен: българинът е само освободен.“ Актуална ли е тази мисъл и за съвременния българин?

– За мен свободата е въпрос на вътрешен избор. Никой не може да ти попречи да бъдеш свободен. За съжаление, виждаме колко много са тези, които доброволно поемат зависимости, за да получат лични облаги, възможности за кариера, за обогатяване, за власт, колкото и нищожна да е тя.

– Какви са измеренията на 3 март днес и какво според Вас е най-главното, което трябва да знаем и да помним за тази историческа дата?

– За българина в онези години 3 март е символната межда между свободата и несвободата. За това, ако попиташ минувачите на улицата кога е бил Берлинският конгрес, който де юре възстановява България 99% вероятно няма да знаят. Същото е и с Търновската конституция, макар че тя поставя темелите на държавността.

– Готова ли е била Русия да води война с Турция, довела до Освобождението ни от турско робство?

– Историците много отдавна са доказали, че Русия влиза неохотно във войната, принудена от общественото мнение. Това че не е била подготвена напълно личи и от колебливите и нерядко непремислени действия през лятото и есента на 1877 г., когато е изоставена Стара Загора, допуснато е Осман паша да се укрепи в Плевен. Струва ми се, че не изтъкваме достатъчно ролята на българските опълченци при упоритата отбрана на Шипченския проход, когато русите сериозно обсъждат оттеглянето си на север от Дунав при едно евентуално поражение там.

– Проф. Илчев, какво попречи на българския народ да извоюва сам своята свобода? Можеше ли българската държавност да бъде създадена и институционализирана без намесата на руския император и без вмешателството на Великите сили?

– Силите са несравними. Черешово топче срещу оръдията на Круп. Обучена и добре въоръжена армия, която може да се придвижва „светкавично“ за онези времена по барон Хиршовата железница срещу „Хвърковатата чета“ на Бенковски – едва ли не най-многобройната организирана единица на въстаналите, която наброява малко над 130 души и има живот от една седмица. Или тази на поп Харитон и Петър Пармаков в Дряновския манастир, която е от около 200 души.

– Смятате ли, че благодарността, която на всеки 3 март България произнася към освободителите си – руснаци, финландци, поляци, украинци, румънци оформя у българина комплекс, че създаването на Третата българска държава не е чисто българско дело?

– Няма балкански народ, който да се е освободил сам.

Гърция и Сърбия получават свободата си след въстание и след Руско-турската война от 1828-29. Румънците след Кримската война, а окончателно след Руско-турската война от 1877-78. Черна гора и Сърбия стават независими след същата война. Албанците след Балканската война.

– Невъзможен блян ли бе Санстефанска България? Каква е ролята на руската дипломация, имайки предвид, че от една страна Санстефанският предварителен мирен договор е подписан от руския посланик в Константинопол граф Игнатиев, който казва, че сърцето му принадлежи на българите, а от друга страна Русия сключва тайни споразумения с Австро-Унгария, според които Петербург и Виена се съгласяват, че на Балканите няма да се създаде голяма славянска държава?

– Трудно е да се каже. Вярно е, че Русия подписва Санстефанският предварителен договор, знаейки, че великите държави, всяка от които има свои интереси в Османската империя и Югоизточна Европа, няма да го приемат. Руската дипломация нарушава дадената на Австро-Унгария дума, но това го правят всички държави, когато мислят, че ще им се размине. Да припомним, че Виена излъгва Санкт Петербург при сходни обстоятелства при анексията на Босна и Херцеговина през 1908 г.

От друга страна всички балкански държави започват своето съществуване на част от етническата си територия. От тази гледна точка българите дори са в облагодетелствано положени, защото в Княжество България и Източна Румелия различни степени на свобода получават 2/3 от българите – много повече от гърците, сърбите или румънците в началото на новата им история.

От уменията на държавниците щеше да зависи дали ще бъде постигнато националната обединение и за наше съжаление българските държавници се показаха неумели.

– Толкова години след Освобождението на България по-далечни или по-близки са България и Русия и какво днес сближава и отдалечава двата народа?

– Понякога се учудвам на латентното русофилство, което още го има в България – особено при някои от нашите политически партии. Няма никаква славянска солидарност – да погледнем Русия и Полша. Няма близост на културите и езика – да погледнем Украйна и Русия. Няма помощ на християните срещу мюсюлманите – да погледнем Кавказ. Има логични интереси на велика сила, която никога в историята си не се е съобразявала с интересите на никой малък народ. Не са го правили и другите велики сили, така че внимателно трябва да слагаме на везните нашите интереси и руските и внимателно да търсим изгодния за нас път.

– През последните години сякаш стана „модерно“ българските държавници, ако в случая можем да използваме това определение за хората, които са на висши постове, да използват националния и официалните празници за лични политически битки, които всъщност водят не до обединение, а до разединение на народа. Как бихте коментирали подобно поведение?

– Като напълно обичайно за политиците, които не се свенят от нищо, за да получат изгода.

– Защо според вас някои съвременни български политици противопоставят „еврофилията“ на „русофилията“ – възможно ли е европейската ориентация на държавата да не означава непременно отхвърляне на Русия?

– Мисля, че на този въпрос отговорих по-горе – „филствата“ и „фобствата“ говорят за ниското самочувствие на един народ и е крайно време да ги загърбим.

– Като историк как бихте коментирали съвременната външна политика на България – има ли страната ни ресурса да води такава политика, която действително защитава националните интереси или България не може да се освободи от синдрома да следва Големия брат?

– За съжаление, много малко са държавите в Европа, които наистина имат ресурсите да защитават напълно националните интереси, но това не пречи да се възползваме максимално от това, с което разполагаме и да не се оставяме да ни налагат неизгодни за нас решения.

– За втора поредна година заради пандемията властите отменят масовите тържества на символния връх Шипка. Как според Вас всеки един от нас би могъл да отбележи празника без да участва в масови прояви.

– Трудно ми е да отговоря, защото съм интровертен по характер и публичните изяви винаги са ми били чужди. А и от психологическа гледна точка е трудно да бъдем емоционално толкова обвързани със събитие, колкото и то да е епохално важно, когато е станало преди близо век и половина.