Всеки режим си има основополагащ мит – самовалидиращо се осъзнаване на произхода – който се разпространява от елита на този режим, за да му придаде легитимност. Приказно богатите предприемачи от Силициевата долина, имащи себе си за Краля-Слънце на американския просперитет, също имат история за своите „основатели“, която обичат да разказват.

Долината е представена в тази история като люлка на прогреса, поради това, че обсесивни гении овсякъде са се стекли в гаражите, за да изобретят нови технологии и да започнат стартъпи, поемайки огромен риск и обирайки само малка част от урожая, който завещават на всички нас. Техният пантеон от милиардери – Гейтс, Джобс, Цукърбърг и така нататък – представя гаражния предприемач като архетип на успеха.

Митът за „основателите“ поражда култура на превъзходство сред техно-елита, която изисква разграничаване от политическата система.

Освен самата възхвала на предприемаческия дух, Силициевата долина очаква от политиците да възприемат безрезервно нейната предпочитана бленда от саморегулиращи се пазари и ограничена държава. Тяхна е земята на „неподлежащите на регулация изобретения“ и „бързо се проваля“ всеки държавен служител, дръзнал да рискува живота на златната кокошка.

Някои от Долината отиват още по-далеч. Венчър капиталистката Катрин Бойл се застъпва за идеята тех-братството „да поеме важните задачи на правителството“, тъй като е „по-лесно важните национални проблеми да се решават чрез стартъпи“. Случаят, на който тя се опира, е Близкият Изток. „Най-доброто сравнение е, че през последните две десетиелтия“, обснява тя, „приблизително 1 трилион долара са отишли в подкрепени с венчър капитали компании в Съединените щати, докато 6 трилиона са отишли за войната срещу тероризма и неуспешното изграждане на държава в Афганистан. Резултатите са различни благодарение на стимулите, не на инвестициите.“ В крайна сметка каква разлика има между създаването на смарт приложение и създаването на държава с по-добър план за борсови опции?!

Либертарианците и последователите на пазарния фундаментализъм залагат на мита, за да продължат да градят собствен, още по-голям мит: че иновациите, прогресът и растежът са продукти на отсъствието на държавата. Според Адам Тиърър от либертарианския Mercatus Center, „Най-добрата роля, която обществената политика може да играе в този момент, е да разчисти пътя за… иновациите, премахвайки бариерите за внедряването и търговията.“ Както във всяка друга област, препоръчителната политика при иновациите е да няма политика, а в този случай либертарианците поне посочват някакви емпирични доказателства в своя полза.

И докато всички основополагащи митове съдържат преувеличения и дори измислици – точно това ги прави митове – добрите такива засилват всичко, което е от най-голяма полза за дадения режим, предоставяйки основа, върху която общността може да гради. Но основополагащият мит на Силициевата долина върви наобратно, като погрешно определя източника на властта на режима и ласкае най-лошите му инстинкти.

Силициевата долина беше продукт на агресивна обществена политика. Ключовите технологии на нашата дигитална ера не бяха плод на щастливи случайности от „неподлежащи на регулация изобретения“ в „саморегулиращия се“ пазар, а на целенасочени и продължителни действия на държавата. Властите „избраха победителите“ и определиха траекторията на технологичното развитие – от материалите, използвани в чиповете, до протоколите за мрежовите компютри. Когато Долината започна да жужи, това се дължеше на симбиозата между капиталистическя стремеж към печалба и държавния стремеж към обществени блага. Когато бе оставена със собствените си устройства, тя се превърна в ловна дружинка за „еднорози“, докато следващите вълни от иновации се случваха на други места.

Нека бъде капитал

Един по-добър мит би изглеждал приблизително така: В началото Силициевата долина бе район с овощни градини.

В края на Втората световна война регионът има едва зараждащ се технологичен сектор, обединен около Станфордския университет. Индустрията на рисковия капитал не съществуваше, а малцината предприемачи в района бяха бивши академични изследователи като Дейвид Пакард и Уилям Хюлет, които чрез изпълнение на военни поръчки се разраснаха от гаражни търговци. Пакард и Хюлет получиха престижната Армейско-Военноморска „Е“ награда за изключителност на военна продукция четири години преди да официално да се обединят в компанията „Hewlett Packard“.

Студенaта война трансформира региона, като императивите на Пентагона станаха императиви и на Долината. Натоварени с нуждата от напреднали технологични способности за модерен шпионаж и военни действия, властите мобилизираха постоянно растящата компютърна мощ на Америка, която беше съсредоточена първоначално на Източното крайбрежие. Публичните фондове спонсорираха приблизително около 25% от транзисторните проучвания на Bell Laboratories и повече от половината от работата на отдела по проучвания и разработки на IBM до средата на 50-те, а в края на 50-те години три четвърти от компютрите на нацията бяха предназначени за обществени цели.

Чичо Сам впрегна мрежа от допълнителни политически лостове, за да канализира технологичното развитие на Долината в служба на националния интерес.

Първо, федералното правителство създаде изцяло нова агенция за финансиране и координиране на съвременни изследвания и разработки. През 1958 г. в условията на паника, предизвикана от изстрелването на съветския Спутник, президентът Айзенхауер създаде Агенцията за модерни изследователски проекти ARPA. Независимата агенция, която щеше да се превърне в двигател на Космическата надпревара и иновациите на Студената война, имаше за цел да стимулира „мисълта за небе“ извън традиционната федерална система за научноизследователска и развойна дейност и военните поръчки.

Това беше забележителен успех на индустриалното планиране. Вместо да строи собствени лаборатории, програмата прие децентрализирана структура, водена от опитни инженери и компютърни учени. На тези експерти-практици-ръководители-на програми беше предоставена автономия да наблюдават и насочват изследователските усилия във фирми, университети и държавни лаборатории.

Противно на твърдяното от Хайек, подобна работа не изискваше перфектно познаване на информацията, а само съгласувано виждане за бъдещето. Тъй като ценовите сигнали на пазара предлагат малко полезна информация на изследователите и предприемачите за изместването на технологичните граници, появата на бюрократите беше неизбежна. Единствено федералното правителство имаше ресурса, перспективата и мотивацията да финансира и координира академичните изследователи и частния сектор, както и да улеснява първоначалното прилагане и комерсиализиране на техните открития. Както беше забелязал Юлиус Крейн:

„Конкуренцията на цените често (макар и невинаги) работи добре за нормиране или за определяне на това кой какво ще получи в момента, което не изисква непременно поглед към бъдещето. Същото обаче не важи за инвестирането на капитал, което изисква поемане (повече или по-малко) на риск за (повече или по-малко противоречив) поглед към бъдещето. Дългосрочният инвестиционен капитал (и следователно производственият капацитет) просто не могат да бъдат разумно разпределени само въз основа на ценовите сигнали. Спонтанният ред на Хайек, в повече от един смисъл, няма бъдеще.“

Изследванията на ARPA са забележителни за една единствена агенция. В началото на 60-те г. само тази агенция финансира 70% от всички компютърни изследвания в Съединените щати. Дори и комерсиалните технологии бяха директен продукт на държавното инвестиране и планиране. Идеята за персонален компютър, включително монитор, клавиатура и електронни контролери със стрелки, наречени „мишки“, не беше измислена от Стив Джобс, а от служителите на ARPA през 1968 година. Агенцията отиде още по-нататък и финансира изследванията в Станфорд и MIT за първия графичен потребителски интерфейс с мишка и прозорец, компютърни работни станции за един потребител и Интернет протоколи.

В допълнение към формиращите индустрията иновации, собствените дейности на ARPA доведоха до изключителни пробиви. Нейната компютърна мрежа, известна като ARPANET имаше функцията на прото-интернет. По-скоро развитие на експеримента, отколкото напълно разработена услуга, тази мрежа беше отговорна за разработване на първите протоколи за комуникация, размножаващи мрежови апликации като трансфери и имейли. ARPANET са както пионери, така и разпространители на технологични пробиви, позволили по-късните разработки на NSFNET и на подкрепения от правителството проект MAG на MIT, който разви мрежите за споделяне на времето и първите Интернет протоколи.

Като втори политически лост обществените и военните власти действаха като „съвместен първи клиент“ на новите технологии. В новите области, в които не съществуваше комерсиален пазар, а капиталните изисквания за разрастване на производствените процеси бяха непосилни, федералните договори за обществени поръчки бяха жизненоважни.

Пазарът за транзистори, а по-късно за интегрални схеми, зависеше от тези правителствени поръчки. Първият договор на полупроводниците Fairchild беше с подизпълнителя на отбраната IBM, за високоволтажни силициеви транзистори, използвани в бордовите компютри на бомбардировачите В-70. По-късно, две обществени поръчки на НАСА и Военновъздушните сили за проекти за ракети с космическо насочване придвижиха чиповете в големия производствен мащаб. Само NASA представляваше 60% от пазара на интегрални схеми през 60-те години.

Клиентът винаги има право – особено когато това е Пентагонът. Освен приходите за тех-компаниите, правителствените договори формираха траекторията на технологичното развитие и ключовите параметри на ранните компютърни технологии в съответствие със специалните нужди за военно и отбранително приложение.

Община Санта Клара си спечели името Силициевата долина, вместо Германиeвата долина, само заради специфичните предпочитания на Военновъздушните сили за нови силициеви транзистори, вместо стандартните от германий.

На теория, майсторите на чипове и другите ранни технологични компании можеха да игнорират държавния пазар и да се опитат да създадат частен. Но реално не го направиха. Нямаше на кого друг да продават, защото нито един клиент не градеше бизнеса си, разчитайки на продукти, които все още не съществуваха. Нямаше от къде другаде да привлекат инвестиции, защото нито една частна институция нямаше адекватен ресурс или пък апетит за риск. Само правителството имаше мащаба и мотивите да финансира и да поръчва пробивни технологии.

Трето, федералните политици се справиха с недостига на частни инвестиции в технологиите. Когато започна да се заражда индустрията на рисковите капитали, тя беше подсилена с държавно финансиране, което беше равностойно на частните инвестиции. От началото на 1958 г. Администрацията на малкия бизнес управляваше програма за посрещане на фондове от рисков капитал, инвестирайки два долара за всеки долар рисков капитал.

Рисковият капитал остава важна, макар и малка, индустрия, стимулирана от федерални субсидии до края на 70-те години, когато регулаторни реформи отвориха огромен пул от институционален капитал за рискови капиталисти. Но преди този момент правителството вече беше финансирало основните изследователски и развойни ядра, беше спонсорирало авансово производството и улеснило комерсиализацията, което направи стартъпите атрактивни за частния капитал.

Процъфтяващият технологичен сектор в Долината вървеше добре, въпреки липсата на рисков капитал. Правителствените фондове насочваха капитал към най-съвременните лаборатории и фирми, комерсиализирайки новите пробиви. Без да изтласква частните инвеститори или да изкривява стимулите на предприемачите, държавата се доказа като основен партньор в успеха на Долината. Дори след бума на рисковия капитал, правителството остана съществен инвеститор в технологиите. Федерални програми като Small Business Innovation and Research Program попълниха ключови дупки във финансирането за новоотркиващите се тех-фирми, инвестирайки там, където дори и най-дръзкият венчър капиталист не би.

Долината остава незасята

Съществен принцип на пазарния фундаментализъм е практиката на отхвърляне на всякакви примери за ефективна държавна подкрепа, за да се докаже, че нещата можеха да са още по-добре, ако политиците бяха стояли настрана. Но в случая със Силициевата долина съпоставката е катастрофално явна.

Към 80-те години федералните политици бяха стеснили фокуса си до основни и приложни изследвания, оставяйки на пазара грижата за комерсиализацията и разрастването. Без подкрепа и търсене за вътрешно производство, новите технологии мигрираха навън.

Иновативната LCD технология, лежаща в основата на плоския дисплей, е открита първо от военно финансирани изследователи в Уестингхауз, през 70-те години. Но след като Уестингхауз закри своята изследователска програма, нито една голяма компютърна компания не искаше да ги финансира без незабавен търговски резултат. Apple, Xerox, IBM, Compaq и останалите отказаха на исканията да подкрепят проекта, позовавайки се на липсата на производствени способности, нужни за създаването на плосък екран на конкурентна цена.

ARPA, междувременно преименувана през 1972 г. на DARPA (Агенция за напреднали изследователски проекти на отбраната), в крайна сметка се намеси там, където частната индустрия се провали, финансирайки изследване, което щеше да се превърне в основата на преносимия електронен дисплей. Но докато това се случи, вредата вече беше нанесена. Японците бяха поели технологията на плоския дисплей и Сейко продаваше цветни джобни телевизори в Съединените щати, в пряко нарушение на патентните права на Уестингхауз. Американската индустрия отказа да се бори, нито оспори японската кражба на интелектуална собственост, както и не започна свое производство.

Без адекватна държавна поддръжка и оставени на собствените си сили, болшинството американски компютърни компании не бяха заинтересовани от производство на собствена база за доставки на дисплеи с плосък екран и вместо това продължиха да разчитат на евтин внос от Източна Азия. И до днес всички фабрики за производство на плоски екрани се намират в Корея, Тайван, Япония и Китай. В Съединените щати няма нито една.

Други ключови по значение технологии споделиха същата съдба – дори в сектори, в които Съединените щати бяха безспорен лидер. Полупроводниците в крайна сметка станаха плячка на „пазарно основаната“ политическа програма и нейното безгрижно пренебрежение за тяхното значение за екосистемата на иновациите и информационната икономика. „Катрофен чипс, компютърен чип – каква е разликата?“, остроумничеше Майкъл Боскин, председател на Съвета на икономическите съветници на Джордж У. Буш. С отслабването на държавната подкрепа за полупроводници и появата на конкуренти в Източна Азия, индустрията започна да изнася производството и в крайна сметка големите американски производители на чипове изгубиха способността си да създават и произвеждат най-съвременни чипове.

Второ, вълната на свободния пазар от по-добри технологични постижения не успя да се материализира. Пенливият бум на фирми с леки активи, подкрепени от венчър капитали през 90-те години, имаше малка възвращаемост и беше изграден върху хардуерни иновации от предишни десетилетия. На теория бумът на това десетилетие би позволил изграждането на цифрова инфраструктура, водена от американски хардуерни компании. Но бъдещите шампиони на Америка избраха различен курс.

IBM например попълни и дори увеличи своя капитал в продължение на десетилетия. Те бяха водещ иноватор в мейнфрейм компютрите, картите с магнитна лента и персоналните компютри, но не са преживявали същински финансов бум след публичното си набиране на средства през 1980 година. Това се промени едва след смяната на хилядолетието, когато те продадоха Lenovo и придобиха PwC consulting, с което като цяло се трансформираха в консултантска фирма, която не е поддържала стоковия си капитал от близо двадесет години.

Телекомът Cisco възприе подобна стратегия. Той беше готов да изгради хардуерната инфраструктура за интернет, след въвеждането на модеми и рутер по време на разцвета на интернет през 90-те години. Това беше най-стойностната компания в света в пика на дот-ком балона. Но избра да мигрира от хардуер към софтуер и през 2003 г. започна да ерозира стоковия си капитал. Тепърва ще се възстановява. И докато Китай издигна Huawei като национален шампион, бъдещият американски телекомуникационен лидер е извършил обратно изкупуване на акции за 101 милиарда долара през последните 15 години, но е направил само 15 милиарда долара капиталови разходи за същия период.

Днес Силициевата долина се концентрира в разработката на минимални, бързо мащабируеми производни приложения и „софтуер-като-услуга“ – предвидим курс, предвид липсата на публични инвестиции, търсене, визия и координация. Това е „иновация в битове, но не и в атоми“, както се оплаква Питър Тийл.

В най-добрите времена на публично-частното партньорство през двадесети век корпоративните лаборатории на Америка спечелиха три Нобелови награди за постижения в микроелектрониката. Тех-гиганти като Google, Apple и Facebook, считани от Американския институт по предприемачество за „най-важните компании на планетата“, не са спечелили и една, нито пък някога са се стремили.

Навремето Съединените щати събраха най-добрите си умове, за да направят научни пробиви и да овладеят инженерните предизвикателства. Днес, под знамето на „пазрно ориентираната иновация“, тези умове са свободни да насочват по-ефективно рекламите за бельо към вниманието на Instagram потребителите.

Нека разцъфнат хиляди субсидии

Приемането на закона „Чипове и Наука“, подкрепен и от двете партии това лято, е сигурен знак, че политиците започват да осъзнават, че бизнес моделът „проектирай тук, произвеждай другаде“ не работи за Америка – особено когато съответният бизнес е от ключов сектор. И въпреки че тази мярка беше необходима, нейните недостатъци подчертават колко много още трябва да направят политиците, ако Съединените щати искат да запазят технологичната си доминация, да си върнат лидерството в ключови сектори и да стимулират ново поколение иновации. Като първа стъпка те трябва да прекратят всякаква почтителност към предполагаемите гении от Силициевата долина.

Случаят на Илон Мъск е илюстративен. След като създаде своето щастливо начинание PayPal, Мъск продължи да гради репутация с лунните си в буквалния смисъл „хард-тех“ проекти Tesla и SpaceX. И двата са амбициозни, но нито един от тях не е жизнеспособен сам по себе си. Безмислостното пазарно търсене на печалбата за сметка на иновацията може да бъде победено само от „парите, по дяволите“. Е, и с малко помощ от Чичо Сам.

Източник: The American Conservative

ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ