БЛОГ
Поколение на боклука: Нищо купено не работи
Преди около пет години купих стара сокоизстисквачка за седем долара от магазин втора ръка. Беше от онези малки, старовремски кухненски пособия, изглеждащи все едно са направени да устоят на взрив или удар с чук. Щом включих мотора с металното копче, задвижващият вал завъртя тежка керамична глава, създадена да изкормва вътрешността на разрязани наполовина лимони и портокали. Машината работеше прекрасно, почти като нова, затова погледнах серийния ѝ номер в интернет, за да разбера кога е произведена, предполагайки, че може да е почти на четиридесет години. Грешка. Произведена беше през 40-те години на ХХ век. Упоритото чудовище е на седемдесет и все още предоставя удовлетворение с всяко ползване.
Не мога да кажа същото за кафемелачките ми. Използвам множествено число, защото съм имал много кафемелачки, всички купени с оригиналните опаковки и счупени в рамките на година. Те би трябвало да са от качествените, с брус не с остриета, но отдавна спряха да изпълняват функциите си, завършвайки дълго пътешествие от далечните фабрики до безимените гробове на моето местно сметище. Имам цяла алтернативна кухня на същото сметище и скоро ще ми трябва допълнително място за още. За готиния мини-хладилник, който спря да изстудява след три години и никой не може да поправи. За яката прахосмукачка без торбички, която се запушва, щом мина с нея през килим. За комплекта измерителни чашки, които вече нямат числа и отметки за измерване. За остатъците от пирексовата тенджера, която се счупи, докато я вадя от фурната, и поръси пода с миниатюрни, остри парчета, толкова малки, че ще ги намеря чак когато се забият в нечий бос крак.
Има ли нужда да продължавам? Ще го направя. Важно е да стигнем до дълбокомислената, спекулативна част, където обсъждам какво означава предметите в нашия живот да ни деморализират чрез буря от повреди, но също е важно – за мен от емоционална гледна точка – да погреба читателя в детайли за моите безкрайни материални разочарования. Сладките жълти ръкавици, които жена ми купи от Таргет и се разплетоха на второто носене. Новият куфар, който не иска да стои прав, когато е пълен. Лаптопите, превърнали се в тухли месец след изтичането на гаранцията. Хибридът на 50 000 мили, който също се превърна в тухла, докато се движеше със 120 по магистралата, с отказали спирачки и волан. Оцелях по чудо, заплашвах със съд и производителят поправи колата безплатно. След две седмици, тя се счупи отново.
Същото важи и за малките неща. Телбод, неможещ да защипе пет листа. Кибрит, който дими, но не гори. Хартиени пликове, разцепени по ъглите от зле опаковано и течащо прясно мляко. Странно късите кабели на електроуредите. Две нови химикалки всяка седмица, защото не пускат мастило (поне не непрекъснато в линии), и всъщност не са химикалки, а просто идейни модели за химикалки. Потьомкин химикалки, реквизит. И още и още.
Сащисан как да измеря спада в качеството на простите предмети от ежедневието – развих темата пред моята публика в Туитър, където бързо събрах две хиляди отговора, най-дългата ми дискусия в социалните мрежи. Оплакванията бяха конкретни и оформяха повтарящи се модели. Единият от тях беше омраза към новите перални и сушилни, защото не перат и не сушат добре, след което се чупят. Дрехите, които влизат в тях, също не се харесват. Бивш топ шеф от Levi’s се включи, за да потвърди, че дънките не са това, което бяха. Любимите ми отговори в Туитър обаче са дребнавите. Например някой отбеляза, че съдържанието на сок в сока, спада. Друг наблюдавал, че разпенващият се течен сапун е нормален течен сапун, но разреден.
Много обвиняват правителството за тези проблеми. Смятат, че то е развалило сума продукти чрез екологичните регулации, довеждайки ги до бърза развала и до състояние на пълнеж за сметищата. Някои поставят вината върху търговските ни отношения с Китай и дори върху „злото на капитализма“. Крехките чипове в предмети, които не ги изискват, също попадат под обстрел на коментарите. Един тип философски отговори споменават зловеща обща тенденция към разпад на всичко човешко. „Има война срещу истинската стойност, състояща се от три части: война срещу качеството, война срещу парите, война срещу живота изобщо.“ Високопарна реторика, но разбираема. Когато моят де-електрифициран хибрид се превърна в огромен фучащ камък, в който аз и жена ми сме безпомощно завързани – заради престъплението, че се опитваме да спестим гориво и поражения върху планетата – някак си ми е трудно да не се почувствам измамен, преметнат.
ЧЕТЕТЕ И ПИШЕТЕ КОМЕНТАРИТЕ ТУК: https://t.me/vestnikutro
Няколко от моите онлайн събеседници оспориха основната ми теза – че ситуацията се влошава, при това остро. Представиха икономически аргументи. Твърдяха, че нещата са по-лоши, защото ги искаме по-евтини, но ако вземем предвид инфлацията, качеството е каквото е било винаги. Не съм съгласен. Нашата нова пералня с измитите от символи врътки и копчета, с изтъркания в ъглите емайл, е най-скъпият модел, който съм купувал. Що се отнася до по-евтините неща – като жълтите ръкавици на жена ми – те не са евтини, те са без стойност. Всъщност, те имат отрицателна стойност, заради изхабения материал и изхабената енергия да отидем да ги купим, съответно да ги върнем – втора разходка, която просто не си струваше да правим. Вместо това, поехме загубата. И светът пое загубата. Малка, но минусите се натрупват.
През 19 век в Англия пишат Джон Ръскин и Уилям Морис, които вярват, че качеството на материалните предмети отразява и влияе на качеството на едно общество, дори на неговия дух. „Нямайте нищо в дома си“, казва Морис, бащата на движението „Изкуство и занаяти“, „което не знаете, да е полезно или не вярвате, че е красиво.“ Това ще е особено трудно днес. Наскоро жена ми имаше нужда от белачка за моркови. Трябваше ѝ спешно. Тази която купи, единствената в магазина, изглеждаше достатъчно добре, пък и разпознахме марката. За съжаление, белачката се провали в това да е полезна – не беше достатъчно остра, за да обели морков. Като моите химикалки, които не са химикалки, защото истинските химикалки слагат мастило върху хартия, нейната белачка, която не белеше, е недействителност, симулакрум, изображение на нещо, но не самото нещо.
Казват ни, светът става дигитален, и някой ден ще има дигитално недвижимо имущество, населено от хора с дигитални дрехи, пиещи дигитален портокалов сок, изстискан от дигитални сокоизстисквачки. Хората ще играят животите, които някога са приемали насериозно, животи, които някога са имали значение и тежест. Съдържанието на сок в сока ще стане нула, а старата ми физическа изстисквачка ще продължава да работи, докато останалата ми кухненска апаратура – няма. Не и по-голямата част от нея.
Аз също може да не издържа. Опасявам се, че няма. Психологическият дан на стоките, които не устояват, е че човек губи вяра, че бъдещето изобщо ще дойде. След това губи и интерес бъдещето да дойде, защото му се струва, че малко от това, което ползва или цени, ще бъде с нас да го посрещне.
Започваш да се чудиш – чие излизане от употреба се планира, на нашите продукти или на нас самите?
Четете неудобните новини, които не можеме да поместим тук поради фашистка цензура в нашия ТЕЛЕГРАМ КАНАЛ.
Абонирайте се за нашия Телеграм канал: https://t.me/vestnikutro
Влизайте директно в сайта.
Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?
БЛОГ
Ходя с такси на работа
Ходя с такси на работа всеки ден. Ето как протича една моя сутрин:
„Можете ли да ми спрете тук, моля?“ – питам таксиметровия шофьор.
„Сигурна ли сте?“ – ми отговаря той: „защото по принцип тук не е вашия вход на сградата ви.“
„Не, тук е добре“. Плащам си и излизам от колата възможно най-бързо, оглеждайки се, за да се уверя, че никой от колегите ми не е наоколо.
Накарах таксиметровия шофьор да ме спре отстрани на сградата на работното ми място, а не отпред. Това е, за да се уверя, че по-малко хора ме виждат да пристигам с такси.
Страдам от стрес и тревожност, така че често хващам такси за работа сутрин, ако съпругът ми не може да ме вземе в колата, за да избегна лудницата в автобуса, което влошава състоянието ми. Не е евтино, отнема доста голям залък от заплатата ми и не е нещо, което искам и трябва да правя. Но е временно решение, което ми помага да работя, докато имам проблем с психичното си здраве, и се отказвам от други размлечения, за да мога да го финансирам.
И все пак, когато ползвам такси, това води до въпроси и нежелани забележки от моите колеги, което, честно казано, не ми се нрави, а и на моменти звучи непрофесионално и грубо.
„О, тя пак идва с такси, удобството преди всичко!“ – възкликна силно един колега на друг по шеговит начин, когато влизам в сградата.
„Такситата са за мързеливци, аз никога не си вземам такси, ходя пеша.“ – добавя още един колега.
„А защо просто не използваш градски транспорт.“ – добавя трети.
Винаги някой коментира личния живот на друг и по-специално ме пита защо не съм предпочела автобуса или ходенето пеша пред идването на работа с такси. Някои дори ми намекват за лоши случки, свързани с такситата, а други ми натякват колко много пари гълта това мое удоволствие.
Аз обаче не се срамувам от тревогата си; като цяло съм доста отворена за проблемите си с психичното здраве, но само за хора, които или имат причина да го знаят, или на които мога да се доверя.
Колегите ми не е необходимо да знаят, че изпитвам безпокойство и затова идвам на работа с такси. Моят начин на транспорт не трябва да ги интересува. Все пак това не оказва влияние върху тях или тяхната работа и не бива да е нещо, което да коментират, но все пак те го правят. Те не са виновни и не знаят, че човек може да таи в себе си тревожност и стрес, които да му пречат и че за мен е по-добре да дам допълнително пари, но да съм по-спокойна и сигурна.
Може би трябва просто да обясня ситуацията на колегите си, но като чуя техните шеги и хапливи забележки за това, че идвам с такси на работа, не ме кара да се чувствам сигурна или уверена в разкриването на нещо толкова лично.
На всичкото отгоре работя за агенция, така че постоянно влизам в множество разговори, срещам се с нови хора и работя в различни роли.
Опитвам се да се държа приятно с хората и това се получава, защото не знаят какво се крие надълбоко в душата ми.
Всяка сутрин е борба. Сякаш безпокойството се буди преди мен и ме чака, така че когато отворя очите си, вече е там, което ме удря в стомаха.
Трябва да се подготвя по специален начин, за да стана от леглото, да се измия и облека, да си направя закуска и да опаковам нещата си за работа. Спирам, за да избърша сълзите си и започвам да дишам дълбоко, за да спра гаденето, което е вследствие на тревожността ми. Всичко това отнема време, което е основната причина за мен да изпусна автобуса. А когато отида на спирката, за да чакам следващия, нямам сила да се кача в него, защото винаги има страшно много хора, които ме напрягат. Така винаги прибягвам до хващане на такси, защото това е единствения начин да отида навреме на работа.
Пиша тази история, защото искам другите да знаят, че има много начини хората като мен да се справят със стреса и тревожността, за да могат да работят нормално. Такси може да ви помогне в случаите, когато закъснявате за работа, с него можете да отидете на разходка през обедната почивка, вместо да седите в общата стая и да общувате с колегите, които и без това по цял ден са с вас.
Напълно приемам, че извършването на тези неща може да изглежда малко странно или необичайно, когато няма никакво реално обяснение, но правенето на тези неща позволява на хора като мен да останат на работа. Никой от нас не ви дължи никакво обяснение защо правим тези неща, тъй като имаме право на личен живот. Ако видите хора да правят някои от споменатите неща, не е изключено да имат психично заболяване. Затова ние трябва да свикваме да работим със своите болести и да не обръщаме внимание на хората, които ни критикуват, коментират или ни се присмиват.
БЛОГ
Бях позабравил тази прочута българска злоба…
Ей, бях позабравил тази прочута българска злоба… или както модерно ѝ казват днес – хейт.
За десетте дни, които прекарах в България, си припомних колко настойчиво може да пробива мозъка. Цените в заведенията, цената на таратора, цената на цацата… Чак да ти се отядат тараторът и цацата, а бирата да ти се отпие.
Само че никой не ви е изпращал телеграма, че сте длъжни да ходите на ресторант. Истината е проста – имаш възможност, угаждаш си. Нямаш – отиваш до магазина, купуваш продуктите и си правиш таратора вкъщи. Само че, докато си на опашката, погледни колко струват продуктите. Виж и сметките за ток, вода, наеми. Провери си фиша за заплата – колко са се вдигнали осигуровките и разходите за труд.
Защо? Защото човекът, който ти сервира този таратор, плаща абсолютно същите разходи – плюс още десетки други, които ти дори не виждаш.
Превърнахте ресторантите и цените им в любимата тема на всяка неизмита уста. Да, неизмита. Качете се в градския транспорт и сами ще се уверите, че хигиената не ни е най-силната страна. Но никой не прави ежедневни анализи защо билетът е по-скъп, защо автомивката вече струва 25 евро, защо всичко поскъпва. Не – най-важното е колко струва тараторът в Слънчев бряг.
И знаете ли кое е най-тъжното?
Никой не е направил толкова силна антиреклама на българското Черноморие, колкото самите българи. Това го умеем без конкуренция. Пионер беше Waлери Симеонов с рупор онова подобие на репортер Лора Стаматис. От известно време ме гони усещането, че са се клонирали…
БЛОГ
Тогава, какъв съм аз?
Роден съм бял, което ме прави расист.
Аз съм хетеро и живея с жена, което ме прави хомофоб.
Притежавам къщата си, с всякакви екстри, която ме прави богат собственик.
Обичам гъши дроб, агнешко, свинско, телешко и пилешко, и всеки зеленчук, расъл на кокал, което ме прави привърженик на насилието над животни.
Аз съм християнин и не съм Атеист..
Аз съм на 50, което ме прави вече стар гадняр.
Мисля, без да вярвам на всичко, което ми казват медиите, което ме прави реакционер.
Грижа ме е за българската ми идентичност и култура, което ме прави ксенофоб.
Бих искал да живея безопасно и да видя престъпниците в затвора, което ме прави гестапист.
Карам хибрид на бензин, което ме прави замърсител, щото не е чиста електричка все пак …
Мисля, че всеки трябва да бъде възнаграден въз основа на заслугите си, което ме прави антинационалист и либерален.
Образовах се и съм благодарен на родителите си.
Вярвам, че защитата на държава е дело на всички граждани, което ме прави милитарист.
Правя каквото си искам ,без да преча на другите, което ме прави антисоциален и малоумен.
Пия значи съм Алкохолик.
Пуша цигари, което ме прави наркоман.
Аз съм твърдо за Русия, което ме прави копейка, комунист и всичките там зли неща и страдания на Земята…
Затова благодаря на всички приятели, познати роднини които все още се осмеляват да се мотаят с мен, въпреки многото ми недостатъци…
А наздраве!
😁😁😁😁😁
-
СЕНЗАЦИЯпреди 2 месеца
Бомба! Братът на Мария Габриел, Борис Неделчев трябва да достави пейките и кошчета на Столична Община
-
ВОЙНАпреди 6 месеца„Другия път да не започват война срещу Русия“
-
БЪЛГАРИЯпреди 2 месеца
ЕНИЧАРИ И ИБРИКЧИИ НИ УПРАВЛЯВАТ
-
LIFEпреди 3 месеца
Куини Алис се върна при Недко Сланината











