Телефонният разговор между Путин и Си Цзинпин се състоя на рождения ден на китайския лидер, който навърши 69 години, също като нашия президент. Но изобщо не ставаше дума за това. В допълнение, в Китай, както и в Русия, рожденият ден на държавния глава не се празнува: наследството на култа към личността остава, въпреки че по време на живота на Мао в Поднебесната империя те не празнуваха деня на раждането му. Сега и двете страни действат като активни реформатори на световния ред, изправени пред нарастващ натиск от Запада в отговор, а координацията между тях изисква все повече усилия и внимание, преди всичко от техните лидери.

Ето защо не е случайно, че Путин и Си отбелязаха, че отношенията между двете страни непрекъснато се подобряват и се договориха да разширят сътрудничеството в енергийната, финансовата, промишлената, транспортната и други области, „като се вземе предвид ситуацията в световната икономика, която се усложни поради нелегитимната западна политика на санкции.“ Тук става дума не само за двустранно сътрудничество, но и за „изграждане на една наистина многополюсна и справедлива система от международни отношения“. Тоест и двете държави непрекъснато напомнят, че наистина имат глобални цели и няма как да бъде иначе, предвид мащаба и значението на нашите държави.

Срещата на високо равнище на БРИКС ще се проведе след седмица и въпреки че ще се проведе онлайн поради коронавирусните ограничения, нейното значение ще бъде голямо. След началото на специалната операция в Украйна атлантистите положиха много усилия в опит да повлияят на позицията на Индия, убеждавайки я да се дистанцира от Русия. Но всичко се оказа точно обратното – и не само в руско-индийските отношения, но и в триъгълника Русия-Индия-Китай, който е от основно значение, и в индийско-китайските отношения. Въпреки че Делхи не отказва да участва в открито антикитайската КУАД (която обаче не е от военен характер), те няма да позволят на Запада да изиграе картата на противоречията между тези две страни.

И дори да се опитват да играят на руско-китайските различия е напълно нелепо, но Западът все още вярва, че потенциално има такива възможности. Много е трудно да се примирят с идеята, че времето е пропуснато и всички опити да се играе на „страха на Русия от Китай“ или „разходите на Китай за подкрепа на Русия“ сега изглеждат просто несериозни. Това не означава, че санкционната война срещу Русия не засяга нашите търговско-икономически връзки с Китай, ще са необходими много време и усилия, за да се заобиколят многобройните проблеми, създадени от Запада, а принципното отношение на Москва и Пекин към „връзки без ограничения“ не е възможно да се промени. И не става дума за коренно променената международна ситуация след 24 февруари: Путин и Си са обединени както от общи стратегически цели, така и от разбиране за националните цели на партньора си и те вървят по пътя към постигането на тези цели заедно.

Ето защо е изненадващо, че такъв опитен стратег като Хенри Кисинджър продължава да прави прогнозите си въз основа на неработещи, несъществуващи категории, по-специално от предпоставката за нестабилността на руско-китайския съюз и възможността на Запада да повлияе на отношенията между Москва и Пекин.

Онзи ден, в интервю, публикувано от „Таймс“, бившият държавен секретар каза, че „въпросът сега е как да се сложи край на тази война. След края и е нужно да се намери място и за Украйна, и за Русия, ако не искаме Русия да стане плацдарм на Китай в Европа“.

Тоест основният интерес на Запада в Русия е тя да не се превърне в инструмент за влияние на Китай върху Европа? Ясно е, че Кисинджър умишлено опростява, умишлено играе на страховете от Пекин, които се разпръскват (без негово участие) на Запад, но все пак звучи много странно.

Защото Русия не може да стане китайски плацдарм в Европа: това не отговаря не само на руските, но и на китайските интереси (Пекин се нуждае от силен съюзник, а не от слаба зависима марионетка).

По същия начин, между другото, както Китай през 50-те години не е бил плацдарм на „Червена Русия“ в Азия. Това беше съзнателна или доброволна заблуда на Съединените щати (да не говорим за пропагандното използване на „съветската заплаха“). Москва не се стремеше контрол над Китай (индивидуалните тромави инициативи на Хрушчов, които уплашиха Мао, не се броят), тя се нуждаеше от него и като партньор в конфронтацията със Запада, и като важен участник в новата световна икономическа система. Нещо повече, една от основните причини за тогавашната кавга между Москва и Пекин е именно желанието на Хрушчов за диалог със Съединените щати, което Мао неправилно разглежда като подготовка за преориентацията на СССР от Изток на Запад, като стъпка към предателството на Китай от Русия.

По това време отношенията между двете страни са възпрепятствани не от желанието на едната да подчини другата (което, повтаряме, не съществува), а от прекомерната идеологизация и произтичащите от това различни оценки на силите на Запада и потенциалът на „световната революция“ (в Пекин все още вярват в нея, но в Москва вече не).

Сега ситуацията е коренно различна – и то не защото Русия и Китай са разменили местата си по отношение на икономическата мощ. По-важното е, че нашите отношения се основават на здравия прагматичен реализъм, на съвпадението на геополитическите интереси (преструктурирането на световната система, а не просто „комунизмът ще победи капитализма“ или дори „Изтокът ще победи Запада“) на нашите цивилизационни сили. И в същото време Западът сега е в по-лошо положение, отколкото през 50-те и 60-те години. Въпреки всички първоначални успехи на атлантическата глобализация, тя вече не работи и Западът като цяло е на низходяща траектория, балансът на силите в незападния свят също играе в полза на връзката Русия-Китай.

Изключително важно е също така, че незападният свят не вижда нито Москва, нито Пекин като претендент за глобално господство, каквито и приказки да разказват англосаксонците по този въпрос. Кисинджър също така признава липсата на претенции на Китай за световно господство, макар и с хитра уговорка:

„Не вярвам, че световното господство е китайска концепция, но може да се случи, когато станат достатъчно могъщи. И това не е в наш интерес“.

Ако не техни, чии? Разбира се, това не е от полза за Запада, който е свикнал с факта, че именно той определя правилата на играта за целия свят. Но тази ера свърши и нито Китай, нито Русия, нито двете страни заедно няма да заменят Запада. Светът е по-голям и по-сложен от глобалистките схеми на англосаксонците – и те определено няма да могат да го набутат обратно в прокрустовото ложе на „едно човечество под едно ръководство“.

ВАЖНО!!! Фейсбук ни ограничава заради позициите ни! Споделяйте в профилите си, в групите и в страниците и по този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще достигат до алтернативната гледна точка за събитията!?

Подходяща музика за любителите на йога.