За да не се остава безкрайно дълго в безобразна конфронтация, трябва да се върнем към базисните въпроси кое в живота е ценно, смята режисьорът Стоян Радев.

– У нас не е много типично хората на изкуството да се ангажират с обществена позиция. Броят се на пръсти творците, които демонстрират гражданска активност, и сякаш повечето от тях се оказаха в един момент с политически амбиции. Какво кара вас, режисьора, да коментирате политически и обществени процеси? (Дори в медийна колонка.)

– Моят ангажимент е човешки. Заниманието с театър ми е показало, че емпатията е истинският познавателен ключ, не можеш да разбереш героите, ако не ги намериш в себе си. Крикор Азарян учеше актьорите, че какъвто и образ да пресъздават, той е като тях, иска същото, което и те искат, а то е да бъдеш обичан. Развратният Фьодор Карамазов от романа на Достоевски казва, че ако околните погледнат на него със състрадателна симпатия, той би се държал по съвсем друг начин, и обратно – понеже от него предубедено се очакват низости и изстъпления, той е готов да ги извършва с парадоксално удоволствие.

В този ред на мисли, нуждата да изразявам публично своята позиция свързвам с необходимостта да търсим общия език на назоваването и общия път за преодоляването на проблемите, а не да стоим отдалечени в своите професионално-експертни битности и от там да раздаваме оценки на случващото се.

Бих преобърнал известната фраза “Преди да се обединим, трябва да се разграничим”, защото, макар нейната препоръка да изглежда разумна на определено ниво, по-съществен и ползотворен би бил обратният процес – разграничаването да дойде след обединението около базовите човешки характеристики. Пред нас като хора, на първо място има екзистенциални предизвикателства. Да ги пренебрегваме, означава да решаваме задачата, без да сме запознати с цялостта на нейното условие. В “Опит за летене” на Радичков две групи преследвачи на летящия балон се срещат и дълго време се питат “вие кои сте, а вие кои сте”, после се обиждат, после се заплашват, после стигат почти до бой, за да открият с изненада, че много добре се познават и от години са приятели. Невъзможността на летенето, на нашия общ полет се корени в разграничаването преди обединението. Ако местата бяха разменени, тогава разликите биха представлявали не деструктивна пречка, а многообразие в подходите, водещи към обща цел, изхождаща от съзнанието за сходна човешка съдба.

– Моментната политическа ситуация роди многобройни метафори с арт форми: разбира се, най-често срещаното сравнение е с буквалното, с тв шоу. Не бих я нарекла театър – би било обида за театъра – може би панаирджийски водевил. А Вие?

– Наричам ставащото живот, нашия живот. Ако е тв шоу или панаирджийски водевил, то ние не сме зрители, а участници, ние сме автори. И в продължение на предишния отговор дължа уточнението, че обединението, за което говоря, не е лелеяното сдружаване на прогресивните политически сили. Напротив, невъзможността такова събиране да се осъществи, произтича от неразбирането на предмета, който трябва да ни обедини. Той е свързан със себепознание и поемане на отговорност за това, което сме.

Някой би казал, че политиката не може да се натоварва с философски задачи, така че да изхождаме от себепознанието е твърде пресилено. Но не можем да отречем, че точно етиката е в основата на днешните политически конфликти у нас. Опетнените репутации, обидите, предателствата и компромисите със съвестта са видимите пречки, които спъват образуването на мнозинство, което да взима единодушно положителни решения.

Аз смятам, че липсата на общоприета норма в етическата сфера превръща корупцията от престъпление в отмъщение, в защитна мярка, в поведение напук на повсеместното лицемерие. Така гледат на нея корумпираните, при положение че няма обществен пример, който да ги опомни, няма покаял се грешник, няма нито лично, нито всеобщо признати грешки. Подобни нагласи доказват отсъствието на обединение около най-същественото.

– Гражданските Ви изяви влияят ли на творческите избори и решения?

– Общуването в театралната зала е по-различно от останалите разговори и тази разлика е добре да бъде пазена – като богатство. Защото благодарение на нея може да се чуе, да се види, да се преживее нещо, което иначе убягва в потока на ежедневието. Но непременно трябва да се мисли за органиката и творческите решения да бъдат част от целия житейски процес, в който хората участват заедно. С други думи – и в гражданските си изяви, и в работата си като режисьор аз се стремя към едно и също, но пиесите, които поставям, не повтарят други мои изказвания, а осветяват темите, които ме вълнуват, по собствен начин.

– Пандемията сякаш не докосна твърде сценичната ви дейност: за по-малко от година имахте две премиери, „Кой се бои от Вирджиния Улф“ в „Зад канала“ и „Плач на ангел“ в Народния. В „Иван Вазов“ се играе и предишният ви моноспектакъл „Караконджул“, излязъл току преди затварянето …

– В началото, за кратко, пандемията и при мен изигра своята меланхолична роля, но после ме накара да преоткрия колко са важни срещите очи в очи. Театърът е такава среща и когато хората бяха принудени да се затворят, аз описах в специална публикация позицията си с помощта на познатото “да имаш или да бъдеш”. Твърдях и твърдя, че дигитализацията дава възможност да имаш (връзка, достъп до най-разнообразно съдържание, възможност за работа от дистанция и т.н.), но отнема възможността да бъдеш, защото да бъдеш, означава да съучастваш с присъствие на място, на живо.

Подобно на обсъжданата политическата ситуация, пандемията също стана повод за радикално разделение между хората. Това, което мисля за политическата криза, мисля и за Covid кризата – за да не се остава безкрайно дълго в безобразна конфронтация, трябва да се върнем към базисните въпроси кое в живота е ценно, защо е ценно, как ние се отнасяме към тази ценност и пак – кои сме ние, колко от нас е страх, колко е свобода, колко е разум, колко е страст. Театърът търси отговор на такива питания и затова дори в тежките времена на проблеми от всякакъв характер не бива да се изоставя. Аз се развълнувах от неговата мисия повече отпреди.

– Обикновено поставяте тежка класика, но в последните години все по-често работите с живи драматурзи – от ветерана Стефан Цанев до дебютантката Ива Тодорова. Какво ви носи този нов опит? Изкушавате ли се от собствен драматургичен текст?

– Точно в разговор със Стефан Цанев казах, че всеки текст, с който се захване режисьорът, трябва да стане негов. Поводът беше моето радикално постановъчно решение, което на пръв поглед противоречеше на оригиналния авторски замисъл. Спорихме, после се разбрахме. С Ива е съвсем друго, сътрудничеството с нея започва още преди тя да седне да пише, представяме си спектакъла, а текстът започва да се оформя в отговор на общите ни желания. Работата със съвременници ме плашеше, а класиците ми действаха успокоително, защото компенсираха дефицити в собствения ми живот, с възрастта добих известно чувството за пълнота и реших да не се страхувам чак толкова. Новият опит ми носи едно по-зряло удовлетворение, без непременната подкрепа на класиката. Освен това, както споменах по-горе, идва и радостта, че се освобождавам от собствените си пристрастия в името на взаимодействието с другите.

– Креативно, а и възрастово сте част от едно мощно поколение в българския театър заедно с Явор Гърдев и Галин Стоев. Те също са активни в гражданските си позиции, а сте и приятели. Споделяте ли обща етика и естетика? Забелязвате ли подобни фигури сред по-младите?

– Явор и Галин имат по-ексклузивен статут и в изразяването на гражданските си позиции, и в театъра. Моят гард и на двете места е отворен, не ползвам защитата на културна ценност и действията ми подлежат на всякакви коментари и обсъждания от всеки. Това е различна концепция, водеща до различно поведение и различни резултати. Иначе, мисля, сме на едно и също мнение по основните въпроси. Сред по-възрастните и по-младите поколения има режисьори, които ме респектират. Не съм попадал на такива, които влизат в публичния разговор като мен, но това най-вероятно им изглежда излишно, ако не направо глупаво усилие. Донякъде е така.

– Не е новина, че българският театър е беден. Периодично се издигат вопли за закриване (или спасяване) на губещите провинциални сцени, а делегираните бюджети докараха някои тотални щети в художественото ниво. Какво може да се направи?

– В своите записки Любен Гройс пише, че декорът трябва да е с възпитание. Ако приемем, че това е синекдоха – част от цялото става негов символ, то значи въобще театърът трябва е с възпитание. Т.е. каквото и да правим, не можем да даваме лош пример – и като организация на работата, и като вложени средства, и като вкус. Аз съм привърженик на естествения растеж, за който се полагат само най-необходимите грижи, а порасналите възможности следва да произтичат главно от таланта, посвещението и отклика на публиката. Какво представлява грижата за най-необходимото, е въпрос на национално самочувствие – тези, които уважават себе си, не са небрежни, не се лъжат на дребно, държат на красивото.

– Как се спасявате от истеричната атмосфера наоколо – политическа, медийна, социална?

– Моите опоненти са тези, които сочат себе си като добри, а другите като лоши. Решиш ли да проблематизираш тази постановка, биваш обявен за подкупен от лошите или за един от тях. За съжаление, заболяването на публичния диалог с най-красноречиво разгърната картина в социалните мрежи не се лекува лесно. Аз гледам да обръщам внимание върху опасността от изкушаващите залитания в крайности и да припомням, че хората имат повече прилики, отколкото разлики. Мъже и жени, хетеросексуални и хомосексуални, бели и черни, религиозни от изток или от запад, ваксинирани и неваксинирани – със сигурност някой е ощетен и пострадал, със сигурност някой е отнел правата на друг, но разрешението на конфликтите идва с разбирането и смирението пред общата ни участ, а не с изостреното противопоставяне и дезинтеграцията. Ако не постигам мир и съгласие, обвинявам собствената си неспособност да се изразя така, че да успея. И опитвам пак. И сега опитвам.

Стоян Радев е български театрален и филмов режисьор, роден през 1971 г. в Смолян. Завършва НАТФИЗ в класа на проф. Красимир Спасов през 1998 г. В последните години работи главно в Народния театър, където е поставял Достоевски, Радичков, Георги Данаилов, Мартин Макдона, Ерик-Еманюел Шмит, Оскар Уайлд и др., но има и постановки в „Зад канала“, Театър „София“, 199. Снимал е сериала „Четвърта власт“, няколко документални филма и над 300 реклами и музикални видеоклипове.