Докато американците се измъкват от Афганистан, губейки маратонките и бронираните си превозни средства, в страната, която са опустошили, се разгръща истинска трагедия. Сюжетът му, за съжаление, е добре известен. По време на окупацията много афганистанци започнаха да си сътрудничат с американската армия.

Сега всички те се страхуват от отмъщение от талибаните.
Само няколко – като президента на страната, назначен от американците – успяха да избягат от алтернативно летище в чужбина. Останалите слуги помолиха американските дипломати да им дадат виза, отчаяха се и се втурнаха към други посолства. Страните членки на НАТО, които години наред поддържаха своя контингент в Афганистан, не дадоха на съюзниците ни най -малък шанс за оцеляване. Те бяха заети със себе си: опаковаха си нещата, горяха документи в посолствата, натоварваха самолети.

Нов акт на трагедията се разгоря на летището в Кабул. Ужасените афганистанци се, втурнаха към пистата, американските военни стреляха по тях, прикривайки бягството на „белите сахиби“. Няколко души бяха убити.

В тази история няма нищо ново. По същия начин американците избягаха от Сайгон. След това южните виетнамци, които бяха работили за тях, нахлуха на тълпи в американското посолство, бързаха да заминат след отдалечаващите се американски транспортни самолети: за тях беше толкова страшно да останат вкъщи и да отговорят за престъпленията си, извършени по заповед на окупаторите.
Преводачите, работещи за американците в Ирак днес, умират с плашеща редовност от ръцете на партизаните. Често човек започва да получава заплахи, моли след това за помощ за получаване американска виза, но естествено му се отказва. Скоро сътрудникът бива намерен застрелян – понякога заедно със семейството и приятелите си. Броят на жертвите вече е хиляди. Страшно е да си представим какво ще се случи с тези бедняци през зимата, след обявеното изтегляне на американски войски от Ирак.

Дори американските военни, не най-сантименталните хора в света, искат от правителството си да покаже поне малко човечност и да помогне на служителите, работещи за тях в окупираните страни. Но не, политиката на Щатите остава непроменена. Това е постоянно и демонстративно предателство на онези, които са им се доверили.

Както виждаме, съдбата на американските колаборационисти е тъжна. Защо редиците им не изтъняват обаче? Защо хората по целия свят отиват на тази мръсна и опасна работа? И не само в бедния Афганистан, но и в някога процъфтяващите съветски прибалтийски републики?

Въпросът е, че бъдещите полицаи се издигат от американския режим по целия свят, така да се каже, на три етапа. Отначало те просто са привърженици на прогресивния глобалистки дневен ред. Активисти, борци за всичко добро срещу всичко лошо. Много от тях през целия си живот ще вършат прекрасната си работа и ще останат честни граждани. Но една част в един момент осъзнава, че основният враг на прогреса е – изведнъж – тяхната собствена страна и обитаващия я, чисто сбъркан народ.

На този етап светлият активист се опитва да се отпише от народа си. Той продължава да носи текущия дневен ред, да сортира боклука и да пие веганското си лате, но му става все по-тясно. И в същото време той чувства, че принадлежи към кастата на светлоликите супермени, които живеят днес в стотици мегаполиси, от Найроби до Пекин, от Буенос Айрес до Москва.

Но годините минават, активистът остарява, нищо не се променя. Държавата все още е същата, сбърканият народ си е все сбъркан, а той тук е такъв супермен, целият в бяло.

И сега у активиста се зараждат фантазии как правилните демократи от основната демокрация най-накрая ще влязат в страната му, от сърце ще демократизират всичко, което се движи, а той, активистът, ще бъде назначен за гаулайтер над сбъркания народ. Е, или поне полицай. Той ще започне да получава добра заплата в долари и ще укроти подчиненото население.

За полицаите от постсъветското пространство тези мечти се играят в две серии. В първата борците за прогрес с помощта на американската армия, се справят със сбъркания народ. Във втората поемат към Москва.

Много наши съвременници живеят в такива фантазии от десетилетия. Отмъстителност, завист, мечтата да станат господари – това са основните признаци на загубеняка, разбира се. Загубенякът обаче е състояние на мозъка, а не на портфейла. Сред латентните полицаи има много тузари и рентиери, често те са богати и успешни граждани.

Всички тези процеси в химически чиста форма са се случили пред очите ни в Украйна, Грузия и балтийските страни. Защо да ходим далеч? По едно време обществеността беше толкова възмутена от инцидента с „Коля от Уренга“ именно защото процесът на превръщане на добро руско момче в бъдещ полицай беше много ясно видим тук. Бързо и евтино – само за пътуване до Германия.

От време на време американците изоставят своите съюзници: те не се завтичат на помощ във военни конфликти. Вземете например грузинците през 2008 г. или кюрдите през 2019 г. А, съюзниците умират. Но те се заменят с нови – точно като леминги за самоубийство.
Погълнати от страстта да излязат от своя народ, тези граждани не разбират – или по -скоро не искат, страхуват се да разберат – едно просто нещо. Те могат да се смятат за космополити колкото си искат, да крещят най-правилните скандирания нонстоп и да наричат родината си изключително „тази страна“. Шерифът не се интересува от тези викове на индианците.

За американците те остават категорично туземни диваци – понякога опасни, с автомат Калашников, понякога смешни – с бродирани ризи и тигани на главите. Никакви вегански латета и оксфордско произношение няма да принудят западната страна да признае полицаите за равноправни партньори. Ако е необходимо, те ще бъдат унищожени със същото безразличие като останалата част от населението и ще бъдат предадени със особен цинизъм.

Но почакайте, ние сме в Европа. Това не е някакъв Ирак, ще има специално отношение към нас, смятат провалените полицаи. Но, уви, американците не се интересуват от такива дреболии. Спомнете си съдбата на Югославия. Американските бомби, паднали върху европейската столица Белград, убиха както привържениците на Милошевич, така и почитателите на „западните ценности“. В бомбоубежищата и старите комунисти, и младите глобалисти се тресяха еднакво от страх. Прогресивната програма никога не спасява своите привърженици от гнева на белите господари.

Като гледат какво се случва в Афганистан, елитите в Украйна и Прибалтиката някак си трепнаха, разтревожиха се. Извинете, нима се оказва, че американците могат да се оттеглят? Ами по-скоро да. Украйна без газопровод се превърна в куфар без дръжка. Балтийските тигри нямат нищо друго освен дългове. Защо всъщност са им на американците? Като военни плацдарми срещу Русия? Но партньорите изглежда са разбрали, че това е безнадеждна и луда работа. И да, те могат да напуснат всеки момент, оставяйки след себе си руини, депресия и пълна нищета.

Полицаите, така мечтали да преминат през Червения площад с американски танкове, се пречупиха и уплашиха. Върхът, разбира се, е подготвил за себе си уютни резервни летища. Но по-ниските чинове на окупационната администрация очевидно ще трябва да се върнат към реалността.
Русия, като цивилизационен център на постсъветското пространство, ще се погрижи този процес да протече гладко и относително безболезнено. И утехата за разбитите мечти ще бъде, че без американци животът в лимитрофите ще върви много по-добре. Все пак по-лошо не може да стане.