Когато баба Съба, майката на Вазов, изгонва съпругата му Атина Болярска и заключва вратата след нея, вместо да се разгневи на старата, поетът отива при нея, пада на колене и й иска прошка:

„Какъв голям грях щях да сторя! Бях решил тебе да изпъдя“.

След което подава молба за развод. Но разводът се протака и Вазов умира женен.

Сватбата на Вазов с Атина Болярска, 1890 г.

Когато се жени за Атина Болярска, Вазов вече минава 40-те. Избраницата му произхожда от стар русенски род, възпитаничка е на лицей за благородни девици в Киев, говори руски и френски, пише стихове, пее, рисува, танцува. И е много красива.

Двамата се запознават в началото на октомври 1890 г. на соаре в дома на писателя Михалаки Георгиев, който отдавна се е зарекъл, че ще намери съпруга на Вазов. Атина тогава е на 30 години. Много скоро, буквално след няколко седмици, е обявен годежът им, а след още две – сватбата в църквата „Свети Крал“.

Двамата явно се харесват още от пръв поглед, щом толкова набързо създават семейство. Но се разделят след малко повече от година.

Основната виновница за развода им е баба Съба. Още щом вижда Атина, тя си дава сметка, че тази красива жена е замесена от друго тесто – „цапната и с много волен характер“, не върши почти никаква домашна работа, не си стои вечер вкъщи, дава мило и драго за соарета, чайове и балове.

Много по-късно, години след развода, към греховете на снахата ще се добави още един „кусур“: нейната алчност.

Атина със зъби и нокти воюва за правото си да бъде „г-жа Вазова“ и използва връзките си с владиците делото за развода да се протака до безкрай, та един ден да получи наследството на мъжа си.

Да не забравяме, че тя е любимата племенница на митрополит Климент /Васил Друмев/. Един приятел на поета – Атанас Илиев, разказва, че още преди венчавката тя пита годеника си: „Иванчо, колко получаваш?“.

Той отговаря: „Ами 500-600 лева.“

„Е, ами как ще живеем с тези пари?!“ – разочаровано възкликва тя.

Властната свекърва се уверява, че тази няма начин да не поиска да промени реда в къщата.

Макар че иначе е умна и общителна жена, баба Съба не дава и дума да изрече, че нещо може да бъде разместено или изхвърлено от патриархалния й домашен свят.

А що се отнася до сина й, тя дотолкова ревнува, че не може да допусне някоя друга жена да завладее сърцето му.

Така започва тиха в началото, а сетне и шумна война между нея и Атина за дребни на пръв поглед неща.

Докато един ден, на 17 януари 1892 г., когато Атина се прибира вкъщи на ул. „Солунска“17, след като е била на гости у своя приятелка, установява, че вратата е заключена.

В този момент на балкона се появява баба Съба и с нетърпящ възражение глас извиква:

„Булка, няма вече място в тая къща за тебе. Иди си при своите!“

В прочутата си изповед пред литературния историк проф. Иван Шишманов след години Вазов споделя:

„Майка ми беше светица по доброта на душата, тя искаше, напротив, и настояваше да се съберем. Аз не рачих. И имаше защо.“

Вазов не крие, че двамата с Атина нерядко се карали, особено след като забелязва, че жена му е обект на постоянно и доста безогледно ухажване от страна на някакъв гвардеец.

Вазов подава молба за развод, Атина – за издръжка. Но едва след четири години съдът уважава молбата на поета. „Г-жа Вазова“ обаче обжалва и Светият синод отменя решението.

Междувременно Атина прави опит да се върне при мъжа си. В единственото запазено писмо на Атина до Вазов четем:

„Милий, възхитителний Иванчо, не съм ти се сърдила цели 7 години и не ти се сърдя и сега, макар ти тъй безцеремонно и да ме изтика от дома си. И не ми минава през ума да диря друг мъж… Прибери ме. Ний ще заживеем един примерен живот, че и света ще зачудим. Хем с един масраф ще бъдем два пъти младоженци – веднъж подир венчавката, друг път подир помирението.“

Той обаче не й отговаря и повече не я търси. В живота му се появяват други дами, а накрая среща и „жената на живота си“ – писателката Евгения Марс.

Известен и тачен от цял народ и освен това доста представителен на вид, направо красив, Вазов е много харесван от жените.

И през целия си живот има завидни успехи сред тях. Той е само на 19 години, когато в Сопот се влюбва в една 30-годишна покръстена еврейка на име Катерина. Средна на ръст, леко мургава, с много красиви очи, говори завалено български.

В поезията си я нарича Рина. Тя е омъжена, но съпругът й по това време е на гурбет във Влашко и с Вазов живеят цяла година в блаженство. Още повече че са съседи и ги дели само един дувар. Изгарящият от страст младеж го прескача в тъмното, за да не го усетят домашните на Катерина, и остава там до сутринта. Накрая обаче гурбетчията я прибира във Влашко и така слага край на тяхната любов.

Не след дълго и Вазов заминава за Влашко, но не за да търси Катерина, а да се учи на търговия с жито при вуйчо си Кирко. там се залюбва с румънката Магдалена Крецу, пак комшийка.

Но и тази му връзка не продължава дълго. Откъде да знае, че и вуйчо му също изгаря от мерак по тази дама? Избухва лют скандал, след който Иванчо събира набързо багажа си, качва се на една гемия и заминава за Браила – там да си търси късмета…

В Букурещ, където споделя с хъшовете „братски техния живот“, поетът има бурен роман с полякиня, в която е влюбен и бъдещият премиер Стефан Стамболов.

След Освобождението една година Вазов живее в Русе и там се залюбва с туркиня от шантана на име Руфие.

Баба Съба обаче попада на едно негово стихотворение, посветено на туркинята, и бързо го вкарва в пътя:

„Как не те е срам! Забрави ли как турците убиха баща ти в Балкана и изгориха къщата ни?“

Едва приключил връзката си с Руфие, Вазов се залюбва с хазяйката си в Русе – Иванка, засукана и доста палава жена, на която също посвещава няколко стихотворения.

Докато е преводач от френски на строежа на железницата София-Кюстендил, той успява да вкара в леглото си съпругата на белгийския инженер Бош – доста завехнал старец, докато тя е същинска тигрица.

Пак на този строеж отнема и държанката на мъж от Далмация на име Джовани – българка, родом от Самоков.

Рогоносецът обаче се оказва бясно ревнив и щом разбира, че Вазов се люби с нея под носа му, една вечер грабва револвер и стреля в него. Но съдбата отклонява ръката му и не успява да го улучи.

Пак по същото време Вазов започва любовна връзка и с перничанката Струмка, за която разказва:

„Под тия върби, там при извора, около който всяка вечер ехтяха лудешки смехове на палави моми, колко пъти той късно беше дочаквал с разиграно сърце най-късната мома, която идеше за последен път да налее съдовете! Колко сладки любовни срещи в тъмната долина, при вечерните шумове на реката и зефира! Струмка! Черноока, чернокоса…“

В Берковица, където през 1880 г. е назначен за съдия, 29-годишния Вазов отново се залюбва с туркиня, този път – Фатме. Тя е само на 19 години, но вече е учила „светски науки“ във Виена, говори немски и френски. Красивата Фатме е сгодена за бъдещия местен ходжа Абдул – едър, груб азиатец, когото просто не може да търпи. Затова не крие връзката си с „кадията Вазов“ и без никакво притеснение излиза „на теферич“ с него из Балкана.

Както и трябва да се очаква, любовта им веднага е анатемосана от берковските еснафи. А годеникът Абдул и баща му – ходжата на общината, затрупват властите с оплаквания и доноси срещу кадията, че не си гледа „каяфета“, а се е залюбил с мома, която нито се покръства, нито пък той се потурчва, та да се оженят. Така идва предложението Вазов да стане прокурор във Видин, а окръжният съд в Берковица е закрит. Вазов обаче отказва да замине за Видин и се установява в Пловдив. Тръгва си от Берковица и Фатме. Отива в Цариград, където се заема да учи „докторлък“. И никога повече не се връща в България.

На нея Вазов посвещава една от най-хубавите си поеми – „Зихра“.

В уста й розови блещят

низ маргари чудесни,

с усмивката си те зовят

цалувките небесни.

Лице й диша страст и лен

и райски пожеланья,

въздуха цял е напоен

с любов, благоухания.

Коса блестяща, кат венец,

е света на чело й,

покривка тънка, кат димец,

издава ни тело й

и негов прелестний размер

и кожа бяла, гладка,

и шия снежна, кат мермер

и като захар сладка…

В Пловдив, където живее от 1880 до 1885 г., Вазов изживява бурна любов с хазайката си Ефимия, гъркиня, чийто дом по онова време е на мястото, където днес е хотел „Тримонциум“.

Може би най-сладкодумният летописец на Пловдив – Никола Алваджиев, я описва витиевато:

„Запърхала една чудна любов, която и двамата носили в сърцата си цял живот – той до 1921 г., Ефимия – до 1930 г., когато из девствената й гръд изскочила сетната й въздишка. Останала си мома Ефимия, нямало място в сърцето й за друг.“

Всякога когато идваше в Пловдив, Вазов не можеше да не се отбие да я види, да си поприказват, да помилва ръката й. Знаеха го всички.

По време на разходка в Хисаря поетът среща поредната фатална жена – Пелагия Милкова, гъркиня по майка, с която прекарва две незабравими години и й посвещава „В царството на самодивите“.

„Тази страст раздруса твърде дълбоко моето същество“, признава поетът на старини.

Причината за раздялата му с Пелагия е банална – изгората му се влюбва в руснак, полковник, който живее в София, и му пристава.

Следва красив любовен роман с една госпожица от Пазарджик на име Мария Великова, 19-годишна, току-що завършила прочутия Пансион за източни славяни в Русия, стройна, с кестенява коса и кадифени очи.

Вазов дори я моли да му даде ръката си, но тя му отвръща:

„Много ценя дарбата ти на поет, но не мога да се омъжа за теб.“

Явно преценява, че ухажорът й няма достатъчно солидна професия, която да й осигуриохолен живот. И отдава предпочитанията си на офицера.

В Одеса, където емигрира през 1886 г. и започва да пише „Под игото“, младият поет има няколко любовни авантюри, но най-продължителната е с Вера Алексеевна Тимони – прелестна, интелигентна 25-годишна дама, чийто съпруг е заточеник в Сибир. В един момент двамата дори обмислят сватба и Вазов праща на майка си снимка на своята избраница.

И как, мислите, реагира баба Съба? Направо вие като на умряло – как първородният й син Иванчо ще вземе чужденка, че свършиха ли се българките? И тутакси се заема да издейства разрешение от Стефан Стамболов Вазов да се върне в Одеса.

Някои източници твърдят, че когато поетът съобщава на Вера, че си заминава без нея, тя го води в квартирата си и му сочи една забита в тавана кука с окачено на нея въже.

Заплашва го, че ако я изостави, ще се обеси.

Вазов я утешава, обещава й, че ще се върне при нея, но след няколко дни тръгва за България – не може да престъпи волята на майка си.

Тук можем да добавим още няколко любовни авантюри на поета – с белгийка, от чиито ласки „се е ползвал“, и французойка, вдъхновила неговите „швейцарски сонети“.

Така той си живее като волна птица, повтаряйки пред приятели, че само вързаните мъже се обвързват с една жена за цял живот.

Да, но един ден си дава сметка, че вече е на 40 години и е крайно време да се задоми. И както става в онези години, роднини и близки на баба Съба се захващат трескаво да му търсят подходяща булка в Сопот, Казанлък, Пловдив, София и в други градове на страната.

Накрая се спират на Атина Болярска.

Макар че двамата се разделят скандално, Атина, изглежда, продължава да страда за него. Съвременници разказват, че на погребението на народния поет на 21 септември 1921 г., тоест 33 години след раздялата им, тя се появява неочаквано за всички, облечена в черно, минава покрай цялата му рода и застава дори пред царя.

Представяте ли си какъв рояк от клюки зажужява след тази нейна постъпка! Братът на поета – Борис Вазов, моли министър Омарчевски, който произнася траурното слово, да изгони „нахалницата“. Той не се съгласява.

На отстранената си жена Атина Болярска не оставям нищо. С нея не можах да живея щастливо във времето, което трая само година и три месеца. От 1890 г. откак сме разделени, тя ми измъчи душата чрез всевъзможни преследвания – съдебни и външни, разоряваше ме материално и за нея, аз лично, не мога доброволно да наредя да й се даде от моя имот каквото и да било.

Да, но след смъртта на Вазов Болярска завежда отново дело посмъртно и успява да получи от съда примирителен протокол, според който от завещаната сума 576 549 лева тя получава 482 500, а наследникът Борис Вазов, братът – 94 049 лева.

Атина умира на 80 години от побой, нанесен й от нейните съседи.

Из „Големите любови на българските поети и писатели“, Венелин Митев.