• Почти всички депутати и общински съветници у нас са представители не на своите избиратели, а на партийните си босове

Запитвали ли сте се защо безброй обществени проблеми около нас стоят нерешени с десетилетия? От мръсния въздух в градовете, особено през зимата, до калните, бродирани с парчета счупени плочки квартални пътеки. От детските площадки без чешмички до тероризиращата шофьорите система за кратковременно паркиране, при която 90% от поставяните на колите скоби са за неумишлени нарушения. От невъзможност за профилактика по Здравна каса на някои от най-често срещаните заболявания чрез удобни извънболнични изследвания, до завишения петнадесеткратно над нормата процент на цезаровите сечения. Защо единайсет години след протестите под надслов #КОЙ нямаме и метър напредък в отстраняването на основната причина за тях, а именно, че никой по закон не e лично политически отговорен за номинациите за висшите държавни постове (членове на регулаторните органи и др.)? Естествено, почти липсва и одобрение от независима власт на тези назначенията. Когато все пак някой проблем се разреши, то обикновено е, след като вече са нанесени прекомерни непоправими щети на природа, човешки съдби, градска среда и т.н.

Същевременно има сфери от живота в България, предимно в частния сектор, където нещата се случват по-лесно – не една и две български фирми са вече световни и регионални лидери, радваме се на разнообразни и интересни самодейни фестивали, имаме няколко уникални специализирани образователни центрове, като СофтУни и INSAIT, и т.н.

Причината за това е, че

за да се развиваме, преди всичко трябва да можем да вземаме решения.

Решения относно специфичните ни общи интереси навсякъде, където имаме такива – на ниво личност, семейство, вход, блок, махала, село, квартал, община, област, държава, както и във всяка сфера на живота. Такива специфични общи интереси за жителите на един квартал например са кварталните детски градини, училищата и детските площадки. Обитателите на съседните квартали не посещават тези места и съответно не ги е грижа за тях. Докато столичното метро, макар и общ, не е специфичен интерес на живеещите в даден квартал, покрай който минава, защото и останалите столичани го ползват. То е общински интерес.

Както в личния, така и в обществения си живот вземаме решения по два начина – или пряко, или чрез упълномощени от нас представители. Следователно на всяко ниво, на което имаме специфични общи интереси, ни трябват

добре уредени, работещи представителни органи и преки институции.

Как обаче стоят нещата в това отношение у нас? На ниво квартал например нямаме никаква възможност за избор на наши представители, нито на квартален кмет, нито на квартален съвет, нито дори на квартален общински съветник, тъй като общинският съвет се избира от един избирателен район с кандидатски листи. В София и Пловдив избираме районен кмет с ограничени правомощия, но районите се състоят от по няколко квартала, без специфични общи интереси помежду си. Съответно върху районния кмет не се упражнява обединен контрол и той обикновено се измъква между капките, или в най-добрия случай безуспешно се опитва да носи няколко дини под една мишница. Неслучайно съществуват доста активни Фейсбук групи по квартали, но не и такива по райони.

Законът за етажната собственост пък ни принуждава да избираме между това да имаме домсъвет или на ниво вход, или на ниво блок. Ние, естествено, обикновено избираме първото, защото ни е по-належащо, и така блоковите ни интереси остават без управление. В резултат всеки вход често е с различна фасада, а прилежащите на блока площи не са добре поддържани – докато пред един вход хората си оправят плочките, пред съседния те се рушат, и т.н.

На областно ниво положението е същото. Нямаме орган на самоуправление, въпреки че имаме доста специфични областни интереси, обусловени от географската близост и традиции – от междуселищните пътища до средните училища, гимназиите и местните университети.

Формално уж разполагаме с инструмент за пряко вземане на решения на местно и на национално ниво – референдумът. Той обаче е блокиран в закона от абсурдното изискване за кворум, според което, за да бъде прието дадено предложение, то не само трябва да е одобрено от мнозинството гласували, а и в референдума да са участвали определен брой души. Сякаш става въпрос за заседателен орган, при който решението може да се отложи за следващо заседание. Това изискване позволява на противниците на всяко едно предложение, били те и малцинство, да го отхвърлят, като дезертират от урните и асимилират към своята позиция нормално въздържалите се. В резултат на тази и други грешки в Закона за пряко участие на гражданите, за петнайсетте години, откакто той е приет, нямаме нито едно взето с национален референдум решение и едва няколко с местен референдум[1].

Изводът е, че не е достатъчно само формално да имаме механизми за самоуправление – те трябва и да са работещи, а не изопачени до степен, в която

са превърнати в антидемократични инструменти за манипулация и потисничество.

За представителни органи като Народното събрание и общинските съвети това преди всичко означава те да са съставени от истински представители на гражданите. По дефиниция наш представител е човек, когото сме избрали, на когото можем да държим сметка и да сменим, ако решим. Следователно една избирателна система трябва да гарантира най-вече, че ние, а не някой друг, определяме кой кандидат ще стане или остане депутат или общински съветник.

Нашата избирателна система с кандидатски листи обаче гарантира точно обратното – че почти всички депутати и общински съветници са представители не на своите избиратели, а на партийните си босове, решаващи кого и на кое място да включат в партийната листа, с което до голяма степен предопределят избирането му.

Конституцията обаче постановява, че „Народните представители представляват […] своите избиратели […] и целия народ“. Излиза, че избирателната ни система е противоконституционна. Задължавайки ни да гласуваме първо за кандидатска листа (при това с чадър от допълнителни преференции за водача ѝ), тя на практика ограничава избирателното ни право и създава идеални условия за развитието на авторитарни псевдопартии, известни също като политически машини. Лесно ще ги познаете по това, че според правилата записани в уставите им, ръководството им само́ определя кой го избира, както и че то, а не местните партийни организации, определя кандидатите на партията за избори, признак за което са парашутистите на челни места в листите. Това води до т.нар. извратена отчетност, при която вместо ръководството да се отчита на партийните членове, те се отчитат на него. Понякога тази перверзна отчетност стига и дотам

гласоподавателите да се отчитат на партията – т.нар. купен и контролиран вот.

Има ли алтернатива? Да, и то отдавна. Най-харесваната и най-добрата избирателна система за представителни органи, както според гражданите, които я използват, така и според учените, е системата Единичен прехвърляем вот. Тя се прилага в Ирландия, Австралия, Шотландия, Малта и др. При нея всички кандидати от всички партии са подредени по азбучен ред в бюлетината със свои снимки и евентуално лого на партията им. Гласоподавателят маркира реда, в който ги предпочита, без да е ограничен от партийни листи. Съответно всеки депутат или общински съветник е лично отчетен пред своите избиратели. Независимите и партийните кандидати са равнопоставени. Парашутисти няма, защото системата не им осигурява чадър. Политическите позиции на кандидатите са доста по-умерени и по-близки до нуждите на хората, понеже, за да бъдат избран даден кандидат, обикновено не са достатъчни само първите преференции от твърдите му привърженици. Налага се е и някои от останалите избиратели да са го предпочели на второ или трето място в своите бюлетини, за да му се добавят гласове. Друго качество на тази система е, че е доста по-пропорционална от нашата, при която партиите и коалициите, преминали четирипроцентната бариера за влизане в парламента, получават с до 20% повече депутатски места, отколкото е делът им от гласовете.

Неслучайно повечето ни правителства през последните 35 години са били правителства на малцинството гласували. Тъй като Народното събрание и общинските съвети почти не ни представляват, те не работят добре. А законодателната власт е най-важната в една държава, понеже тя създава правилата за всички останали. Наивно е да очакваме значими положителни промени в изпълнителната, съдебната и местните власти, преди да коригираме механизмите, по които се формира и осъществява законодателната.

Един безотчетен спрямо гражданите парламент няма как да създава качествени правила. Действително, ако човек погледне който и да е наш закон в публично-правната сфера, веднага ще открие изобилие от логически грешки, изреждане на частни случаи, твърдо кодиране на стойности и други известни антимодели на системи от правила. Забелязал това, един арменски юрист, практикуващ в България, веднъж се пошегувал пред приятел: „Това българските не са закони, а каталози“.

Ако пък случайно си мислите, че качеството на законите няма особено значение, тоест че правилата не определят до голяма степен поведението на хората, запитайте се защо обикновено плащате на майсторите, които викате вкъщи, след като си свършат работата, а не предварително.

Свободата и отчетността са като двете страни на една монета.

Липсата на отчетност бързо прераства в извратена отчетност и тирания. Ето защо писаните и неписаните правила, които определят потокът на отчетността в която и да е организация или общество са от първостепенно значение за нейното или неговото функциониране. Както казват, рибата се вмирисва от главата, в случая на държава – от безотчетното създаване на закони.

Така стигаме до третото необходимо условие, за да можем да се самоуправляваме ефективно, а именно – да имаме правото да вземаме решения относно интересите ни на съответното ниво. За съжаление, в България държавното устройство е прекалено централизирано. Свидетелство за това е, че само 4% от всички данъчни приходи са от местни данъци. Да вземем следния пример – определянето на план-приема в средните училища очевидно е предимно общински интерес, но се определя от Министерството на образованието. Друг пример: състоянието на малките улици в дадено село, за разлика от междуселските пътища, е специфичен общ интерес на жителите му. Въпреки това за него отговаря общината. Излиза, че чрез общинската власт, другоселци вземат решения за нас. А щом хора, които не сме упълномощили, вземат решения вместо нас, значи не сме свободни.

В заключение – буксуваме там, където имаме специфични общи интереси, но нямаме добре уредени органи и механизми за вземане на решения относно тях, а както установихме, това е факт почти навсякъде в обществената сфера. Разковничето са правилата, по които се формира и осъществява законодателната власт. Следователно приоритет на всички прогресивни българи би трябвало да е въвеждането на избирателната система „Единичен прехвърляем вот“ и отстраняването на слабостите в закона за референдумите. Очевидно, ще ни трябва коалиция, която да цели развитието на самоуправлението на всички нива и в частност приемането на горните две мерки. Както обаче една космическа ракета трябва да е правилно конструирана, за да преодолее земното притегляне, така и тази организация ще трябва да е достатъчно добре устроена, за да устои на покварата на статуквото и да го промени.

[1] Между другото, жителите на община Горна Малина, всяка година в края на юни празнуват първият успешен местен референдум в България, с който през 2011 г. спират отварянето на каменни кариери до село Негушево. Издигнали са и хубав паметник, в негова чест. Едно прекрасно събитие за родители, които искат да възпитат в децата свободен дух. – Б. а.

• Нашата медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.

Четете неудобните новини, които не можеме да поместим тук поради фашистка цензура в нашия ТЕЛЕГРАМ КАНАЛ.

Абонирайте се за нашия Телеграм канал: https://t.me/vestnikutro

Влизайте директно в сайта.

Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?

#thesofiatimes