„Здравей, приятелю… Отдавна ме молиш да ти разкажа за България…

Когато за пръв път чух как в 12 часа на 2 юни неистово завиха всички противовъздушни и противопожарни и заводски сирени в столицата… ужасно се изплаших. “Война” – помислих си за части от секундата и се заоглеждах за някакво скривалище… И в следващия момент видях нещо съвършено потресаващо: всичко спря! Не се шегувам, приятелю – в милионната столица (а както разбрах впоследствие и в цялата страна) спря всякакво движение – автомобилите и градския транспорт, хората по улиците и зад прозорците в работните си кабинети, учениците, гонили до преди секунда топка… Стана неестествено тихо… Уверявам те, приятелю, София е единствената столица в света, където веднъж в годината можеш да чуеш… такава тишина… Само воят на сирените!

След три минути, когато всичко се върна към нормалния си ритъм, се сетих, че са ми разказвали за някой си техен герой Христо Ботев – поет и революционер, който с присъщия на ненавършените си 30 години, а и на възбудата на епохата авантюризъм повел на вярна смърт група също такива невръстни търсачи на остри усещания, уж, обединени от мъглявата представа за “свободата на отечеството”… Всички те емигранти в Румъния, отвлекли австрийски кораб, принудили капитана да ги свали на българския бряг и след няколко дни битки, естествено са били напълно разбити от редовната и въоръжена до зъби турска войска… В този ден, на 2 юни, бил загинал самият Ботев (по непотвърдени данни – от “приятелски” куршум). Накратко – това е историята. Чувал я бях, но да ти кажа право не бях особено впечатлен – приключенска му работа… Авантюризъм и малко безотговорност. Така мислех до момента, в който на 2 юни се озовах в епицентъра на тази смразяваща тишина и неподвижност…

От тогава всяка година чакам този ден, за да видя дали ще се повтори, дали ще е същото. Дали някой от по-младите няма да се зачуди защо и дали изобщо да се спира… Вече много години живея в България, пред очите ми са се променили много неща. Но тези три минути се проектират от година в година… 2 юни ме е заварвал в много от големите градове на България и в малкото планинско селце, където живея. Но картината навсякъде е една и съща. Хора, спрели да помълчат, да се сетят за подвига на един недоживял христовата възраст авантюрист, да му се поклонят или може би да го осъдят – но така или иначе в тези 3 минути мислите на 7 милиона българи са концентрирани в едно и това едно, в крайна сметка, е страната им, България. Що се отнася до мен, чужденеца… Аз в тези три минути… обикновено изпитвам позорното чувство на завист. Да, аз завиждам – на целия български народ и на всеки българин поотделно. “ ❤