“България не е завладяна от Бойко и Делян, а от симбиоза, в която всеки участник получава точно толкова, колкото му трябва, за да не иска промяна.

Системата не те потиска, а те прегръща, не те бие с палка, а ти дава морков.

Около 700 хиляди души живеят от публичния сектор, ако към тях добавим и техните семейства (майки, бащи, съпрузи, деца) ще станат 1.5-2 милиона души, чието битие е пряко свързано с държавната хранилка. При население от 6.5 милиона, това е почти всеки трети.

Ако добавим и организирания ромски вот, още 150-200 хиляди контролирани гласа, купени с по 50 лева и пакет макарони, ще разберем как статуквото контролира почти целия електорат, при избирателна активност от 2-2.5 милиона гласоподаватели.

Останалите 300-500 хиляди гласа се разпиляват между партии, които се карат кой е по-истински патриот.

Системата се е саморазвила защото всеки участник в нея е намерил своята ниша.

Помните ли учителските протести? Единственото, което искаха бяха по-високи заплати. Не протестираха за това, че образователната система произвежда функционално неграмотни, че децата излизат от училище без да могат да съставят едно сложно изречение, че историята е преписана три пъти за десет години, че учебниците са писани от некадърни грантояди.

Полицаят е същият. Протестира винаги и единствено за по-висока заплата. Вдигнаха му заплатата драстично, сега има ипотека, кола на изплащане, дете в частно училище. Мислите ли, че той иска промяна или „реформи в МВР“? Той иска утре да има същата заплата, сигурност и статус.

Полицаят знае, че шефът му взима рушвети от контрабандистите, знае го целият участък, но той има ипотека за още петнадесет години и дъщеря в университет, затова ще мълчи и ще си гледа работата, ще спира пияни шофьори за по петдесет лева и ще се прави, че не вижда камионите с контрабанда. Защото ако проговори, утре е на улицата, а кой ще плати ипотеката?

И когато дойдат избори, полицаят не мисли за „справедливост“ или „правова държава“, а за ипотеката, и гласува за тези, които му я осигуряват.

Адвокатът знае кои съдии взимат подкупи, и използва това знание за клиентите си. „Правосъдие“ за този, който плати. Не му харесва, но такава е системата, ако не играе по правилата, клиентите ще отидат при друг адвокат. Един, който „знае как стават нещата“.

Журналистката пише поръчкови статии. Знае, че лъже, но има дете и ипотека, а истинската журналистика не плаща сметките, поръчките я плащат, и тя пише каквото й кажат – хвалебствия за едни, компромати за други. Вечер пие вино и си казва, че някой ден ще напише истината.

В малкия град кметът е цар, той определя кой ще работи в общината, кой ще получи разрешително, кой ще може да си построи навес до къщата, чий син ще получи работа в общинското предприятие.

Кметът знае кой как гласува, а когато зависиш от общината за оцеляването си, ти не протестираш, гласуваш “правилно”.

А кметът е предприемчив човек, който е разбрал правилата на играта, той взима своето парче от общинския бюджет и в замяна поддържа реда, организира гласовете и осигурява резултата.

„Всички крадат“ – казва таксиметровият шофьор, карайки без касов апарат.

„Нищо не се променя“ – въздиша лекарката, взимайки плик под масата.

„Така е било винаги“ – свива рамене бизнесменът, плащайки рушвет за обществена поръчка.

Това не е точно корупция, а начин на живот. Това е Системата. Тя оцелява като купува бедните, уморява средните и игнорира богатите.

Но най-големият успех на системата не са купените гласове, а апатията на всички останали.

„Всички са еднакви“. „Нищо не се променя“. „Каквото и да гласувам, пак същото“, казват те, и не излизат да гласуват.

И точно системата печели, защото ако 4 милиона решат да не гласуват, 2 милиона зависими от системата хрантутници определят цялото бъдеще.

Апатията е култивирана, с години на разочарования, с „реформатори“, които се оказват същите крадци, с „нови лица“, които след месец назначават роднините си, с безкрайни коалиции, които се разпадат за министерски кресла.

Всеки провален „нов курс“ добавя още един слой към апатията, и в един момент хората спират да вярват, че изобщо има алтернатива, че гласът им има значение… и спират да гласуват.

Което означава, че системата вече не трябва да купува всички гласове, достатъчно е да демотивира достатъчно хора.

––––––

Защо протестите са безсилни срещу системата. Хората излизат на улицата, викат, блокират, скандират за „оставка“… и накрая… нищо. Едно правителство пада, идва друго, и след година всичко е същото.

Защото протестът е емоция, гняв, възмущение, надежда, но след него хората си отиват по домовете, а системата остава, защото системата не е едно правителство, а мрежа от зависимости.

Махнеш едно правителство, идва друго, но учителката продължава да иска по-висока заплата, полицаят продължава да мисли за ипотеката. Кметът продължава да раздава работни места. Ромският „координатор“ продължава да организира гласове.

Протестът атакува върха, който е сменяем, но базата отдолу е незаменима, докато тя е задоволена, системата е стабилна.

Системата е гравитационно поле, всеки, който влезе в него, се подчинява на неговите закони.

И така стигаме до единствения въпрос, който има значение:

Може ли изобщо да се промени системата отвътре?

Отговорът е: не, ако останалите 4 милиона продължават да седят вкъщи.

Защото за да се промени системата, не е достатъчно само „честен човек“ на върха, а постоянен натиск отдолу. Всеки ден.

Трябва учителите да протестират за реформа в образованието, а не за заплати, лекарите да искат работеща здравна система, а не повече пари, полицаите да отказват да изпълняват политически поръчки, кметовете да загубят възможността да раздават работа на роднини.

Но това изисква нещо повече от гласуване веднъж на четири години, иска се култура на гражданско неподчинение, на контрол, и последователност.

Истината, която не искаме да чуем е, че ние сме създали тази система.

Ние, които не гласуваме, виждаме корупция и мълчим, приемаме уговорката „аз на теб, ти на мен”, ние които казваме „какво можем да направим“ и не правим нищо.

Системата не се поддържа от 700 хиляди държавни хрантутника, а от апатията на 4 милиона, които са решили че промяната е невъзможна.

И докато не разберем, че проблемът не са „те“, а “ние”, няма да има промяна, защото системата сме ние, и ако искаме да я променим, трябва да започнем от себе си.

Въпросът не е „кой ще ни спаси“, а „кога ще престанем да чакаме да бъдем спасени“.

Системата няма да рухне, тя е като рак, който се адаптира, мутира и оцелява. Сменя лица, партии и лозунги, но същността остава, защото същността сме ние.

Въпросът не е дали системата може да бъде победена, дали изобщо искаме да я победим или просто чакаме ред да влезем в нея.

Дали искаме да платим цената на промяната. Засега отговорът е ясен – не искаме. Предпочитаме сигурността на робството пред несигурността на свободата.

И така ще продължим още десет, двадесет, петдесет години, докато последният способен млад човек не замине, и не останат само пенсионери и роми.”

авторьт на написаното е проф.Николай Райчев

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ