От няколко дни световното информационно пространство е направо подгизнало от лицемерни сълзи. Всякакви политици реват, всевъзможни анализатори оплакват „озлочестената американска демокрация“. Глобалният политически елит, най-големите медии се тресат от перманентен гняв заради онова, което те наричат „опит за преврат в сърцето на Америка“.

Защо обаче тези напъни звучат толкова фалшиво, защо никой нормален човек не може да повярва в искреността на оплаквачките? Защото същите тези, които сега ни заливат със сълзите си заради „атаката срещу демокрацията“, както я наричат те, правеха абсолютно същото в продължение на много години в най-различни държави. Ето примери. Най-силно ревящите в момента са политиците от елита на Демократическата партия.

Именно те обаче бяха хората, които финансираха и всячески подкрепяха украинския Майдан преди седем години. А този Майдан не беше нищо друго освен класически преврат, т. е. сваляне на законната власт не чрез парламентарни процедури, а от улични метежници. Тогавашният американски вицепрезидент Джо Байдън завеждаше всичко случващо се в Украйна, както по време на метежа, така и след неговия успех.

Далеч не само успешният преврат в Украйна е дело на толкова силно протестиращите срещу „превратите“ политици. Да си припомним финансираните от тях „цветни революции“ в Сърбия, Грузия, Беларус, Венецуела. И тук споменавам събития само от последните двайсетина години. Ако се върнем към 20-и век, няма как да не си припомним организирани от Вашингтон преврати по света като тези в Иран през 1953 г., Гватемала през 1954 г., Чили през 1973 г. Има и неуспешни, разбира се, като провала на десанта в Залива на прасетата през 1961 г., имащ за цел свалянето на правителството на Фидел Кастро. Според удобната терминология на Вашингтонския елит и обслужващите го медии, хората, които искат да свалят законната власт в други държави и които са финансирани я от тайните служби, я от НПО-та, са „борци за демокрация“, докато тези, които онзи ден изразиха гнева си срещу действията на „дълбоката държава“, са „превратаджии“ и „сган“. Няма спор, невероятно принципна е тази позиция.

И още един пример за лицемерие. През пролетта и лятото Америка беше разтърсена от протести, чиито организатори твърдяха, че се борят срещу расизма и всякакви други видове дискриминация. Това е справедлива кауза, разбира се. Интересно защо обаче в името на тази справедлива кауза бяха съборени статуи на исторически личности, бяха опожарени и разграбени стотици малки и големи магазини, а „борците за равноправие“ изнасяха оттам печки, телевизори, маратонки и други предмети от първа необходимост за всеки „поборник срещу расизма А тези политици и анализатори, които днес реват, защото на 6 януари била „погазена законността“, тогава, през лятото на миналата година, хлипаха от възторг и правеха всичко възможно да оправдаят подпалвачите и грабители.

Днес цялата власт в Съединените щати както изпълнителна в лицето на новия президент, така и законодателна, е в ръцете на Демократическата партия. Тоест, хората с двойния аршин, за които говорех преди малко, са абсолютните властелини. Това, което много от тях искат, е да бъдат властелини не само в Америка, а и по целия свят. За тях именно това е „връщането към нормалността“. Вашингтонският елит нарежда, а останалият свят безропотно изпълнява. А всеки, който се противопостави на тази „нормалност“, бива заклеймяван като „метежник“, „терорист“, „националист-шовинист“ и разбира се „агент на КГБ“. Така изглежда света в представите на ръководителите на управляващата всичко днес в Америка Демократическа партия. Пред последните години захранваните от демократите анализатори и медии направиха всичко възможно, за да насадят в съзнанието на хората именно тази черно-бяла картина.

Някой веднага ще попита: а нима републиканците са по-добри? Нима те не финансираха преврати и „цветни революции“? Финансираха, разбира се. Единствената разлика между републиканците и демократите е, че първите са по-откровени. Републиканският президент Джордж Буш-младши от самото начало искаше да затрие Ирак, открито говореше, че ще го съсипе и точно това направи. Имаме класическо единство между думи и дела. А предшественикът му Бил Клинтън, тази икона на демократите, дойде на власт с обещанието да реализира това, за което мечтаеха „децата на любовта“ през 60-те.

Демократите винаги говорят, че искат световен мир, „цветя в косите“ и всеобща любов. И винаги завършват с военна агресия – било срещу Виетнам, било срещу Сърбия. Ето това е то Великото американско лицемерие. Проповядваш едно, а правиш нещо съвършено различно. Това е нормалността, с която ни призовават да свикваме. А дали ще свикнем, дали отново ще се превърнем в поредната животинска ферма, зависи само от нас.