Това е информацията от Брюксел, (още…)

За Крим и „Кримска Калифорния”

Натъкнах се на интервю на чешкия експерт по сигурността Яромир Новотни в „Svobodné universum”. Познавах го добре от Прага (1996-1999 г.) като 1-ви зам.-министър на отбраната, отговарящ за задграничните мисии на Чешката армия. В дипломатическия корпус единодушно го считахме за архитекта-двигател за приемането на Чехия в НАТО през март 1999 г. Охотно споделяше чешкия опит с представители на другите държави-кандидатки за Алианса. В интервюто ме изненада откровението му, че Западът винаги е бил заинтересован от разпадане на Русия. Като се започне от финансирането на Ленин, изсичането на монети за Сибирска и Уралска републики в началото на 90-те години на м.в., надеждите Путин да бъде свален от руските олигарси. Със санкциите Западът ги принудил да върнат капиталите в Русия след Путиновата „амнистия на инвестиции от чужбина”, с което помогнал на руския президент.

Я.Новотни не оцени присъединяването на Крим към Русия като анексия, защото според „Хелзинкски протокол от 1978 г.” право на самостоятелност при разделяне на държава има само онази entity (държавотворна единица), която е била федерална република. Косово не бил Съветския съюз, който се разпадна без протести и война. Югославия бе разделена с войни, но 6-те републики бяха федерални, а Косово автономна област. Руснаците предупреждаваха, че щом Косово бъде признато за независима държава защо да не бъдат признати Южна Осетия, Абхазия, Приднестровието, Планински Карабах и др. територии от замразени конфликти. Я.Новотни напомня и защо държави с големи национално етнически малцинствени общности от ЕС не признават Косово (Испания, Румъния, Словакия, Кипър… За разлика от родните €/$-угодници – ОГ). И че отделянето от Украйна е конституционно допустимо в конституциите на Крим и Украйна чрез референдум.

Интервюто ме върна към правото на граждански позиции, но и към реалността, че в модерната мейнстриймова политика по наши земи историята отстъпва на заден план. И все пак съвременната тема Крим е следствия от октомврийската революция в Русия преди век, от междуетническото съжителство на полуострова, от визиите в света след 1887 г. за създаване на еврейска държава и политиките на т.нар. велики сили.

Официалната българска позиция по териториалната принадлежност на Крим остава непроменена след 1991-1994 г. Тогава подписахме, ратифицирахме и депозирахме двустранни протоколи за установяване на дипломатически отношения и Договорите за приятелски отношения и сътрудничество с Русия и с Украйна. В тях Крим се подразбираше като част от Украйна. Документите не са денонсирани досега.

Извън евроатлантическата и руската антитези след 17 март 2014 г. има и друга, слабо популярна в Украйна, САЩ и Русия историческа версия – за проекта «Кримска Калифорния», срещал съм и «Кримска Флорида». След повторното засекретяване на архивите на СССР до 1945 г. през 1992 г. оригинални документи и доказателства по темата не се публикуват в Русия и САЩ. Версията изложих на 26.09.2017 г. в блога си на базата на анализ на по-достоверните според мен автори: проф. Михаил Станчев (Харковски университет), Сергей Гременко («Митът за Кримска Калифорния“, Крым. Реалии, 04.09.2017 г.), доц. д-р Стоян Влайков (в-к «Златна възраст», 1.9.2017 г.),

книгата «Путин и Тръмп. Как ще поделят света» (М., Алгоритм, 2017) на А.Немиров;

Иван Конев от блога grigorsimov (11.03.2014 г.), Венцислав Михайлов (факти.бг: «18 май 1944 г. Сталин депортира кримските татари»), Кр. Иванджийски («Зад кулисите на войната в Украйна», май 2015 г.). Впоследствие статията бе публикувана в еxpert-bdd. com, frognews.bg, bosiа.blog.bg (27.09.с.г.).Следват основните събития по темата:

1.През 1921 г. Ленин като председател на правителство заложил Крим в банката на Джордж Рокфелер (1839-1937 г.) в САЩ засумата от 50 млн. долара. Ако до 1954 г. дългът с лихвите не бъдел изплатен, Крим да бъдел предаден в собственост на САЩ.

2.Рокфелеровци не вярват, че болшевиките ще изплатят дълга и започват да разпределят полуострова между 200 от най-богатите щатски семейства, предимно евреи. Вексели (=записи на заповеди) получават Франклин Делано Рузвелт – бъдещият президент и съпругата му (поотделно), Луис Маршал, Хувър, Варбург…

3. Вашингтон и Рокфелеровци са наясно с етническия произход на висшето ръководство на РКП(б) в началните периоди на болшевишкото управление и Сталин бива подложен на системен и разнообразен вътрешен и външен натиск. И обещания.

а/Вместо Кримска Калифорния, през 1928 г.+1934 г. в Далечния Изток възниква Еврейска автономна област на РСФСР със столица Биробиджан, с перспектива да стане република. Но Крим остава убедително предпочитан във Вашингтон…

4.На Техеранската конференция (28.11-1.12.1943 г.) Ф.Д.Рузвелт поставя ултиматум, че няма да открие втори фронт в Европа, ако Крим не бъде отстъпен на САЩ поради неизплатения дълг към банката на Рокфелер. Мощно лоби притискало за заселване на Крим с евреи от САЩ и света. Сталин промърморва за Палестина. Но опекунът Великобритания не желае да й бъде отнет богатия на петрол протекторат.

5.Следва брутален «двуцелеви ход»: само за 3 дни от 18 до 20 май 1944 г. 183 155 кримски татари (+българи, гърци, арменци) са депортирани най-злодейски в Централна Азия и на север. Минимум 1/3 от прокудените загиват по пътя.

6. На Ялтенската конференция (1945 г.) Рузвелт и Чърчил са щедри на заплахи и обещания (опрощаване на дълга от времето на Ленин, 10 милиарда долара кредит за възстановяване на СССР „срещу Крим”, демилитаризиране на Севастопол и пр.).

7.Сталин прави всичко възможно еврейската държава да е днешен Израел, а не в Крим. Москва организира за много кратък срок преселването на 526 хиляди източно-европейски евреи – гръбнакът на бъдещ Израел и то по време на студената война. СССР първа признава Израел, а «петата колона» бива изселена от Крим зад полярния кръг.

8. През 1949 г. СССР става атомна държава. По Крим оставаха подписаните от съветското правителството записи на заповед. На 19 февруари 1954 г. – преди изтичане на крайния срок на векселите – наследникът на Сталин в КПСС и правителството, украинецът Никита Хрушчов, предава Крим на Украинската ССР. Украйна и тогава е отделен субект на международното право, самостоятелна членка на ООН. Украйна не е залагала нищо пред банката на Рокфелер. Така векселите са анулирани без компенсация и проектът „Кримска Калифорния“ окончателно се проваля.

***

По принцип историческите митове се създават за да бъде избелена „черна страница“ от миналото или да бъде оправдано конкретно криминално деяние.Щом банката на Рокфелер действително е сключила договор/а със Совнаркома на РСФСР (руското правителство) и издаването и продажбата на акции за цялата територия на Кримския полуостров на граждани на САЩ може да бъде доказано, евентуален иск в международен, даже в щатски съд едва ли има шанс на успех. Геополитически спорове от такъв мащаб не се решават публично.

Но санкциите срещу Русия, респ. ръководството й, са налице.

Русия няма да върне Крим, както Щатите едва ли ще закрият своята военна база-крепост „Бондстийл“ в Косово или биха върнали Аляска. Макар с различни мотивации военните бази на бившите съюзници «ще продължат мониторинга над мира» поне в съседните страни и региони. В исторически баналния пост-средновековен дух на износ на правата вяра и култура (на заробване също?) в Африка, Азия, сред индианците.

Докато част от родната камарила ще увещава руски специалисти да ни ремонтират изтребителите, а друга по-сервилна част блюдолизци, пренебрегвайки опита на български пилоти-професионалисти, на Чехия и на Унгария, се чудят как най-скъпо, неизгодно и дискретно да закупят други изтребители-фантоми. За радост – национална – на българските пенсионери, здравеопазване, образование, жизнен стандарт?

Европейската „демокрация“ умира!Политически „блиц совалки“ в разединена Европа. Жива ли е европейската демокрация?

Европейските избори в края на май преминаха в един нездрав климат на песимизъм и неяснота за бъдещето на Европейския съюз. В Европа, а и в света, демокрацията последните години преживява конфронтация и конфликти. Политическите системи в различните европейски страни ги организират, съзнателно или не, прехвърлят ги съответно на правителства и на партии, като по този начин влизат в управлението и политиките на Стария континент, една практика от векове.

Но кое накара европейците да отидат до урните?

Два са основните импулси, които предизвикаха хората да гласуват в Европа. От една страна – поляризацията, която силно се раздвижи с изяви на националисти и популисти, най-вече във Франция и Италия, където крайната десница стана първа политическа сила. А от друга – появата на нов „ековот“, който много ясно се изрази в Германия – постави „зелените“ на второ място, пререждайки социалдемократите.

Двете исторически мажоритарни партии, управляващи в тандем Европейския съюз, народните и социалистите, днес разчитат вече на подкрепата, както на либерали, така и на зелените в Европарламента за сформиране на парламентарно мнозинство и в избора на висшите кадри на европейските институции.

Антиевропеизмът на различните формации на крайната десница в Европа направи рязък завой в тази изборната кампания, съобразявайки се с трудностите на британците за изпълнение решенията по Brexit. Тези партии вече не искат да напускат ЕС, а да се възползват от бюджетите и средствата на Съюза, за да го променят и дори да го разрушат, но отвътре. Този антиевропеизъм ще тегне над ЕС, но ще разчита на недостатъчна численост от евродепутати, които ще спъват и ще блокират парламентарната активност, но няма да управляват Европейския съюз.

Продължава след рекламата…

Политическата личност, която най-силно бе наказана на тези избори бе френският президент Еманюел Макрон, който бе задминат от гласовете на Марин льо Пен. Но това не попречи на неговия неистов стремеж да е лидер на новия проект за европейско строителство.

Евровотът показа също и един друг важен факт, че е износена голямата коалиция, която управлява Германия, чиито компоненти, CDU-CSU y SPD, губят почти 20%. Така френско-германският тандем, който традиционно беше моторът на европейското строителство, ще трябва да се раздели вече с тази приоритетна задача след изборите и да потърси нови съюзници.

Италианският политик Матео Салвини също не постигна целта си. Лидерът на италианската Liga очакваше да победи и да оглави правителството в Италия, като по този начин получи по-силен глас в Евросъвета. Въпреки успеха си, Салвини остава назад и не може да оглави силна антиевропейска група в Брюксел, която да има управленски претенции за челни европостове.

Новата „звезда-политик“ в Европа е испанецът Педро Санчес, рекордьор в печелене на три последователни тежки избори – парламентарни, европейски и местни в рамките на един месец.

Санчес се оказа и безспорен политически стратег. Испанският и.д. премиер нито за миг не изостави премиерските си ангажименти, съчетавайки ги с напрегнатите три кампании, които се застъпваха. Твърдо решен Испания да поеме политическа отговорност в Брюксел, Педро Санчес предложи на испанските основни политически лидери важен Пакт за Държавата за гарантиране просперитета на Испания, която задължително да влезе в управленското ядро на Евросъюза. И получи тяхната подкрепа, въпреки че за кандидатурата му през юли в парламента десните партии – Народната партия и гражданската „Сюдаданос“ заявиха, че ще гласуват „против“.

“Ние изразяваме нашето съвпадение и подкрепа на Пакта за държавата, защото Испания трябва да има силна политическа позиция в Европейския съюз и ще подкрепяме кандидатурите, които ще предложи Държавата в институциите на Общността, надявайки се да са поне за два от най-важните постове.“, изтъква П. Касадо, лидер на Народната партия.

И ще попитам: А каква е българската стратегия за новите управленски институции и има ли мисъл, за изготвяне на подобен предварителен Пакт за Държавата ни за гарантиране просперитета й в Европейския съюз? Постигната ли е такава договореност, въпреки политическите различия между правителството и лидерите от опозицията? Има ли нужната чуваемост за обща политика в името на България на правителството и 17-те български евродепутати, които ще работят в Брюксел?

Новият европейски тандем Макрон-Санчес-Коща.

“Социална Европа” е по идея на бащата на ЕС, Жак Делор.

Нека припомня, че Франция винаги е проявявала активност в политиката на Европа и специално в ЕС от създаването му. Нека не забравяме в листата на Шуман, Делор и аристократът-президент Валери Жискар Д·Естен и „Конвента за бъдещето на Европа“, политически модел на ЕС от 2003г.

Лансираният преди две години Алианс „Социална Европа“ между Меркел и Макрон, днес е Алианс и между Мадрид, Лисабон и Париж.

Френският президент разясни с цел да насърчи своите колеги Коща и Санчес новата-стара идея за реформиране на Евросъюза, центрирана върху “европейския суверенитет и европейска ефикасност”.

Позицията и апетитите на Франция за новите управленски постове в Евросъюза.

Париж реагира остро: „новите важни постове в Брюксел не бива да са заради знамена, а за визия и проекти. Засега никой ”spitzenkandaten“ няма мнозинство“. Макрон все още не издава своя коз.

Брюксел отговори на Париж: „Трябва да се опитаме да спрем тази машина на престрелки и Макрон да преосмисли. Той не командва тук, Брюксел не му е Париж.“

Президентът Макрон сякаш си отдъхна след загубата от Марин льо Пен. Наблюдава се известно спокойствие във вътрешния фронт. Бурята от френската улица утихна, европейските избори консолидираха властта на либералите и катедралата “Нотр Дам” отвори опушените от пожара високи порти и макар с каски, неделна литургия отново оттекна в храма. Настъпи часът за Европа…

Френският президент изтъка цяла мрежа от алианси за амбициозната си програма за реформа на Европа през последните две години, но след последните европейски избори, той откри в лицето на Испания един от най-солидните свои съмишленици.

„Испания е най-голямата европейска страна с лидер-социалист. Педро Санчес показа силна проевропейска ангажираност, съпричастност към линията и програмата Макрон, постигна добър резултат на изборите и споделя големите европейски приоритети”, твърдят запознати от Елисейския дворец.

„Най-важно е избиране на най-добрия за нов председател на Еврокомисията, за което Франция има и амбиция, и опит и тук не е въпрос на знамена, а на проекти и на визия”, повтаря Париж.

„Съща така не е въпрос и от коя политическа фамилия ще бъде председателят на Европейската комисия, като се има предвид, че европейските избори показаха, че политическият пейзаж е наопаки, обърнат е с краката нагоре и да говорим, че винаги трябва да са същите семейства и същите страни, които решават каква да е Европа, не смятам, че е в унисон с посланието, което гражданите отправиха от урните. Става дума за европейско възраждане… ”, смята дипломат от „КЕ Д’ОРСЕ“/Quai d’Orsay/ и добавя: „Германецът Манфред Вебер “не е убедителен с нищо, че е по-добър от останалите кандидати, липсва му опит…”.

Макрон е отчаян: „Всичко ми се струва много бавно. Европа е свикнала не да действа, а да се отбранява само, очаква да настъпи нова криза с еврото, за да задейства механизмите за стабилитет”.

За да насърчи сътрудничеството и да получи подкрепа, Париж гледа към Мадрид и към Лисабон: „Можем да кажем, че сега съществува в Европейския съвет Франко-иберийски алианс, рамо до рамо Еманюел Макрон, Педро Санчес и Антонио Коща.“, казва министърът по европейските въпроси Амели де Мончален, която отбелязва, че се касае за партньорство с много общи идеи „европейски бюджет, реформа на Еврозоната, обща земеделска политика, международна търговия, обща европейска отбрана…“ За Шенген тя смята, че се налага “императивна реформа”. „Прилага се 33 години и се държи само на два крака: по-малко вътрешен контрол и повече контрол на външната граница, повече се грижим за първото и много малко за второто. Това върви само, ако има слаб външен миграционен натиск“.

„Френско-иберийският годеж“ не е перфектен, както никой годеж. „Има теми, по които не сме съгласни“, споделят испански дипломатически източници. „За присъединяване на Западните Балкани, например. Испания е за интегриране на Балканите, а Франция смята да се процедира по-бавно във времето.“

Откриването на новия Европарламент е на 2 юли с избор на председател и заместник-председатели на Парламента от новите 751 евродепутати.

Преди първото пленарно заседание депутатите трябва да се определят към някоя политическа група и коя точно. В предишния мандат имаше 8 политически групи в ЕП.

Европейските политически семейства в досегашния парламент номинираха водещите си кандидати за поста на председател на Комисията. Парламентът заяви, че няма да приеме кандидат, който не е бил номиниран като водещ кандидат от политическите партии. Именно това е разковничето и разногласието между Меркел и Макрон на последната среща на върха на 20 юни на 28-те в Брюксел.

България влезе в европарламентарна надпревара. За първи път председател и зам.председател на европейските либерали ще са евродепутати от Източна Европа. Евродепутатката от ДПС Искра Михайлова бе избрана за заместник-ръководител на либералната група. За председател фаворит е бившият еврокомисар по земеделието и експремиер на Румъния Дачиан Чолош, тъй като досегашният лидер на АЛДЕ белгиецът Ги Верхофстат се кандидатира за председател на Европейския парламент.

Брюксел, 20 юни: Деликатните преговори на срещата на върха на ЕС за избор на приемлив кандидат за председател на Европейската комисия завършиха с фиаско и безрезултатно.

„Няма мнозинство за никой кандидат. Ще се съберем отново на 30 юни. Ще продължа консултациите“, заяви председателят на Европейския съвет Доналд Туск след петчасов маратон на дебати. „Вчера бях предпазлив оптимист. Днес съм повече предпазлив, отколкото оптимист“, написа Туск в „Туитър“ след разговора си с лидерите, Меркел, Макрон и Санчес. Кандидатът, който ще заеме на 1 ноември поста от Жан Клод-Юнкер, трябва да получи подкрепата на 21 от 28 европейски лидери и да събере мнозинство от поне 376 гласа в ЕП. ЕНП, най-голямата група в европарламента със 182 „народни“, срещу 153 социалисти и 108 либерали иска председателския пост на Европейската комисия и никой не оспорва нейните претенции, но трябва да се намери кандидат, различен от Вебер, са заявили пред АФП трима високопоставени източници.

За някои от участниците в Срещата на върха, като председателя на Еврокамарата Антонио Таяни, „кой ще ръководи ЕК, решението е да бъдат затворени 28-те европейски лидери в залата, така както кардиналите по време на конклав във Ватикана и да се отвори портата, когато се появи “белият дим”…“.

Други предполагат, че новото име на председателя на ЕК ще се появи на много отдалечено място, каквото е японския град Осака, където основните лидери на ЕС ще присъстват на световната Среща на върха Г-20 на 28 и 29 юни. На следващия ден, 30 юни, на срещата в Брюксел може да има вече наследник на Юнкер и даже имената на останалите лица за висшите постове, като председател на Европейската централна банка, председател на Евросъвета и името на Върховния представител на ЕС за външната политика. А на 2 юли Европейският парламент ще избере и свой председател, с което ще се сформира новата купола на Общността.

Жоржета Пехливанова – дипломат. Завършила Софийския университет, специализации в Сорбоната -Париж, Академия на ООН в Женева, Дипломатическа академия – Мадрид, има докторат по испанския преход. Кариерата й преминава в Министерство на външните работи и зад граница в Испания и страни от Латинска Америка. Автор е на четири книги, на редица анализи и публикации на външнополитическа тематика.