Желателно ли е онзи, който не е никакъв експерт по икономически или социални въпроси да изказва своето мнение относно социализма? Поради ред причини считам, че е.

Нека първо разгледаме този въпрос от гледна точка на научното познание. Може би изглежда сякаш няма съществени методологически различия между астрономията и икономиката – учените и в двете области се опитват да открият законите на общата приемливост в ограничен кръг явления, за да направят връзката между тях колкото се може по-ясна и разбираема. Но в действителност методологически различия съществуват. Откриването на общи закони в областта на икономиката е трудно начинание поради това, че наблюдаваните явления често зависят от множество фактори, които изключително трудно могат да бъдат оценени поотделно. В допълнение опитът, който е натрупан от началото на така наречения цивилизован период на човешката история — както е добре известно – в голяма степен стимулира фактори, чиито характер далеч не е само икономически. Някои от водещите в исторически план държави, дължат своето съществуване на завоевания например. Завоевателите се обособяват – както законово, така и икономически – като привилегирована класа в завладяната страна. Добивайки права върху собствеността над земята, те назначават водачи от собствените си редици. Онези, от които зависи образованието, превръщат класовото разделение на обществото в трайна институция, създавайки ценностни системи, които оттам нататък, до голяма степен несъзнателно, направляват социалното поведение на другите.

Но историческата традиция е, така да се каже, от вчера. Никъде не сме превъзмогнали напълно онова, което Торстейн Веблен нарече „хищническа фаза“ на човешкото развитие. Наблюдаваните икономически явления принадлежат тъкмо на хищническата фаза и следователно законите, които можем да изведем от тях, не са приложими към други фази. И тъй като действителните цели на социализма са именно преодоляването и отиването отвъд хищническата фаза на човешкото развитие, то икономическите науки в настоящото си състояние, могат да осветлят единствено малка част от бъдещото социалистическо общество.

Второ, социализмът има социална и етическа цел. Науката, от друга страна, не може да създава цели, още по-малко пък да ги възпитава в човешките същества. Тя би могла, най-много, да предостави средствата чрез които да се постигнат определени цели. Но самите цели биват заченати от личности с високи етически идеали и доколкото те не са мъртвородени, а витални и енергични, биват приемани и пренасяни от толкова много хора, които, отчасти несъзнателно, предопределят бавната, но сигурна еволюция в обществото.

Тези причини ни казват, че трябва да бъдем нащрек за опасността от това да надценим науката и нейните методи, когато става дума за касаещите човека проблеми. Също така, не трябва да приемаме и че експертите са единствените, които имат правото да изразяват своето мнение по въпроси отнасящи се до организацията на обществото.

От известно време се чуват гласове, които твърдят, че човечеството минава през криза и че стабилността ни е силно разклатена. Характерно за подобни ситуации е, че индивидите усещат безразличие и дори враждебност спрямо големите или малки групи, към които принадлежат. За да илюстрирам мисълта си, позволете да опиша нещо от личния ми опит. Наскоро, заедно с един интелигентен и благоразположен човек, обсъдихме опасността от нова война, която по мое мнение поставя под сериозна заплаха съществуването на човечеството и отбелязах, че единствено една наднационална организация би могла да предложи защита срещу нея. Тогава моят гостенин, с хладен и спокоен глас, отвърна: „Защо се противопоставяте толкова дълбоко на изличаването на човешката раса?“

Сигурен съм, че преди по-малко от век не би било така лесно да се изкаже подобно становище. Това е позиция на човек, който дълго се е борил да достигне до вътрешно равновесие и повече или по-малко е загубил надеждата за успех – израз на болезнена самота и изолация, от която страдат толкова много хора от нашето време. Каква е причината и има ли изход?

Лесно е да се повдигнат подобни въпроси, но е трудно да им бъде отговорено с каквато и да било степен на сигурност. Въпреки това трябва да опитам, доколкото мога, макар да съм наясно с факта, че нашите чувства и стремления са често противоречиви и неясни, и че не могат да се изразят в лесни и опростени формули.

Човек е едновременно самотно и социално същество. Доколкото е самотен, той претендира да защити своето собственото, както и на близките си, съществуване; да задоволи личните си копнежи и да развие присъщите си способности. Доколкото е социален, той се стреми да получи признанието и любовта на своите събратя, да сподели техните удоволствия, да ги утеши в скръбта им, но и да подобри условията им на живот. Единствено съществуването на тези променливи и често противостоящи си стремления отчита особеностите на човека. Тяхното специфично комбиниране предопределя степента, в която човек може да постигне вътрешно равновесие и така да допринесе за благото на обществото. Напълно възможно е относителната сила на тези два стремежа, в основата си да е наследствено предрешена. Но личността, която в крайна сметка се формира, е следствие от средата, в която се намира човекът по време на своето развитие – както от структурите и традициите на обществото, в което израства, така и от оценките за конкретните поведения в него. За човека абстрактната концепция за „общество“ е сборът от неговите преки и непреки връзки, както със своите съвременници, така и с всички хора от предшестващите поколения. Отделният човек е способен да мисли, чувства, да се стреми да осъществява целите си и да работи за себе си, но той зависи до голяма степен и от обществото – в своето физическо, интелектуално и емоционално съществуване – и то така, че е невъзможно да го мислим или разбираме извън рамката, зададена от него. Обществото е това, което ни осигурява храната, дрехите, дома, средствата за производство, езика, формите и голяма част от съдържанието на мисълта. Нашият живот е възможен поради труда и достиженията на толкова милиони минали и настоящи съществувания, всички те скрити зад скромната дума „общество“.

Очевидно е следователно, че зависимостта на човека от обществото е естествен, природен факт, който не може да бъде пренебрегнат. Така стоят нещата и с мравките и пчелите. Въпреки това, докато при тях процесът на живота е фиксиран до най-малките си детайли от непоколебимостта на наследствените инстинкти, то нашите социални шарки, ведно с връзките помежду ни, са променливи и податливи на влияния. Паметта, способността за формиране на нови комбинации и дарбата на вербалното общуване са направили възможно независимото от биологическите необходимости развитие на човека. Подобно развитие се проявява в традициите, институциите и организациите; в литературата, в произведенията на изкуството, в науката и в техническите достижения. Това обяснява как става така, че в известен смисъл човек да може да повлияе на живота си чрез собственото си поведение и как в този процес съзнателността и желанието могат да изиграят съществена роля.

По рождение, посредством наследствеността, човек придобива една биологическа обвързаност, която трябва да приемем за фиксирана и непроменима, и която включва и естествените стремления специфични за нашия вид. В рамките на живота си, в допълнение към това, придобиваме и културнa обвързаност, която наследяваме от обществото не само чрез общуване, но и благодарение на ред други взаимодействия. С течение на времето тази културна обвързаност търпи промени, като по този начин определя в голяма степен отношенията между индивидите и обществото. Съвременната антропология ни учи, чрез сравнителни изследвания на така наречените „примитивни култури“, че голяма част от общественото ни поведение може драстично да се разминава и да бъде поставено в зависимост от преобладаващите културни и организационни модели в обществото. Тъкмо така онези, които се стремят да подобрят човешката съдба, могат да оправдаят надеждите си. Поради биологичните си дадености човешките същества не са осъдени да се унищожават взаимно или да се прекланят пред жестока, самоубийствена съдба.

Ако се запитаме как структурите на обществото и културните отношения на човека трябва да се променят, за да може животът ни да бъде пределно удовлетворителен, е нужно да сме наясно с факта, че има определени условия, които остават непроменими. Както вече споменах, биологическите дадености на човека, от гледна точка на своята практическа цел, са непроменими. Освен това технологичното и демографско развитие от последните няколко века създадоха социални условия, които се установяват трайно. В относително гъсто населени региони, ведно с необходимите за тяхното продължително съществуване блага, абсолютно необходими са както екстремното разделение на труда, така и високоцентрализирания производствен апарат. Времето, в което индивидите или относително малките групи можеха да бъдат напълно самодостатъчни, макар да събужда идилични копнежи, си отиде завинаги. Би било малко преувеличено да твърдим, че човечеството, дори и сега, формира цялостна общност на производство и потребление.

Достигнах до мястото, в което мога накратко да посоча кое е онова, което стои зад кризата на нашето време. То засяга връзката между индивида и обществото. Индивидът е по-съзнателен отвсякога за своята зависимост от обществото. Но той не изпитва тази зависимост като положителен актив, органична сплав или защитна сила, а по-скоро като заплаха спрямо естествените си права и дори икономическото си съществуване. Нещо повече – ситуацията в обществото ни е такава, че акцентът все по-често бива поставян върху егоистичните стремежи в нас, докато социалните такива, които са по природа по-слаби, прогресивно се израждат. Всички човешки същества, без значение от тяхната позиция в обществото, страдат от това израждане. Несъзнателни затворници на собствения си егоизъм, те усещат несигурност и самота, която ги лишава от наивността, простотата и обикновените удоволствия от живота. Човек може да открие смисъл в живота, напук на краткостта и опасностите му, единствено чрез посвещаването си на обществото.

Икономическата анархия на капиталистическото общество, такава каквато съществува днес, е по мое мнение истинският източник на злото. Пред нас се изправя масивната общност на производителите, членовете на които са в непрестанен стремеж да се лишат един друг от плодовете на колективния труд – не чрез сила, но чрез позоваване на законно установените правила. В този смисъл е важно да схванем, че средствата за производство – което включва целия производствен капацитет необходим за производството, както на потребителски стоки, така и на капиталови такива – може да се превърне в, и в по-голямата си част е, частна собственост на определени лица. За улеснение в следващите редове ще наричам „работници“ онези, които не споделят собствеността върху средствата за производство, макар това да не съответства напълно на обичайната употреба на термина.

Собствениците на средствата за производство са в позиция, която им позволя да закупуват трудовата сила на работниците. С помощта на средствата за производство работниците произвеждат стоки, които стават собственост на капиталиста. Същественият момент в този процес е връзката между онова, което работникът произвежда и онова, за което му бива заплащано – и двете измервани по отношение на реалната стойност. Доколкото трудовият договор е „свободен“, заплатата на работника се определя не от реалната стойност на продуктите, които произвежда, а от неговите минимални нужди и от изискванията на капиталиста за работната сила и нейните отношения спрямо броя на работниците, конкуриращи се за дадена позиция. Важно е да се разбере, че дори на теория заплатите на работниците не са предопределени от стойността на техните продукти.

Частният капитал се концентира в ръцете на малцина, отчасти заради съревнованието между капиталистите, отчасти заради техническия напредък и повишаващото се разпределение на труда, стимулиращо формирането на по-големи производствени единици за сметка на по-малките. Следствие от това развитие е олигархията на частния капитал, безкрайната мощ на която не може да бъде ефективно контролирана дори чрез едно демократично организирано политическо общество. Това се случва откакто членовете на законодателните органи са избирани от политически партии, до голяма степен финансирани или повлияни от капиталистите, които от изцяло практически нужди, отделят избирателя от законодателната власт. Друга последица е тази, че така представителите на народа не защитават в достатъчна степен интересите на непривилегированите. Още повече, че при съществуващите условия капиталистите неизбежно упражняват контрол, директно или не, върху основните източници на информация – преса, радио, образование. Изключително трудно е, а в повечето случаи дори невъзможно за отделния гражданин да достигне до обективни заключения, на базата на които да осъществи политическите си права.

Преобладаващата ситуация в една икономика, основана на частната собственост върху капитала, се характеризира чрез два основни принципа. На първо място – средствата за производство (капиталът) биват разпределяни от техните собственици както сметнат за добре; на второ – трудовоправното договаряне е свободно. В този смисъл, разбира се, няма такова нещо като чисто капиталистическо общество. И по-специално – би трябвало да се отбележи, че след дълга и горчива политическа борба, работниците успяват с това да обособят донякъде подобрена форма на „свободен трудов договор“ за определени работни категории. Но, като цяло, днешната икономика не се различава много от „чистия“ капитализъм.

Продукцията се извършва за печалба, а не за употреба. Няма положение, в което всички способни и желаещи да работят хора да бъдат привилегировани от това да имат работа. Почти винаги съществува една „армия от безработни“. Работниците са в постоянен страх от това, че може да загубят работата си. И понеже безработицата и слабото заплащане не осигуряват печеливш пазар, като следствие производството на потребителски стоки бива ограничавано и затруднено. Техническият прогрес често води до по-високи нива на безработица, вместо до облекчение за всички от тежестта на труда. Мотивите на печалбата, заедно с конкуренцията между капиталистите, са отговорни за несигурността в натрупването на капитал, което пък води след себе си до по-чести кризи. Неограничената конкуренция пък води след себе си огромно разхищение на труд и така стигаме до израждането на социалното съзнание на индивидите, за което вече споменах. Тъкмо него считам за най-голямото зло на капитализма. Цялата ни образователна система страда от това зло. В учениците се насажда нагласата за едно преувеличено съперничество, която ги учи да се прекланят пред придобития успех като пред трамплин за бъдещата си кариера.

Убеден съм, че има само един начин да се отървем от тези прекомерни злини, а именно – чрез установяване на социалистическа икономика, придружена от социално ориентирана образователна система. В подобна икономика средствата за производство ще бъдат притежавани от самото общество, а тяхната употреба ще бъде планирана. Плановата икономика, която напасва производството на нуждите на общността, би разпределяла труда между онези, които са способни да го извършват, гарантирайки препитание за всеки мъж, жена и дете. Образованието на индивидите, в допълнение към насърчаването на вродените им възможности, ще се опита да развие в тях чувството за отговорност към ближния в противовес на настоящата възхвала на успеха и властта.

Но това не е всичко. Необходимо е да запомним, че плановата икономика все още не е социализъм. Като такава тя може да бъде придружена от абсолютно поробване на личността. Социализмът изисква от нас да открием решение на някои изключително трудни социални и политически проблеми, като например как, с оглед на широкото централизиране на политическата и икономическа власт, да попречим на неограничената власт и надменността на бюрокрацията? Как правата на личността да бъдат съхранени и защитени, в противовес на мощта на бюрокрацията?

Яснотата по отношение на целите и проблемите на социализма е от огромно значение в епохата на преход, в която се намираме. Тъй като при настоящите условия свободните и безпрепятствени обсъждания на подобни проблеми са силно табуизирани, аз считам създаването на това списание за изключително важна обществена заслуга.

Йордан Малджански