КУЛТУРА
Българските политици не виждат по-далеч от джобовете си
Оскотялото бъдеще
Известно е, че българските политици не виждат по-далеч от джобовете си. Трябва да си пълен глупак, за да очакваш от тях някакво най-смътно прозрение, особено за идващото Време. Истината отдавна се е отказала да има вземане-даване с тях, то е все едно да водиш задушевни разговори с някакво нащърбено гранитно паве – нагласявано няколко пъти пред Парламента от едноръки майстори.
А Животът им навира в очите факти, от които и най-коравосърдечният политикан би се стреснал – и даже би извъртял едно фалшиво театро за пред публиката. Защото много често в политиката и дърварските преструвки носят дивиденти. Но нашите херои и от това се отказаха, напълно достатъчно им е да опазят властта си до следващите предсрочни избори.
Тук всичко вече крета в този режим – всичко е „предсрочно“, тоест – недонаправено, сакато. Или всичко е „досрочно“, обвързано с някакъв срок – и затова никой не му обръща внимание, то няма никакво значение.
Нашето знаме е Джобът, толкоз.
Не е казано така, но това се подразбира: и Държавата вече е „досрочна“, само дето не е ясно, кога точно ще й палнат фитила. И Бъдещето – дори то! – от години им нашепва, че Държавата няма да оцелее дълго в този режим на „досрочие“.

Тия дни едно проучване на „Тренд“ им поднася на тепсия този извод.
Но още преди шест години ни бе съобщено, че 44 процента от българските деца са в „зоната на оцеляване“ – и това се случи не къде да е, а по време на Парламентарния контрол на 5 март 2018 година.
Сега „Тренд“ потвърждава и дори разширява хоризонта на скотщината пред българските деца.
Според въпросния изследователски център, „45 процента от българските младежи на възраст от 15 до 29 години, се притесняват от финансови проблеми в бъдеще, а 23 процента от неуспехи в кариерата“. 20 процента от младите българи се страхуват от „липсата на стабилни лични взаимоотношения“. 37 процента от тях са били – или са – зависими от алкохола, 15 процента – от хазарта.
Няма защо да се заблуждаваме, отсега е ясно: няма да има милост към тия младежи, те вече са определени да бъдат страдалци, те са нашите обречени.
И никой няма да си признае, че има заслугата за това.
Това са поколенията на изоставените. Техният шанс да се измъкнат от тази прокоба е равен на шанса на онзи фермер, който намерил часовника си „Ролекс“ цели 50 години, след като той бил погълнат от крава.
Изглежда невероятно, но, все пак, и храносмилателният трафик на кравите се подчинява на някакви правила. Нещо, което изобщо не съществува при изоставените поколения – при тях няма правила.
Ако сме честни, ще признаем, че те няма как да се измъкнат от статута си на изоставени – те вече са забравени от Бъдещето. Пак преди около шест години, американското посолство в София организира шумна кампания, наречена „Силата е в теб“. Още тогава бе ясно, че тя няма да има никакъв успех – дори си позволих да напиша, че ще е по-далновидно да се направи кампания, озаглавена „Грехът е към теб“.
Но и тогава, а още повече сега, никой не се ангажира с кампании за греховете на властниците ни, изглежда трябва да приемем, че те са неизбежни и непоправими, няма смисъл да си губим времето с тях.

Американците просто за пореден път доказаха, че не са в състояние да проумеят българските ни работици. Първата им кампания, с която вероятно е трябвало да проверят тукашните настроения, бе наречена „Те ще променят България“. Зад въпросните фамозни „Те“ очевидно се визираха младите българи, което си беше направо комично, ако човек е наясно, до каква степен са дезинтересирани те от политиката.
„Те“ нищо не промениха – и изобщо не бяха в състояние да променят, дори и през ум не им минаваше това. Да се добереш до някаква диплома от американски университет или да ходиш на лятна студентска бригада в САЩ – това не те превръща автоматично в търсещ „промяната“ бунтар, в някакво подобие на „революционер“.
Авторите на кампанията дори не бяха наясно, че у нас изобщо не се бе състояла битката на поколенията, младите отбягваха сериозно да се замислят, каква е причината за провала на „проекта на бащите“ – и как се съизмерва той с нескончаемите провали на Прехода.
Бяха оставили на малцина избранници да проумяват това вместо тях – те пък бяха назначени за „американофили“, въпреки кърваво-червения им произход. Колкото пъти въпросните мелези обговаряха „Промяната“, толкова пъти това поевтиняваше, оскърбяваше и направо унижаваше „западните“ ценности.
Така, анонимните „Те“, които трябваше да променят България, безславно отпаднаха от сметките. Баламосваха още известно време публиката, че „Силата“ е в някого – макар че никога повече не казаха, че се имат предвид „младите“.
И накрая организираха дебаркирането на Кирчовата чета, която щеше да комизира до крайна степен българската политика – и направо да я срути. На Кръстниците им омръзна да чакат младите българи да втасат в нужната степен, а и разбраха, че интригите в тукашната Политическа Секта по-бързо могат да ги доведат до желаната цел.
Операцията се оказа успешна – и сега дори могат да претендират, че още преди шест години са били наясно, кой ще осъществи „промяната“ – стига да има кой да им вярва.
А утешението на българските сеирджии е, че на такива като кирчовци за нищо не може да им се има доверие, Кръстниците вече са се убедили в това.
А „младите“, които трябваше да променят България и в които уж беше силата? Те ще продължават да се страхуват от идващото Време, все повече ще се усещат отчуждени и безпомощни – днес са близо 50 процента, утре ще бъдат и повече.

Те ще трябва да преживеят и епохата, в която все повече врати ще се затръшкват пред тях, Европа на „откритите врати“ вече е мираж. Това ще се случи и с Америка – а ако не се случи, ще бъдем свидетели на нова Гражданска война. Над 47 милиона имигранти живеят в САЩ, отделно от тях има и 11 милиона нелегални имигранти, те ще искат все повече и повече права.
В „Джанго без окови“ на Тарантино има една зловеща реплика, отправена към Джанго и то от друг негър, героят на Самюъл Джаксън: „Белите винаги ще бъдат повече“, приблизително в този смисъл. Но и това вече нищо не решава. Ще се чува грохота от затръшквани – но и от разбивани врати.
Навремето, когато представях в рубриката „Открити врати“ на „Всяка неделя“, великият Джакомети, примерно, си казвах, че вършим едно полезно дело. Много често вземах филми направо от френското, немското или японското посолство, понеже официалният телевизионен видео-обмен бе силно ограничен. Мисля, че и досега пазя „Очите на Жаклин“ – кратко филмче за Пикасо.
Цензорите мрънкаха, но не особено стръвно.
И така, по малко влизаше чист въздух в телевизионните дебри.
И каква полза от това, кой знае днес за Джакомети?
Бъдещето пристъпва предпазливо към нас, дори и това не е сигурно – заради извечната ни несъобразителност и нерешителност.
По-малко от месец преди поредните избори никой дума не обелва за младите българи – те сякаш не съществуват за политиците ни.
Отписали са ги.
Така, фактически, отписват и Бъдещето.
Това няма да им бъде простено – най-малкото, понеже целият позор на Настоящето винаги беше оправдаван с очакваната милостиня от Бъдещето.
1 октомври 2024 година

CREATOR: gd-jpeg v1.0 (using IJG JPEG v62), default quality
Кеворк Кеворкян
- Нашата медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.
Четете неудобните новини, които не можеме да поместим тук поради фашистка цензура в нашия ТЕЛЕГРАМ КАНАЛ.
Абонирайте се за нашия Телеграм канал: https://t.me/vestnikutro
Влизайте директно в сайта.
Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?
БАНКЕРЪ
КОЙ ЩЕ ОЦЕЛЕЕ
Залата беше затворена за външни лица.
Тежките завеси бяха спуснати, телефоните — изключени и оставени в метална кутия до входа. Двайсет и пет души седяха около дългата маса. Всеки от тях беше собственик или контролираше банка. Някои бяха милиардери. Други — хора, които от години стояха зад финансови групи, чиито имена никога не се появяваха публично.
Тази вечер обаче никой не се интересуваше от пари.
Въпросът беше един:
Кой ще оцелее?
Последните месеци бяха превърнали държавата в място, където законът и страхът все по-трудно се различаваха.
От БНБ идваха проверки след проверки. Министерството на финансите намекваше за „необходимост от стабилизиране“. Прокуратурата започваше производства по сигнали, които вчера никой не беше чувал. А междувременно по улиците хора, които всички познаваха, но никой не назоваваше, започваха да определят кой бизнес ще работи и кой — не.
Имаше и друго.
Телефонни обаждания.
Анонимни предупреждения.
„Внимавай.“
„Не пътувай с децата си.“
„Знаем къде е жена ти.“
Един от банкерите беше получил снимка на къщата си, направена от улицата предишната вечер.
Друг беше намерил куршум върху предния капак на автомобила си.
Трети вече не водеше децата си на училище.

А най-страшното беше, че никой не знаеше кой стои зад всичко това.
Или по-точно — всички имаха своите предположения.
— Това вече не е държавен натиск — каза тихо един от мъжете. — Това е система.
— Система? — изсмя се друг. — Система беше преди. Сега е война.
Някой спомена прокуратурата.
Друг — БНБ.
Трети заговори за чужди служби, които се опитвали да влияят върху финансовия сектор.
После разговорът се насочи към нещо, което всички избягваха.
Мафията.
Не онази от старите вестници. Не мутрите с анцузи и дебели вратове.
Новата.
С костюми.
С адвокати.
Със свои хора в институциите.
С влияние върху полиция, прокуратура, спорт и бизнес.
— Вече управляват и мачовете — каза един от банкерите. — „Черното тото“ не е просто някаква далавера. Там се въртят пари, влияние и хора.
Никой не отговори.
Всички знаеха, че това е само върхът.
Тогава се обади Емо.
Той притежаваше двадесет и седем процента от една от банките. Беше бивш служител на силовите структури и през годините беше изградил репутация на човек, който не обича да пита.
Баща му също бил човек с влияние в старата система.
Емо беше преживял прехода по свой начин.
Той не говореше много.
Но когато говореше, хората обикновено мълчаха.
Тази вечер обаче направи грешка.
— Трябва да направим това — каза той.
Няколко души се спогледаха.
— Кое „това“? — попита един.
Емо се наведе напред.
— Казах какво трябва да направим. Всеки от вас да осигури хората си. Контактите си. Ресурсите си. И никой да не предприема нищо самостоятелно.
Тонът му беше заповеднически.
— Емо — прекъсна го някой, — ние не сме ти подчинени.
— Не съм казал това.
— Именно така звучиш.
В залата се появи напрежение.
Емо се облегна назад.
— Ако някой има по-добра идея, да я каже.
Мълчание.
Тогава се обади човекът, който седеше до него.
Неговият приятел от двадесет години.
Човекът, който притежаваше 98% от собствената си банка.
Двамата бяха почти неразделни. Ходеха заедно на почивки с приятелки, пътуваха по света, вечеряха почти всяка седмица. Познаваха се почти от деца. Ходеха заедно по гаджета.
Но тази вечер приятелството не можеше да промени едно нещо:
Всеки от тях беше собственик.
Равен на останалите.
— Емо — каза той спокойно, — не говори така.
Емо го погледна.
— Как?
— Като че ли командваш всички.
— Аз просто казвам какво трябва да направим.
— Не. Казваш какво ти смяташ, че трябва да направим.
Няколко души наведоха глави.
— Нека чуем останалите — продължи приятелят му. — Тук има двадесет и пет души. Всеки има собствена информация. Всеки има свои контакти. Всеки има семейство, служители и интереси. Не можеш да влезеш в тази стая и да започнеш да раздаваш заповеди.
Емо се усмихна студено.
— Добре. Слушай.
— Слушам те от двайсет години.
Този път усмивката изчезна.
За няколко секунди никой не каза нищо.
После разговорът продължи.
Говориха за ликвидност.
За сигурност.
За охрана.
За резервни канали.
За това кои хора могат да бъдат подкупени и кои — не.
За това кои институции все още могат да бъдат използвани законно.
И кои вече не трябва да бъдат докосвани.
В един момент Емо отново се намеси.
— Ако чакаме всеки да си каже мнението, ще ни няма, преди да сме взели решение.
— А ако вземем грешно решение? — попита някой.
Емо не отговори.
Срещата продължи още почти час.
Накрая хората започнаха да стават.
Столовете се отдръпваха един по един. Някои си подаваха ръце. Други само кимаха.
Емо остана до масата.
Приятелят му също.
За първи път от двайсет години между тях стоеше нещо невидимо.
Не беше кавга.
Не беше омраза.
Беше усещането, че светът около тях се разпада и никой вече не знае на кого може да вярва.
— Емо — каза тихо приятелят му.
— Да?
Той го погледна право в очите.
После се изправи.
— Стига бе, Емо. Дай да видиме кой ще оцелее.
Емо замълча.
Вратата на залата се затвори.
А отвън, в тъмния коридор, вече чакаха шофьорите.
Никой не знаеше дали ще се върнат отново в тази зала.
И никой не знаеше кой от тях ще бъде там следващия път.
Защото в държава, в която властта, парите и страхът вече се бяха преплели толкова силно, въпросът вече не беше:
Кой е най-богат?
Не беше и:
Кой има най-голяма банка?
Въпросът беше много по-прост.
Кой ще оцелее?
КУЛТУРА
Сенките на Държавна сигурност II: Невидимият играч на прехода
Когато България навлезе в 90-те години, обществото беше изпълнено с надежда. След падането на режима мнозина очакваха демокрацията да донесе свобода, справедливост и нови възможности. Но зад фасадата на промяната остана един стар призрак – Държавна сигурност. Макар формално закрита през 1990 г., тя продължи да диктува правилата чрез своите хора, връзки и методи.
Унищожаването на десетки хиляди досиета в началото на прехода беше като изтриване на паметта на обществото. Никой вече не можеше да проследи кой е бил агент, кой е доносничил, кой е дърпал конците. Така старите кадри спокойно се прехвърлиха в новите служби, в политиката, в бизнеса. Демокрацията се оказа фасада – избори имаше, партии имаше, но зад кулисите старите мрежи продължаваха да управляват.
Политическата сцена през 90-те беше белязана от хора, които имаха минало в ДС. Те не само заемаха ключови постове в новите институции, но и създаваха нови партии, които уж носеха демократични ценности. В действителност обаче тези партии често бяха контролирани от старите мрежи. Липсата на лустрация – системна проверка и отстраняване на кадри – позволи на бивши агенти да останат в управлението. Това забави демократичния процес и подкопа доверието в институциите.

В икономиката картината беше още по-брутална. Контрабандата, „скритият транзит“ и нелегалните схеми по време на ембаргото срещу Югославия превърнаха бившите структури на ДС в нови икономически елити. Приватизацията – уж шанс за модернизация – се оказа златна мина за хората с достъп до информация и връзки. Така се родиха олигарси, които концентрираха богатство и власт, докато обикновеният човек броеше стотинките за хляб.
През 90-те години България беше разтърсена от скандали, които показваха колко дълбоко ДС е вплетена в новата икономика. От контрабандата на горива и цигари до съмнителни приватизационни сделки – навсякъде се виждаше почеркът на старите служби. Те имаха информация, връзки и умения да действат в сивата зона между законното и незаконното. И го използваха безмилостно.
Последиците бяха тежки. Корупцията се превърна в норма. Новите икономически елити, родени от структурите на ДС, започнаха да диктуват политиката. Парите и властта се концентрираха в ръцете на малцина, докато обществото тънеше в криза. Демократизацията беше забавена, институциите – отслабени, а доверието в държавата – разрушено.
ДС остана невидим играч, който пренасочва ресурси, оформя нови елити и подкопава доверието в държавата. Преходът, който трябваше да донесе свобода и справедливост, се оказа белязан от сенките на миналото.
И до днес влиянието на ДС се усеща. Много от олигархичните кръгове, които се родиха през 90-те, продължават да имат власт и влияние. Те са продукт на един преход, който никога не беше напълно честен. Преход, в който старите структури намериха нови начини да оцелеят и да процъфтяват.
Историята на ДС през 90-те е история на пропуснати възможности. България можеше да тръгне по пътя на истинска демокрация и справедливост. Вместо това старите мрежи успяха да се адаптират и да запазят властта си. И това остави дълбок отпечатък върху съвременната история на страната.
Споделете мнението си в коментарите! 👇
СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ
ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
КУЛТУРА
Сянката на Държавна сигурност над българския преход
Когато се говори за провала на българския преход през 90-те години, най-често се посочват икономическата криза, политическата нестабилност, хиперинфлацията и разграбването на държавната собственост. По-рядко се задава въпросът кой разполагаше с необходимите ресурси, информация, международни контакти и организационен капацитет, за да се възползва от хаоса. За много изследователи, журналисти и участници в събитията отговорът води към бившите структури на Държавна сигурност.
Формално ДС беше разформирована през 1990 г. На практика обаче голяма част от нейните кадри, агентурни мрежи и неформални връзки оцеляха и се адаптираха към новите условия. Вместо да бъдат подложени на мащабна лустрация, както в някои други държави от Източна Европа, бивши служители и сътрудници на службите запазиха позиции в държавната администрация, икономиката и зараждащия се частен сектор. Според редица анализи именно тези мрежи са играли съществена роля в преразпределението на икономическата власт през първото десетилетие на прехода.
Особено показателен е процесът на приватизация. Докато голяма част от обществото наблюдаваше как държавните предприятия губят стойност или фалират, определени кръгове разполагаха с информация, контакти и достъп до финансови ресурси, които им позволиха да придобият значителни активи при изключително изгодни условия. В общественото съзнание именно тогава се формира убеждението, че преходът не създава свободен пазар, а нова олигархия, изградена върху старите мрежи на властта.

В политиката влиянието се проявяваше по различен начин. След 1989 г. партиите формално се конкурираха помежду си, но зад кулисите често се говореше за общи зависимости, икономически групировки и неформални центрове на влияние. Според критиците на прехода част от тези структури произлизат именно от средите на бившата ДС и използват натрупания през десетилетията ресурс, за да влияят върху ключови политически решения независимо от това коя партия е на власт.
Не по-малко важна е ролята на службите във външнотърговските операции на комунистическия режим. Още преди 1989 г. определени структури на ДС участват в дейности извън традиционното разузнаване, включително международни икономически операции и контрабандни канали. След рухването на режима част от тези контакти и механизми не изчезват, а се превръщат в основа за нови икономически мрежи в условията на слаб контрол и институционален вакуум.
Това не означава, че всяко икономическо или политическо развитие през 90-те години може да бъде обяснено единствено чрез Държавна сигурност. Преходът беше резултат от множество фактори – международна среда, грешки на правителствата, липса на опит с пазарната икономика и дълбоки структурни проблеми. Но би било трудно да се разбере историята на този период без анализ на ролята на старите служби и техните наследници.
Три десетилетия по-късно въпросът остава актуален. Причината е проста: когато едно общество не успее да прекъсне връзката между старите мрежи на власт и новите демократични институции, миналото продължава да определя настоящето. Именно затова дебатът за Държавна сигурност не е спор за историята, а спор за характера на българската демокрация и за произхода на значителна част от политическия и икономическия елит на прехода.
Споделете мнението си в коментарите! 👇
СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ
ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
-
СЕНЗАЦИЯпреди 2 месеца
Бомба! Братът на Мария Габриел, Борис Неделчев трябва да достави пейките и кошчета на Столична Община
-
ВОЙНАпреди 6 месеца„Другия път да не започват война срещу Русия“
-
БЪЛГАРИЯпреди 2 месеца
ЕНИЧАРИ И ИБРИКЧИИ НИ УПРАВЛЯВАТ
-
LIFEпреди 3 месеца
Куини Алис се върна при Недко Сланината











