„Призоваваме българските власти да не изказват съболезнования на Путин и официалните руски власти заради терористичния акт в Москва.“ Така започва декларацията на Атлантическия съвет на България по повод кървавия атентата край руската столица, при който загинаха, по последни данни, над 130 души, а ранените също са стотици. Много от тях в момента се борят за живота си. Това е декларация на неправителствена организация, претендираща, че изповядва „демократични“ ценности, но която от всичко е готова да прави политика не на базата на принципи, а водена от ненавист и крайна русофобия.

Да не изброяваме правителствата и държавните ръководители, изказали съболезнования на руските власти по повод трагедията. Впечатляващото в случая е съвсем друго. Че нашите атлантици действат първосигнално. Те са като кучето на Павлов. Чуят ли думи като „Москва“, „Русия“, „Кремъл“, лампичката на омразата автоматично им светва и започва реч на омразата, която, според собствените им евроатлантически ценности, би трябвало да попадне под ударите на закона. За родните атлантици няма радост, тъга или мъка, няма общочовешки ценности. Най-голямата ценност за тях е приемането ни в НАТО. На 29 март ще се навършат точно 20 години от този акт. Интересно как още не са предложили датата за национален празник.

Една от причините за бедите, които често сполетяват нацията ни, дори и днес, е, че българинът има къса памет. Вече малцина си спомнят, повечето удобно забравят, че България поиска да стане член на пакта по време на служебното правителство на Стефан Софиянски, назначено от тогавашния син президент Петър Стоянов. В отсъствието на парламент и без референдум, без допитване до народа. Сега това минава за демокрация, а Петър Стоянов с умиление си спомня как търсили специална пишеща машина, за да напишат молбата, а тогавашният американски президент Бил Клинтън даже се учудил, че България иска да влиза в Алианса. Мили спомени, как да не се просълзи човек! Дори бившият ни президент, незабравил старото си амплоа на бракоразводен адвокат, въведе термина за „цивилизационния избор“, който направила България, каквото и да означава това.

Две организации днес – „Атлантически съвет на България“ и Съюз на офицерите от резерва (СОР) „Атлантик“ се карат кой повече обича НАТО и кой е по-верен на атлантическите идеи. Спорят кой е автентичният изразител на „правата вяра“ и чии заслуги са по-големи, за да „огрява“ атлантическото слънце родната земя. И на тази основа, типично по нашенски, не могат да се разберат.

Но има нещо в миналото им славно, което ги обединява. Всички са съветски възпитаници, учили и завършили в СССР. Всички са бивши комунисти, някои от тях и партийни секретари.

Преди 10 ноември седяха от едната страна на софрата, където имаше социалистическо изобилие. След 10 ноември ловко се прехвърлиха от другата страна на масата, отрупана с демократични благини. Голяма работа е школата на БКП, ей! Не си мислете, че тази трансформация е станала бавно и мъчително. Чрез преосмисляне на обществените ценности, чрез душевен катарзис. Не, при някои стана буквално за една нощ. Просто си легнаха като комунисти и се събудиха демократи.

И така, кои са тези „знакови“ личности?

Да започнем с най-старшия атлантик – министъра на отбраната Тодор Тагарев, съосновател на СОР „Атлантик“. Човекът, който няма покой и сърцето му постоянно бие с пулса на НАТО и особено на Украйна. Е, ако му остане време, мисли и за Българската армия.

Тагарев е бивш член на БКП. Преди 10 ноември защитава дисертация във Военно-въздушната инженерна академия „Н.Е. Жуковски“ в Москва.

ЧЕТЕТЕ И ПИШЕТЕ КОМЕНТАРИТЕ ТУК: https://t.me/vestnikutro

Велизар Шаламанов – докторантура в СССР, която защитава през 1991 г. в Киев. Делегат на последния конгрес на БКП.

Генерал-майор Съби Събев – член на управителния съвет на СОР „Атлантик“, членувал е и в Атлантическия съвет. Първият национален военен представител на България в главната квартира на НАТО в Брюксел. Бивш комунист. Учил е във Военна академия „Юрий Гагарин“ в Монино, СССР. (Бел. на „Гласове“ – този текст е публикуван преди новината за кончината на ген. Събев).

Капитан I ранг о.р. Васил Данов от Атлантическия съвет. Най-яростният и най-пламенният борец и като същински Матросов на атлантическата амбразура неуморно клейми Путин. Завършил е Лвовското висше военно-политическо училище(ЛВВПУ ) в СССР, специалност военна журналистика. Още тук като курсант, по негово желание, в далечна Украйна, която тогава е била съветска социалистическа република (УССР), го приемат в редовете на БКП.

В списъка на членовете на съвета съвсем скромно е отбелязано, че Данов е „военен публицист, медиен експерт“. Тъй като дипломата му от военно-политическото училище е с пълен отличен, завършва със златен медал, името му е гравирано на мраморната стена с първенците от всеки випуск на училището. Негови колеги твърдят, че тогава четял много класиците и знаел цели страници наизуст от трудовете на Маркс, Енгелс и Ленин. Като офицер служи във флота. Бил е групов партиен отговорник на Щаба на ВМС,както и комсомолски секретар на дивизион „тралчици“. По-късно като морски офицер става главен редактор на комунистическия печатен орган на военния ни флот в. „Димитровска вахта“. Служи и във Военно издателство. Говори се, че там е бил и партиен секретар, дори и малко след промените на 10 ноември. Някои твърдят, че са го виждали как в униформа разлепва предизборни плакати на Стефан Продев в издателството за първите избори на БКП след промените, когато партията още не се бе преименувала на БСП.

Като цивилен вече, но пенсионер, е бил и шеф в Държавна агенция за бежанците. Назначен от тогавашното правителство на Пламен Орешарски. Когато започват протестите срещу кабинета „Орешарски“, Васил Данов активно се включва в тях. Репортер от национална телевизия го пита късно вечерта защо е на площада, а той, загърнат с националното знаме, отговаря: „Дошъл съм тук, за да свалим това правителство, незаконно узурпирало властта.“, въпреки, че в този момент Данов работи именно за „това правителство.“

Полковник от резерва Иван Сотиров – съосновател на Атлантическия клуб, който и до днес е от най-доверените хора на Соломон Паси. Сотиров той е завършил ЛВВПУ в СССР, специалност военна журналистика, с пълен отличен. Златен медалист от първия випуск българи на военно-политическото училище. И неговото име краси стената „наша гордост“ в училището. Като млад офицер служи във в.“Народна армия“. Негови колеги говорят, че на бюрото си сложил списък с генерали, които имат щерки за женене. И постигнал целта си. Запознава се с дъщерята на най-младия партизанин от бригада „Чавдар“, и създават семейство. А тогава Чавдарци управляваха държавата. После служи в Главното политическо управление на армията, там е бил и партиен секретар.

Иван Сотиров често идвал да изпитва бившите си колеги от вестника дали са научили указанията на партията за реформи в армията. След 10 ноември се уволнява и отдава сили и енергия на атлантизма у нас. Усилено помага на Соломон Паси в организаторската му дейност около създаването на Атлантическия клуб. После, когато Паси става външен министър, го прави началник на политическия си кабинет, а впоследствие, преди да напусне поста, го урежда за консул в Чикаго. И една любопитна, но показателна подробност. У нас се провежда младежка конференция на НАТО. Синът на Иван Сотиров, още юноша, е включен също. Момчето се изказва и предлага на Партийния дом вместо петолъчката на БКП, тогава още не беше свалена, да грее звездата на НАТО. Това е положението.

Подполковник от резерва Максим Минчев (вече покойник ), бивш шеф на БТА. И той е възпитаник на Лвовското висше военно-политическо училище в СССР, специалност военна журналистика. Разбира се и бивш член на БКП. След 1989 г. работи в българската редакция на радио „Свободна Европа“. Той е класически пример за превербовка от комунистическите служби към западните и за начина, по който се извърши преходът в България. Заради заслугите му към създаването на Атлантическия клуб, когато НДСВ взима властта, благодарение на Паси оглавява Българската телеграфна агенция до смъртта си, превръщайки стогодишната институция в нещо като частен сайт с държавно финансиране за милиони.

Подполковник о.р. Любомир Денов – бивш журналист от „24 часа“. И той е възпитаник на ЛВВПУ в СССР, специалност военна журналистика. Служи в тогавашния в. „Народна армия“. Там дълго време е шеф на отдел „Партийно-политическа работа“ във вестника. Разправят, че на планьорките обичал често да казва: „Позвъни ми полковник Страхил Свиленски (бащата на сегашния депутат от БСП Георги Свиленски – б.а.) от Главното политическо управление на армията и иска да направим това и това…“ Малко след 10 ноември дори предлагал съвместни публикации на „Народна армия“ и в. „Демокрация“. Бил е партиен секретар на комунистическия армейски официоз. Стари комунисти твърдят, че веднъж на годишно отчетно- изборно събрание на първичната партийна организация на редакцията не го преизбрали за партиен секретар и след събранието той се разстроил доста и отчаяно казал на колеги: „Как ще се прибера сега вкъщи и как ще кажа на майка и татко, че вече не съм партиен секретар.“ След като се уволнява, работи като журналист в „24 часа“, Сега е в „Българска армия“ като цивилен журналист и редовно прави интервюта със Соломон Паси.

Мнозина от тези хора се срамуват да кажат какво точно са учили и какво са завършили. Срамуват се от конюнктурни съображения и лъжат. Пишат в биографиите си, че са завършили Лвовски културен институт, а такъв просто няма. Но тайно никой от тях не се отрече и не хвърли съветската си диплома. Ето това е положението с българските атлантици. Такива типажи сякаш се вместват идеално в печалното изречение на американския президент Рузвелт, произнесено през 1939 г. по повод никарагуанския диктатор Сомоса: „Той може да е кучи син, но е наш кучи син.“

Четете неудобните новини, които не можеме да поместим тук поради фашистка цензура в нашия ТЕЛЕГРАМ КАНАЛ.

Абонирайте се за нашия Телеграм канал: https://t.me/vestnikutro

Влизайте директно в сайта.

Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?