Англосаксонската пропаганда ги да се бият до последния европеец

Превземането на Соледар от руските войски и поредицата от малки, но важни победи в западно направление поставят стратегическите ни противници пред екзистенциален избор: или да се предадат, или да се въвлекат във война срещу Русия до степен на пълно унищожение, а не да се крият зад извинения от рода на „тук се бием, тук не воюваме, тук е Украйна, ние помагаме, а тук завиваме рибата“. Изборът е техен, разбира се.

Отделни хуманитаристи все още си позволяват да хленчат. „Изпращайки танкове в Украйна, ние можем да превърнем Европа в един голям радиоактивен гроб“, скърби Питър Хитченс в британския “Дейли Мейл”. „Защо Великобритания изобщо се съгласи с това?“ Но това е глас в пустиня.

Великобритания изпраща танкове в Украйна. Чехия изпраща танкове в Украйна. САЩ шумно говорят, че се канят да пратят танкове в Украйна. И само Германия все още се опитва да се съпротивлява. „Що се отнася до танковете “Леопард”, все още не можем да кажем кога ще бъде взето решението и какво ще бъде то“, промърмори новоназначеният министър на отбраната Борис Писториус в кулоарите на срещата в Рамщайн.

За тази помирителна позиция съюзниците от Алианса демонстративно бичуват Олаф Шолц. Балтийските лимитрофи се изказаха в смисъл, че Германия не трябва да се крие зад другите членове на НАТО. Американският генерал Уесли Кларк, който избива виетнамци и югославяни, каза, че Украйна трябва незабавно да получи всички възможни тежки оръжия: „Путин планира ново настъпление! Десет танка ли? Украйна се нуждае от триста, петстотин танка.“

Накрая раните на германския канцлер бяха посипани със сол от британските партньори. „Несигурни, лишени от въображение лидери като Олаф Шолц са пометени от вълна на общо отвращение“, пише колумнистът на “Гардиън” Саймън Тисдал. Членовете на Алианса ни показват високи отношения, разбира се.

Какво предизвика истерията в редиците на противниците ни? Първо, страхът от стабилното настъпление на руските войски и неизбежното поражение на ВСУ. Второ, от осъзнаването на тъжния факт, че им свършват не само 155-милиметровите снаряди, но и воюващите украинци. А нови едва ли ще помогнат. Коя е вече поред мобилизацията в Украйна – шеста или седма?

Това означава, че страните от НАТО трябва или да капитулират, или да се включат сериозно в украинския конфликт. Същият Саймън Тисдал предлага Европа „да се бие с всичко, което има, дори с риска националните армии на европейските държави да бъдат пряко въвлечени в конфликта“.

Забележете, че тук нито веднъж не се споменава блокът на НАТО – само национални армии. Факт е, че в САЩ те правят всичко, за да замъглят и замажат петия член от Устава на Алианса, само и само да си осигурят възможността да избегнат пряка конфронтация с Русия и да направляват конфликта отвъд океана, пиейки мохито край басейна, докато европейското пушечно месо гине край Купянск.

Британският “Гардиън” казва на Вашингтон как елегантно да избегне отговорността. Нека „националните армии“ на европейските страни нападнат Украйна, тогава Белият дом няма да трябва да спасява съюзниците от НАТО.

Преведено на руски това означава, че англосаксонците вече са се били до последния украинец и сега планират да се бият до последния европеец. Наистина, защо да ги жалят?

Въпреки това е трудно да си представим немски бюргер или френски буржоа, който внезапно, по някаква причина, отива на Източния фронт, за да защитава украинската независимост. Населението там, разбира се, е доста заблудено от пропагандата, но все пак проливането на кръв за Зеленски е напълно нетрадиционен начин за самоубийство. Европа все още не е готова за това.

Затова англосаксонските елити отхвърлят досадните мантри за помощ на украинците и открито казват, че европейците трябва да се отърват от Русия. „Руската империя трябва да умре“, формулира наскоро Ан Епълбаум, известна американска журналистка и виден експерт по ГУЛАГ.

Благодаря ви за откровеността, като цяло вече разбрахме всичко. Основното тук е, че украинската независимост не представлява интерес като трофей на европейците, разбира се. Но ако ги убедите, че става дума за поражението и ограбването на Русия, тогава това ще бъде съвсем друго нещо. Върху руините на Съветския съюз елитите на ЕС пируваха в продължение на десетилетие. Трохите от геополитическата баница, която Брюксел дели с Вашингтон, също отидоха при обикновените хора.

До 1991 г. Европейският съюз беше не много богато и не много уверено образувание на картата. От 90-те години той се засили. Стара Европа безмилостно издои постсъветските гранични райони и изстиска всички сокове от страните от бившия Варшавски договор. Те разчитаха на шокова икономика, деградация, обезлюдяване, а зад тях имаше силно евро, силен икономически растеж, евтини заеми и всички прелести на консуматорството.

Сега този празник на победителите свърши – рязко и безмилостно. Единствената надежда за подновяването му е ограбването на Русия. За да стане това, тя трябва да бъде победена на бойното поле. Това е морковът, който техните англосаксонски приятели окачват пред европейците. Те сами са избрали ролята да управляват конфликта, но гражданите на ЕС ще трябва да изпитат този конфликт на собствената си кожа.

Отделен морков е запазен за Полша, любимата съпруга на Вашингтон в европейския харем. Гражданите там са поканени да гинат, за да върнат на страната Източните креси, западните региони на Украйна.

При открита намеса на европейските военни в конфликта в Украйна обаче веднага възниква рискът от ядрен удар. Как да се справят с него? На населението както на САЩ, така и на Европа не е чужд естественият човешки страх от ядрена война. Джеръми Корбин във Великобритания, Илън Мъск и Доналд Тръмп в Щатите дори рискуват да изразят този страх публично. Именно това забавя маховика на конфликта.

Саймън Тисдал предлага европейското пушечно месо да не се страхува. Все пак, видите ли, „военната ескалация е неизбежна“. Защо е неизбежна? Именно защото Западът доставя оръжия на Украйна и планира да достави още по-модерни: танкове, системи за ПВО, самолети. Идеята за „затваряне на небето над Украйна“ постоянно се появява. Тоест, Вашингтон сам разпалва конфликта, а след това, сякаш се подиграва на съюзниците си, свивайки рамене: разбирате ли, ескалацията е неизбежна, отидете на фронта. А за пети член – ще видим.

Поразителен е, разбира се, цинизмът на тези лица, които, седнали в удобните си офиси, програмират европейците за война и не крият, че ги пращат на сигурна смърт. „Нека не позволяваме на страха да влияе на нашите решения. Колкото по-малко показваме страха си, толкова повече ще изплашим Путин”, пише се Ан Епълбаум.

Досега обаче се наблюдава обратното. Опитвайки се да се противопоставят на Русия, съюзниците от НАТО правят всичко възможно да се скрият зад гърбовете си взаимно, изтласквайки най-бедните и най-глупавите на предните линии. Първи изтласкани да се бият с украинците. Сега те са на изчерпване и поляците са принудени да ги заменят. Поляците оказват съпротива и се опитват да вербуват на фронта избягалите в Европа украинци. Балтийските лимитрофи се крият зад гърба на поляците. Германците седят зад гърба на балтийските държави. Отзад французите чакат германците, следвани от италианците, испанците и останалите. Страхливите васали са щедро възнаграждавани с ритници от ботушите на Чичо Сам, който свободно се е разпрострял на шезлонга от другата страна на Атлантика.

И какво предизвика целия този шум? Страхът, разбира се. Стратегическите ни опоненти в ужас се тласкат един друг под евентуален отговор на Русия и трескаво се опитват да участват в конфликта, без да се натъкнат на възмездие.

За европейците тук работят два възпиращи фактора: не само руското ядрено оръжие, но и впечатляващата историческа памет. Нека не броим колко от техните предци, отишли да завладеят и ограбят Русия, почиват днес в нашите необятни пространства. Както отбеляза Пушкин, ще има достатъчно място за нови завоеватели – „сред ковчези, които не са им чужди“, така да се каже.

ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ