Факторът хаоса в СВО

Най-мислещите участници на украинския фронт отбелязват особения характер на тази война: факторът на хаоса се е увеличил невероятно в нея. Това се отнася за всички аспекти на СВО – както за действията и стратегиите на противника, така и за нашето командване, както за рязко нарасналата роля на технологиите (всякакви дронове и безпилотници), така и за интензивната мрежова информационна поддръжка, където е почти невъзможно да различават измисленото от реалното. Това е война на хаоса. Време е отново да се обърнем към тази фундаментална концепция.

Хаосът при гърците

Ако думата – χάος – е гръцка, то нейното значение трябва да е изконно гръцко, свързано със семантиката и мита, а оттам и с философията.

Най-коренното значение на думата „хаос“ е „прекъсване“, „прекъснато“, тоест празно място, което се намира между два полюса – най-често между Небето и Земята. Понякога (при Хезиод) между Земята и Тартара, тоест зоната, разположена под ада (Хадес, Аидос).

Между Небето и Земята има въздух, следователно в някои по-късни системи на натурфилософията хаосът се идентифицира с въздуха.

В този смисъл хаосът представлява все още неструктурираната територия на отношенията между онтологичните и други космогонични полярности. Именно на мястото на хаоса се появява редът (първоначалното значение на думата κόσμος е красота, хармония, подреденост). Редът е структурирана връзка между полярностите.

Еротично-психически космос

В мита, на територия, заета преди това от хаос, се появява (става, възниква) Ерос и/или Психея. Ерос е син на пълнотата (Порус, Небето) и нищетата (Пеенето, Земята) в Платоновия „Пир“. Ерос свързва противоположностите и ги разделя. По същия начин Психеята, душата, стои между ума, духа, от една страна, и тялото, материята, от друга. Те идват на мястото, където преди е царувал хаос, и той изчезва, отдръпва се, избледнява, проникнат от лъчите на нова структура. Това е структурата на еротично – психическото! – порядъка.

Така хаосът е антитезата на любовта и душата. Там, където няма любов, цари хаос. Но в същото време именно на мястото на хаоса – в същата зона на битието – се ражда космосът. Следователно между хаоса и неговите антиподи – ред, ерос, душите – има както семантично противоречие, така и топологично отношение. Те заемат едно и също място – мястото между.

Дария (дъщерята на Ал. Дугин, бел. р. Поглед) нарече тази област „метафизична граница“ и я тематизира в различни хоризонти в последните си творби и изказвания. Между едното и другото има „сива зона“, в която трябва да се търсят корените на всяка структура. Това е имал предвид Ницше, че „само носителят на хаоса в душата е способен да роди танцуваща звезда“. Звездата при Платон, а след това и при много други, е най-контрастният символ на човешката душа.

Хаосът при Овидий

Второто значение, което вече може да се досети от гърците, но което не е много строго описано от тях, се намира у Овидий. В Метаморфозите той дефинира хаоса със следните термини – груба и неразделена маса (rudis indigestaque moles), състояща се от зле комбинирани семена на неща, които враждуват помежду си (non bene iunctarum discordia semina rerum), която няма друго свойство освен инертна гравитация (nec quicquam nisi pondus iners).

Подобна дефиниция е много по-близка до χόρα на Платон, „съдържанието на ставащото“, отколкото до първичния хаос, и резонира с концепцията за материята. В такава хаотична материя се набляга именно на смесицата от елементи. Това също е антитезата на реда и хармонията, оттук и дискордията, враждебността на Овидий, която се отнася до Емпедокъл и неговите цикли на любов (φιλότης) / война, вражда (νεiκος).

Хаосът като вражда отново се противопоставя на любовта, φιλία. Но тук се набляга не на празнотата, а напротив, на крайната, но безсмислена, неорганизирана пълнота – оттук и „инертната тежест“ на Овидий.

Гръцките и гръко-римските сетива еднакво противопоставят хаоса на реда, но го правят по различен начин. Първоначално (при ранните гърци) това е по-скоро празнота, лека като въздух, чийто зловещ характер се открива в зейналата уста на нападащ лъв или в съзерцанието на бездънна бездна. В римския елинизъм на преден план излиза свойството гравитация и объркване. По-скоро не е въздух, а вода или дори черна и червена кипяща вулканична лава.

Хаосът в началото на космогонията

От този случай – от хаоса – започва космогонията, а понякога и теогонията на гръко-римската религия. Бог създава ред от хаоса. Хаосът е първичен. Но Бог е още по-изначален. И той изгражда Вселената между себе си и изобщо не себе си. В крайна сметка, ако Бог е вечно утвърждение, тогава е възможно да се получи вечно отрицание. Между тях може да има два вида отношения – или хаос, или ред.

Последователността може да бъде всякаква – ако сега има хаос, то в бъдеще ще има ред. Ако сега има ред, той вероятно ще се влоши в бъдеще и светът ще изпадне в хаос. И тогава Бог отново ще установи ред. И така на периода. Оттук и теорията за космическите цикли, ясно изложена в Политиката на Платон, но най-пълно развита в индуизма и будизма. Оттук и непрекъснато променящите се епохи на война/любов на Емпедокъл.

При Хезиод космогонията започва с хаоса. Ферекиди от ордена (Зас, Зевс). Времето може да се брои от сутринта като иранците или от вечерта като семитите. Хаосът не се противопоставя на Бога. Той се противопоставя на Божия свят.

Докато няма ред, Земята не знае, че е Земя. Все пак дистанция не е установена. И така се слива с хаоса. Земята става Земя, когато Небето й прави брак и й дава сватбен воал. Това е космосът, украсата, зад която се крие хаосът. Така е и с Ферекид, в неговия очарователно патриархален философски мит.

Изчезването на хаоса в християнството – но tohu va bohu

Хаосът изчезва в християнството. Християнството познава само един Бог и неговото творение, тоест реда, света. Някога „земята беше безформена и пуста и тъмнина беше над бездната“[1] Еврейският термин тоху означава точно празнота, отсъствие и е доста подходящ за гръцката концепция за хаос.

Още в тази фраза, с която започва първият раздел на Стария завет, тоху се споменава два пъти, което е напълно изгубено в превода – първия път е преведено като „безформено“, а вторият път в множествено число (עַל־פְּנֵ֣י תְהֹ֑ום ) в комбинация „над бездната“, буквално „над лицето на тоху“). Думата боху (בֹ֔הוּ) в комбинация тоху ва боху (תֹ֙הוּ֙ וָבֹ֔הוּ) вече не се използва в Библията (с изключение на Исая 34:11), която просто цитира израз от началото на Битие. Така буквално „земята беше хаос и ?, и тъмнина (hsd) над лицето на хаоса (или в лицето на хаоса)“. В гръцкия смисъл може да се каже, че „земята беше скрита от хаос“, който не позволи (небето, създадено в първия ред на „Битие“) да види, че земята е земята.

Тук Бог очевидно не твори от хаоса, а от нищото. И той създава едновременно светъл дух (Небе) и тъмна плът (Земя). Хаосът е това, което е между тях, което крие истинската им връзка.

Човек в космоса. Не се подхлъзвайте в бездната

Останалата част от процеса на създаване вече трансформира хаоса в пространство. Божият Дух, витаещ над водите, изгражда ред на мястото на безредиците. Така се появяват светилата, растенията, животните, хората, рибите. Но този космогоничен акт не е бил много интригуващ за евреите (за разлика от гърците) . Тяхната религия е свързана с вече създадения свят (космос), който трябва да изгради правилната връзка с Бог Създател чрез човека.

Човек стои на мястото на хаоса. Можел да се хлъзне в бездната на Аввадон [2] или да се възнесе на небето, като Илия. В Книгата на Йов (28:22) Абадон – като Земята, Хтония, Ферекид – е запомнен в контекста на булото. Покритието е пространство. Човекът е светът, но той се основава на хаоса.

Това е вярно, но еврейската и по-късно християнската теология почти никога не говори за хаос. Тук всичко е персонифицирано – и дори човешкият враг, дяволът – не са вилнеещи стихии, а напълно отделна личност на паднал ангел. В християнската епоха хаосът се оттегля в периферията, следвайки в много отношения юдаизма – особено по-късно.

Газ: холандският хаос на алхимиците

Виждаме известен интерес към хаоса през Ренесанса и особено сред алхимиците. Така че думата „газ“ произхожда от холандския алхимик Вейн Хелмонт, който има предвид под това „газообразното състояние на материята“, а газът на холандски е „хаос“. В това по-прозаично качество хаотичният газ намира пътя си в съвременната химия и физика. Но има малко общо с грандиозната космогонична и дори онтологична концепция на древната метафизика.

Хаос: непознатата същност на материализма

Нова вълна от ентусиазъм за хаоса има през 20 век. С нарастващото внимание към предхристиянската – предимно гръко-римска – култура, много древни теории и концепции бяха преоткрити. Сред тях е сложната концепция за хаоса, която предлага напълно различно движение на космогоничната мисъл от креационисткия разказ на християнството, на чието събаряне се основава съвременната материалистична наука.

Видяхме колко близо до значението е било ранното тълкуване на хаоса. И дори е странно, че материалистите не искаха да забележат това толкова дълго, въпреки факта, че паралелите между понятията за материя и хаос са удивително съгласни и сходни. Но въпреки страстта към хаоса, пълноценни заключения за такова тълкуване на материализма не бяха направени и изучаването на хаоса беше разположено в периферията на философията.

Непредсказуемост

В областта на физиката теорията на хаоса започва да се оформя през втората половина на 20-ти век сред онези учени, които се занимават предимно с неравновесни състояния, нелинейни процеси, неинтегрируеми уравнения и разминаващи се редове.

През този период физико-математическата наука обособи цяла обширна област, която беше нещо, което не беше податливо на класическите модели на смятане. Можем да го наречем „непредсказуемост“ най-общо.

Един пример за такава непредсказуемост е бифуркацията – състоянието на някакъв процес (например движение на частица), който с абсолютно еднаква вероятност в определен момент може да протича както в една посока, така и в съвсем различна посока. Ако класическата наука обяснява това състояние на нещата с липсата на разбиране на процеса или познаване на общите параметри на функционирането на системата, тогава концепцията за бифуркация предлага да се разглежда такава ситуация като научна даденост и да се премине към нови формализации и методи за изчисление, които първоначално биха позволили подобни ситуации и като цяло биха били изградени именно на тяхна основа.

Това беше решено както чрез обръщение към вероятностното смятане, модална логика, изграждането на 10-измерен модел на Световния лист (в теорията на суперструните), включването на необратим времеви вектор във физическия процес (а не като абсолютното време на Нютон или дори разбирането на времето в четириизмерната система на Айнщайн). Цялата тази област може да се нарече „хаос“ в съвременната физика.

В същото време „хаос“ не означава онези системи, които изобщо не могат да бъдат изчислени и в които няма закономерност. Хаосът се поддава на изчисления, въздействия, може да бъде обяснен и моделиран – както всички други физически процеси, но само с помощта на по-сложни математически конструкции, специални операции и методи.

Покорете хаоса, без да изграждате ред

Възможно е да се определи цялата тази област на изследване на хаотичните процеси (в разбирането на съвременните физици) като желание за овладяване на хаоса. Важно е, че не говорим за изграждане на космос от хаоса. Тук по-скоро обратното е изграждането на хаоса от останките, руините на космоса.

Предлагаше се не да се изкорени хаосът, а той да се разбере и частично задълбочи. Контрол и умереност, а не преодоляване. И тъй като нивото на хаоса далеч не беше напреднало навсякъде, хаосът трябваше да бъде изкуствено провокиран, тласкайки към него, разпадащия се рационалистичен ред. Така изучаването на хаоса придоби своеобразно морално измерение: преходът към хаотични системи, изкуството да се управляват се възприемат като признак на прогрес – научен, технически, а след това социален, културен и политически.

Новата демокрация като социален хаос

Сега теориите за хаоса от фундаменталната физика и философията на мита постепенно се преместиха на социално-политическо ниво. Ако класическата демокрация предполага изграждането на йерархична система, като се започне само от решенията на мнозинството, то новата демокрация се стреми да делегира възможно най-много правомощия на отделни лица. Това неизбежно води до хаос в обществото и променя критериите за политически прогрес.

Вместо да го подредят, прогресистите се стремят към нови форми на контрол – и тези нови форми се отдалечават все повече и повече от класическите йерархии и таксономии и постепенно се приближават до парадигмите на нова физика с приоритет, даден на изучаването на сферата на хаоса.

Постмодерн: хаосът атакува

В културата това беше възприето от представители на постмодернизма и критичния реализъм (ООО), които с ентусиазъм започнаха да прилагат физическите теории в обществото. В същото време от квантовия модел, който всъщност не беше проектиран върху обществото, се премина точно към синергетиката и теорията на хаоса.

Оттук нататък обществото изобщо не трябваше да създава никакви нормативни йерархизирани системи, преминавайки към мрежовия принцип – към концепцията за коренището (Дельоз / Гатари). Ситуациите, когато психично болни завладяват властта над лекарите в клиниката и изграждат свои собствени освободени системи, се превръщат в модел. Прогресивните виждат в това идеала за „отворено общество“ – като цяло свободно от строги правила и закони и променящо нагласите си според чисто произволни импулси.

Бифуркацията се превърна в типична ситуация и общата непредсказуемост на шизомасите беше поставена в сложни нелинейни теории. Такива маси биха могли да бъдат контролирани, но не пряко, а индиректно – чрез модериране на техните привидно спонтанни, но всъщност строго предопределени мисли, желания, импулси и влечения. Сега демокрацията вече е синоним на хаос. Масите не просто избират реда, те го събарят, довеждайки въпроса до пълен безпорядък.

Пацифизъм и интернализация на хаоса

Така стигнахме до връзката между хаоса и войната. Прогресивистите традиционно отхвърлят войната, настоявайки върху доста съмнителната историческа теза, че „демокрациите не воюват помежду си“. Ако идеята за подкопаване на нормата и реда, йерархията и космическата организация на обществото е присъща на демокрацията, то рано или късно историята кара демокрацията да превърне себе си в чист хаос (точно в това са вярвали Платон и Аристотел, убедително показвайки, че това е логически неизбежно).

В същото време премахването на държавите, следвайки пацифистката идея, че войната е неразделна част от държавата, трябва да доведе до световен мир (la paix universelle) – тъй като de facto и de jure легитимните случаи на война ще изчезнат. Но държавите изпълняват функцията да хармонизират хаоса и понякога точно с тази цел изпръскват разрушителни енергии навън – към врага. Така че войната отвън помага да се запази мирът вътре. Но всичко това го има в класическата демокрация – и особено в теориите на реалистите.

Новата демокрация отхвърля практиката на екстериоризиране на тъмната страна на човека в контекста на националната мобилизация. Вместо това най-отговорните философи (като например Улрих Бек) предлагат интернализиране на врага, поставяне на Другия в себе си. Това всъщност е призив за социална шизофрения (съвсем в духа на Дельоз и Гатари), за раздвоение на съзнанието.

Ако една демокрация се превърне в хаос, тогава нормативният гражданин на такава демокрация също се превръща в хаотичен индивид. Той не отива в нов космос, напротив, той прогонва остатъците от космичност, таксономии и ред – включително пол, семейство, рационалност, видове и т.н. – най-накрая извън себе си. Той се превръща в носител на хаоса, но… за разлика от формулата на Ницше, прогресистите табуират раждането на „танцуваща звезда“, освен ако не става дума за стриптийз бар, Холивуд или Бродуей.

Шизогражданинът не трябва да строи нов космос под никакъв предлог – в края на краищата не за това старият беше унищожен с такава трудност. Демокрацията на хаоса е пост-ред, пост-космос. Унищожавайки старото, се предлага не да се изгради нещо ново, а да се потопите в удоволствието от разпадането, да се поддадете на очарованието на руини, руини, фрагменти и фрагменти. Тук, на по-ниските нива на дегенерация и деградация, се откриват нови хоризонти на метаморфози и трансформации. Тъй като вече няма никаква йерархия между низостта и героизма, удоволствието и болката, ума и идиотизма, самият поток е важен, да бъдеш в него, състоянието на свързаност с мрежата, с коренището. Тук всичко е едно до друго и в същото време безкрайно далече.

Шизовойни

В този случай войната не изчезва, а се поставя вътре в индивида. Хаотичният индивид воюва сам със себе си, той задълбочава разцеплението. Етимологично шизофренията означава „разрязване“, „разрез“, „разчленяване“ на съзнанието. Шизофреникът – дори външно спокоен – живее в състояние на насилствен разрив. Той допуска войната.

Така хипотезата на Томас Хобс за „естественото състояние” на човечеството, описано от този автор като хаос и война на всички срещу всички, се оправдава на нов кръг. Само че това не е ранно „естествено“ състояние, а по-късно, не предшестващо изграждането на йерархични типове общества и държави, а последващо тяхното разпадане.

Видяхме, че хаосът е противоположност на космоса, точно както враждата е противоположност на любовта при Емпедокъл. Видяхме също, че Ерос и хаосът са алтернативни състояния на големия междинен топос. И така, хаосът е война. Но не всяка война – все пак създаването на ред е и война, насилие, опитомяване на стихиите, тяхното подреждане. Хаосът е особен вид война, тотална война, проникваща дълбоко вътре. Това е шизо война, която пленява цялата личност в своите мрежи от коренища.

Тоталната война като война на хаоса

Такава обща шизовойна няма строго разпределена територия. Рицарският турнир беше възможен само след маркиране на полето. Класическите войни са имали театри на военни действия и бойни полета. Отвъд тези граници имаше пространство. На хаоса бяха дадени строго определени зони на света.

Модерната война на хаотичната демокрация не познава граници. Навсякъде се провежда чрез информационни мрежи, дронове, дронове, през душевните състояния на блогъри, които пропускат дълбоко раздвоение през себе си.

Модерната война е война в хаоса по дефиниция. Именно сега се разкрива понятието discordia, „вражда“, което срещаме у Овидий и което е присъщо на някои – доста древни – тълкувания на хаоса. Хаосът се основава именно на враждата – и то не на враждата на едни с други, а на всички с всички. И целта на войната на хаоса не е мир и не нов ред, а задълбочаване на враждата до най-последните слоеве на човешката личност.

Такава война иска да премахне от човека връзката му с космоса и в същото време да го лиши от творческата му сила да създаде нов космос, раждането на нова звезда.

Именно това е демократичният характер на войната. ТЯ се води не толкова от държави, колкото от истерично раздвоени личности. Тук всичко е изкривено – стратегия, тактика, съотношение на техника и човек, скорост, жест, действие, ред, дисциплина и т.н.

Всичко това вече е систематизирано в теорията на мрежоцентричните войни. От началото на 90-те години военното ръководство на САЩ си постави за цел да внедри теорията на хаоса във военното изкуство. За 30 години този процес премина през много етапи.

Войната в Украйна донесе със себе си точно това преживяване – директно изживяване на изправяне срещу хаоса.

[1] Битие 1:2.

[2] Връзката между бездната на Абадон, намираща се под ада, Шеол (като аналог на Тартар сред гърците) и плъзгането е перфектно показана в неговите произведения на Е. А. Авдеенко. Вижте Avdeenko E.A. Псалми: Библейски мироглед. М.: Класис, 2016.

ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ