Да се държиш като слуга, да превиваш гръбнак, да изпълняваш безпрекословно всеки каприз на актуалните господари – това не са характеристики на определени професии, това е състояние на ума. Именно подобно васално състояние на ума демонстрираха през последните дни редица нови български парламентаристи. Дискусиите около това да бъде или да не бъде канена посланик Митрофанова при откриването на парламента, желанието непременно да бъде помолен президента Зеленски да уважи Народното събрание с видеообръщение показват, че за много от представителите на политически ни елит реалните проблеми на българското общество нямат никакво значение.

Основната им грижа е да се харесат на чуждестранните началници.

Преди 10 ноември 1989 г. нашите чужди началници живееха в Кремъл. Само секунди след като някой от тях кихнеше, подчинените им политици в София тежко се разболяваха. Толкова голямо беше желанието им да проявят солидарност със съветските ръководители. Нямате ли усещането, че живеете в същия филм, че някой ви е качил на машината на времето и директно ви е запратил 50 или 60 години назад? Удивително прилича днешната ни „демократична“ България на онази от времето на „реалния социализъм“, както му казваха тогава. Разликата е само в адреса на чуждите началници. Преди живееха в Москва, днес са в Брюксел и Вашингтон. Обаче отношението на нашите политически дейци към тях е същото – коленопреклонно, васално, без капчица самоуважение. Е, да, подобно поведение бива оправдавано с аргумента, че сме длъжни да проявяваме евроатлантическа солидарност. По абсолютно същия начин говореха и някогашните партийните функционери. Само дето тогава определяха солидарността като „комунистическа“.

По този повод ще кажа и две думи за думите. Правоверните политици и коментатори направиха всичко възможно, за да превърнат стойностното понятие „либерал“ в мръсна дума. Заради нефелното управление на предишния кабинет същото се случи и с хубавата дума „промяна“. Тя също беше омърсена до неузнаваемост. Пред очите ни се случва същото и с прилагателното „евроатлантически“. Сигурно сте обърнали внимание, че най-често го ползват именно нагаждачите. То им служи като щит. Смятат, че е достатъчно да определят дори и най-васалната си постъпка като „евроатлантическа“, за да не смее никой да им възрази.

Доскоро най-големите любители на думата „евроатлантически“ и всичките й производни бяха умнокрасивите от ДБ. От около година обаче сериозна конкуренция по употреба на подобни политически коректни понятия им прави ПП. А нещата добиха абсурдно-гротескови измерения, когато в играта се включи ГЕРБ. При това с цялата си мощ се включи, с 200, както обича да се изразява г-н Борисов. С предложението си при откриването на новия парламент да се изкаже г-н Зеленски, ГЕРБ безпрекословно печелят почетния флаг „Най-всеотдаен евроатлантик“. След подобно предложение другите кандидати и на главата си да застанат, не могат да изместят от първото място партията на Бойко Борисов.

Няма как, докато наблюдаваме чутовните усилия на много от партиите ни да докажат своята лоялност към чуждите началници, да не се сетим за едно изречение от разказа на Алеко Константинов „Бай Ганьо и опозиция – ама де, де!“ В него вечният Алеков персонаж остро възразява, че публично са го определили като „опозиция“. И завършва своето желание да служи на управляващите, които и да са те, по следния начин: „Ти ще целунеш ръка, аз – двете ръце; ти ще целунеш скута, аз – краката; ти ще целунеш на друго място, аз – на още по-друго място.“

Преди 1989 г. наричаха България „най-верният сателит на Съветския съюз“. В други социалистически държави имаше открити протести срещу налаганата от Москва идеология. Граждани и политици се бунтуваха в ГДР, Унгария, Чехословакия, Полша. Даже Румъния си позволи „своеволието“ да не праща войски за смазването на Пражката пролет през 1968 г. Само при нас нямаше никакво желание за съпротива срещу тогавашните чужди началници. И срещу сегашните няма.

Поне от страна на най-големите партии. Лидерите им явно напълно споделят принципа, изразен пак от споменатия Алеков герой: „Хич бай ти Ганьо опозиция става ли, бе, момче!“ Да, нека евроатлантическите партии не спират да претворяват в дела тази философия. Само че да бъдат така добри да не пищят на умряло, когато на следващите избори бъдат издухани от партии, за които българският национален интерес стои над чужбинския.

По публикацията работи: Яна Боянова