Борисов не слиза от джипката. Обикаля села и паланки, снима се с хора, къпе се в народна любов, цигански оркестър му свири на ухо: „старото се уволнява, зайците реват“… Децата го гледат като „селебрити“, жените виждат в него „секс символ“, мъжете искат да му стиснат ръката и да го потупат като стар приятел. С едно заглавие: „Значи, умирам за тоз Бойко, беее…“, както се изрази жителка на ромска махала край село Тича.
Мнозина, които смятат себе си за „бойколози“, виждат връщането на Борисов към неговото първородно начало в политика,… когато отново бе сред хората. Той се върна там, откъде започна. Което говори, че е изправен не пред някаква обикновена конюнктурна криза, свързана с решаването на управленски или битов проблем… например да натрие носа на БСП на изборите. А има нещо по-дълбоко, което е заседнало в неговия личен, интимен свят. Бойко Борисов осъзна, че не е безсмъртен.
Общественото земетресение, предизвикано от „Апартаментгейт“, принуди Борисов да вземе тежки решения в партията. От ролята си на „международник“ и „обединител на Балканите“ той се върна в своята политическа младост. Инстинктивно пое в свои ръце дори кормилото на автомобила, в който допреди го возеха от НСО. Сам взе лопата да чисти авгиевите обори в своята партия, отстрани хора от „вътрешния кръг“, разжалва първия си офицер Цветан Цветанов. А всъщност последното като че ли предизвика най-много колебания у Борисов. Това е драма, сравнима с Дон Кихот да се раздели със своя Санчо Панса. И не знае какво оръженосецът е взел със себе си –дали не таи мъст, отложена във времето.
Политиката като маратон
Бойко Борисов много добре знае, че властта не е вечна. Тя е обвързана и с физическото здраве. Защото политиката е маратон. Спринтьорите нямат място в нея. Оцеляват тези, които генерират сила на дълги разстояния. А с възрастта тази сила се изчерпва. И макар и да кипи от енергия, лидерът на ГЕРБ достига върха на всяка човешка екзистенциална крива. В зрелостта се прави оценка на миналите години. Но често тези моменти водят до усещане за криза. А в моментите на своето усамотение човек остава с най-мрачните си мисли за неизбежния край. Някои се опитват да не си задават въпроси, защото това означава участие в разрешаването им. Други търсят решение в настоящето и за тях само то има смисъл. Живее се тук и сега.
Можем само да гадем какви мисли се прескачат и надиграват в света на човека Бойко Борисов, когато остава сам в своята самота. В моментите, когато по борисовски седи „сам като куче“ в къщата в Банкя, за която казва: „там съм роден и там ще умра“.
И затова периодично лидерът на ГЕРБ припомня на глас историята на Тодор Живков.
„Беше ми любопитно да видя как живее един човек, който е управлявал 30 г. И какво му се случва. После имах възможност да гледам и възхода на Царя и как падна… Български политик в историята приживе няма одобрен. Така че за разлика от другите аз знам изхода. Но няма да допусна да си отидем като маскари“, раказва Борисов. И обещава: „Изкарвам си мандата, прибирам се в партията и ще дам път на много млади хора.“
Страх да не бъде забравен
„Бъдещето е на младите“, често обичат да казват партийните водачи. „Но не и настоящето“, поправят ги старите апаратчици в коридорите на партийните централи. За да запази себе си, Борисов ще се стреми да контролира настоящето. Ще търси компенсанции за поддържане на своята политическа младост – като футболист ще бие дузпи, докато не вкара, като партиен лидер ще подмени лицата на ГЕРБ и прелее млада кръв в редиците на партията, когато е несигурен в своите решения, ще се гмурне в морето от народна любов и ще се снима с всеки, който го обожава. Защото за първи път, откато вече десет години е в голямата политика, Бойко Борисов разбра, че не е вечен.
Оставащата част от мандата му ще минава под знака на тази осъзната „преходност“. Вероятно Борисов ще има все по-малко доверие на обкръжението си, вероятно няма да допусне нов Цветанов толкова близо до себе си и до партийните дела. Ще се нагърбва лично с все повече оперативни задачи и отговорности, за да не допусне „да си отидат като маскари“. Един все по-самотен Борисов, пристъпващ все по-неумолимо в своята есен.