Наскоро известният американски експерт Патрик Бюканън (бивш съветник на президента Ричард Никсън, бивш кандидат-президент, автор на няколко книги, основател и редактор на списание “Американски консерватор”) публикува статия, озаглавена „Западането на Европа“, в която за пореден път отбелязва, че бъдещето принадлежи на Азия. Позицията на Америка към Китай и Индийско-Тихоокеанския регион е постоянна величина, докато Европа е минало (няма единство, НАТО отслабва и т.н.).

И тук възникват два въпроса. Първо, наистина ли положението в Европа е толкова лошо или пациентът е по-скоро жив, отколкото мъртъв? Второ, напуска ли Америка Европа?

Когато се занимаваме с първия въпрос, веднага ми идва на ум класическото произведение на Освалд Шпенглер „Залезът на Европа“. Оттогава обаче много се е променило: Европа успява да преживее разрушителната във всеки смисъл на Втората световна война, да влезе в интеграционния цикъл под формата на Европейския съюз. Ситуацията днес е коренно различна, дори само защото става дума не за Европа на държавите, в която всеки е против всеки, а за обединено европейско цяло с единна европейска валута и наднационални институции на властта.

С други думи, ако днес Европа тръгва надолу, го прави от по-висок етаж (на Европейския съюз). Въпреки че вероятно е твърде рано да се говори за упадъка на ЕС: сегашното състояние на Съюза, което Бюканън смята за залез, може по -скоро да бъде описано като етап на голям преход с неизвестен резултат (този етап съвпада с преходния период на цялата система от международни отношения, поради което напрежението по света само се повишава). Европа може да върви както по пътя на дълбоката дезинтеграция (разпадането на ЕС и отделните държави), така и по пътя на федерализацията (пълна или частична, при която привържениците на националния суверенитет или ще се окажат извън ЕС, или ще живеят в рамките на блок според различни правила в сравнение с интегрираното ядро).

В същото време Брекзит и конфронтацията между Брюксел и Варшава и Будапеща (която се задълбочи особено след приемането в Унгария на закон, забраняващ пропагандата на ЛГБТ идеологията, и решението на Конституционния съд на Полша за съюза.) трябва да се разглеждат като тласък към приемането на окончателното решение за бъдещето на Европейския съюз.

Тогава възниква въпросът: кой сценарий е по-вероятен? Скептиците ще кажат, че първо, ЕС няма идеология за развитие и идеята за ценностна сила се изражда в разрушителна постмодернистична концепция за неограничена толерантност, която отблъсква традиционно консервативните общества. Второ, епичната епидемия на коронавируса показа, че в критична ситуация всеки в Европа е за себе си и институциите на Европейския съюз са неефективни. Трето, етническото лице на Европа се променя пред очите ни и мигрантите започват да налагат своите порядки върху него (припомнете например писмото на френските генерали).

И накрая, има остър лидерски дефицит в Стария свят. Френският президент Еманюел Макрон се опитва да вдигне знамето на обединена Европа, но той не е Наполеон. Дългогодишният германски канцлер Ангела Меркел също не беше нещо забележително по отношение на политическата харизма и тежест, а тези, които я заменят, дори не достигат и нейното ниво.

Оптимистите ще възразят: според Евростат европейската икономика се е възстановила от карантинните мерки и изолацията по-бързо от очакваното, потребителските разходи растат – хората са се върнали в магазини, хотели и места за почивка. И като цяло динамиката на БВП на ЕС, ролята на еврото като световна валута ни позволяват да говорим за сериозен резерв от икономическа сила и влиянието на блока. Европейските наднационални институции, въпреки цялата бюрокрация и сложността на вземането на решения в тях, са в състояние да намерят компромиси дори в най-трудните ситуации. Проблемът с европейските лидери съществува, но програмата за интеграция продължава да живее.

Например, наскоро отново се заговори за необходимостта от създаване на армия на ЕС. Ръководителят на Европейската комисия откровено каза: „Нуждаем се от Европейски съюз за отбрана“. И тогава е време да отговорим на втория въпрос на статията, за ролята на САЩ.

От една страна, Вашингтон не е против да се възползва от европейците (да ги подложи на ударите) в борбата си с Китай и Русия – не случайно Джо Байдън пътува в чужбина и конструира „Среща на високо равнище на демокрациите“, за да се бори с глобалното авторитарно зло. Освен това в Европейския съюз САЩ имат безкрайно верни съюзници в лицето на Полша и балтийските страни, които се борят да предотвратят прерязването (или поне прищипването) на пъпната връв на трансатлантическата зависимост на Европа от Америка. От друга страна, историите със “Северен поток-2” (когато Вашингтон отстъпи, подписвайки безпомощността си по този въпрос) и създаването на АУКУС (с публичното унижение на Франция и омаловажаването на ролята на НАТО) показват, че американците вече нямат достатъчно сили, за да принудят европейците да действат по начина, по който се нуждаят, и затова днес те вероятно са готови да позволят на Европа да се носи свободно и да действа без да се озърта към тях.

Накратко, сега ЕС е изправен пред решаващ момент: за да определи най -накрая как да живее по -нататък, Съюзът е тласкан към това както от вътрешни (например поведението на Полша), така и от външни (промяна на приоритетите на външната политика на САЩ в полза от Азия) обстоятелства. В същото време Европа има достатъчно потенциал за успешното продължаване под една или друга форма на интеграционния проект и неговото независимо развитие. Остава само да се вземе решение, което да постави точка по въпроса.