Трудно е да си представим по-неловко начало на дипломатическо посещение от това на държавния секретар на САЩ Антъни Блинкен, който посети Индия за първи път. На първо място, той е провел разговор с „гражданското общество“, с което в Америка имат предвид всеки, който е в опозиция на местната власт.
Но дори тези опозиционери, както и висшите лидери на Индия, които по-късно приеха Блинкен, зададоха основния въпрос за тази страна: „Защо изтеглихте войски от Афганистан, господин държавен секретар?“

Индийският възглед за случващото се в света винаги е много полезен, защото твърде често по-късно се оказва, че индийците виждат добре това, което другите първоначално смятат за дреболии. Внезапната празнота на мястото, където американските военнослужещи създадоха илюзията за стабилност (а такива са, както Афганистан, така и Ирак), се възприема в тази страна, сякаш небето се е продънило. Но небето не може да падне само над Индия, отломките най-малкото ще засегнат другите.

Руският възглед за нещата е ясен и остава такъв отдавна: ако в Афганистан цялата територия и цялата власт бъдат завзети от талибаните (а това се случва), то под заплаха попадат първо страните от Централна Азия и едва след това нашите граници. Това обаче не е основният проблем за Русия. Но ето как мисли един строго частен човек – Нища Каушики, професор в един от индийските университети, във вестник, близък до управляващата партия.

„Ново стратегическо сближаване между Пакистан, Китай и Русия вече е в ход и това ще има дестабилизиращ ефект върху страните от Южна и Централна Азия. В този ход на събитията Индия може да се наложи да преосмисли всички свои традиционни стратегии.“

Сближаването, за което говорим, е интересно нещо. Преди няколко години руската дипломация започна много внимателно да укрепва връзките си с Пакистан, което също толкова внимателно беше подпомогнато от главния (днес) приятел на Пакистан – Китай. Днес тази дългосрочна инвестиция започва да дава плодове. Известно е, че талибаните имат дългогодишни връзки с пакистанците, което помага на настоящото предизвикателство пред Москва и Пекин да преговарят относно минималните правила за поведение в региона заедно с талибаните. Например за ненападението срещу съседни държави (които включват
Китай и руските съюзници в Азия) и като цяло за недопустимостта на опитите за износ на джихадизъм извън страната. В същото време никой не таи особена любов към талибаните, въпреки че има разбиране, че това все пак не е „Ислямска държава“, а нещо малко по-приемливо. Както постепенно приемлив за нас става режимът в Иран. Пакистан, от друга страна, в цялата тази история действа като посредник, гарант и като цяло може да извлече ползи от това,, включително продължаването на участието му в китайските планове за създаване на инфраструктура за търговски пътища през Евразия.

Междувременно Индия не успя да се помири с Пакистан, враждата с който беше подбудена от САЩ. Освен това тя отказва да участва в проекти на Пекин. В същото време действителното изтегляне на американците от Пакистан и постепенното навлизане на китайското влияние там изострят враждебността между Делхи и Пекин. Докато Доналд Тръмп беше президент на Съединените щати, сегашното правителство на Индия се опита да се придвижи малко към Вашингтон, без да се превърне в слабоволен инструмент на Америка в борбата срещу Китай. Но сега властта в Съединените щати е различна (тук и Блинкен съчувствено изслушва всички онези, които са недоволни от вътрешната политика на индийските власти) и Америка като цяло се отказва от надеждите да контролира Близкия изток и
Централна Азия с военни средства. Тя си запазва само задачата да „сдържа“ Китай и като цяло много се надява, че Индия ще помогне в това начинание, противно на нейните икономически и други интереси.

Между другото, едновременно с Блинкен, който отиде в Делхи, министърът на отбраната на САЩ Лойд Остин отиде в съседна Югоизточна Азия. Нещо повече, той пътува само в онези страни, където са проблясвали поне някои антикитайски настроения – Сингапур, Филипините и Виетнам.

И какво ще прави Индия сега? Споменатият професор развихря фантазията си. Необходимо е да се обсъди отново настоящата ситуация с Русия, необходимо е да се повлияе на Пакистан чрез Иран (и отново да се завърже приятелство с него, напук на САЩ), или чрез Саудитска Арабия, която има свои собствени сметки и пакистанците, и с талибаните. Като цяло Пакистан трябва да бъде изобличен и изолиран. Но в същото време да не се забравя за новите военни технологии, включително за изкуствения интелект, отразяващ дронове, тактически ядрени оръжия и средства за борба с подводници.

Това, което сега виждаме в този регион на планетата, е добра илюстрация на свят, който се приближава към нас почти без САЩ (да не говорим за факта, че и Европа изглежда все по -малко сериозен играч в световната политика).

Западът като цяло и в частност Америка все още не са се оттеглили напълно в себе си, те оставят празнина само в някои региони като Близкия изток и
Централна Азия. Те също така изясняват отношенията с Китай, Русия или другите. Но като предупреждение за това какъв може да бъде утрешният свят, нарастващата празнота е много полезна.

Нека си припомним 2001 . Тогава от Москва ни се струваше, че логиката подтиква Запада и незапада към общи действия срещу враговете на цивилизацията.
Оказа се, че само ние имаме такава логика и вместо това западняците започнаха да разрушават собственото си общество – и сега те са заети с това до уши.

Същите рефлекси се проявяват по време на войната в Сирия: джихадизмът не е дреболия. И така се оказва, че сега големите сили като Индия се чувстват временно сами пред заплахата, която Западът отминаваше година след година като незначителна. Но това, повтаряме, е само временно.