БЛОГ
Как се избутва живота
По диплома съм спортист, по душа – артист.
А, между тези неща, по професия съм собственик на малкия бизнес „EimaVintage”.
Казвам се Емилия Будинова. Прекарах детството си в залата, защото се занимавах професионално със спортна аеробика – в продължение на 16 години. Това и съм завършила в Национална Спортна Академия.
Не съм мечтала да съм спортист като малка, по-скоро „енджойвах”, най-вече в залата, под крещенето на треньорката ми. Любимият ми звук тогава. Още в първи курс в НСА, разбрах, че няма това да ми е професията, но завърших образованието си, защото спортът ме е научил да не се отказвам и да бутам докрай.

Докато учех, един фотоапарат попадна в ръцете ми и така се роди Eima Photography. Учудващо лесно фотографският ми акаунт набра скорост и започнаха да ме търсят инфлуенсъри, брандове. Моето нещо са концептуалните фотосесии, където по-скоро аз изразявам това, което имам вътре в себе си, отколкото някой да ми казва: „Искам да снимаш това“ или „Искам да излезна по този начин“. Най-хубавото е, когато клиентите ми се видят в различна светлина, отколкото са свикнали. В снимките си обичам да показвам връзката между човека и природата. Правя си и много автопортрети, защото по този начин мога да си изкарам идеи, които с други хора биха или по-сложни.

Бързо разбрах, че и фотографията няма да ми изкарва прехраната, затова трябва да намеря нещо друго. А аз цял живот „трифтя“. Не обичам моловете и не харесвам бързата мода. На 15 г. сестра ми ме заведе в магазин за дрехи втора употреба. Именно там осъзнах, че можеш да бъдеш автентичен и различен, без да следваш това, което е модерно. С годините събрах огромна колекция от находки, както аз обичам да им казвам. В един момент имах достъп до пространство в центъра на София. С моя приятелка се чудехме какво да правим и си казахме: защо да не започнем да препродаваме дрехите си.
Започнах да виждам с нови очи нещо, което отдавна съм правила. От дейност, за да си запълвам свободното време, докато търся „моето нещо“, разбрах, че ме бива да продавам, да намирам находки, да ги показвам на хората по различен начин. И, че аз обожавам дрехите и модата, най-вече винтидж находките. Тези, които бабите са ни носили. Така три години по-късно се преместих от старото студио в ново, направих си собствена страница и вече това не е просто страница, а бизнес и доходът ми, с който днес си изкарвам хляба.
В момента главно съм онлайн, но следващата стъпка е да отворя физически магазин.

Продължавам да спортувам. Спортът е здраве, както са казали. Неизбежна част от моето ежедневие. Пол денс, ролери, фитнес, ски, йога, бокс – всичко, да има по много.
Малките деца трябва да спортуват, да се научат на физическо възпитание. Не казарма, спортът е възпитание и дисциплина. Той ти дава толкова силни основи. Мен моите родители не са ме възпитавали много, много, защото знаят, че спортът ще го направи. Аз съм била в професионалния спорт, там е доста по-строго, но всяко едно дете трябва от малко да спортува.

Искам да насърча младите хора да бъдат себе си. За да растеш, трябва да се променяш. Мнозина може би ги е страх да се покажат, такива каквито са, живеят в някакви окови – това някой да не ги съди – а всъщност човек те вижда, мисли те пет секунди и след това те забравя, защото всеки мисли най-вече за себе си.

Имам едно вайръл клипче в ТикТок, бях в дълбока емоционална дупка в този период. От Коледа, бяхме цялото семейство вкъщи, нали тогава всички са щастливи, с близките си, сложили са еленските рогца. Както си танцувах и в един момент се замислих, че аз се чувствам много зле и просто ми иде да крещя. И започнах да крещя. Изкарах това, което беше вътре в мен. На фона на това се чува майка ми от другата стая: „Тая нормална ли е?“ И явно много хора резонират с това и не го показват.

В България много се хейтят различно изглеждащите хора. А тези, които обиждат, очевидно са нещастни със себе си. Ако имаш себеуважение, няма да си позволиш да говориш негативни неща за някой друг, когото не познаваш. Когато можеш да кажеш нещо негативно, обърни се на другата, подмини.
БЛОГ
Ходя с такси на работа
Ходя с такси на работа всеки ден. Ето как протича една моя сутрин:
„Можете ли да ми спрете тук, моля?“ – питам таксиметровия шофьор.
„Сигурна ли сте?“ – ми отговаря той: „защото по принцип тук не е вашия вход на сградата ви.“
„Не, тук е добре“. Плащам си и излизам от колата възможно най-бързо, оглеждайки се, за да се уверя, че никой от колегите ми не е наоколо.
Накарах таксиметровия шофьор да ме спре отстрани на сградата на работното ми място, а не отпред. Това е, за да се уверя, че по-малко хора ме виждат да пристигам с такси.
Страдам от стрес и тревожност, така че често хващам такси за работа сутрин, ако съпругът ми не може да ме вземе в колата, за да избегна лудницата в автобуса, което влошава състоянието ми. Не е евтино, отнема доста голям залък от заплатата ми и не е нещо, което искам и трябва да правя. Но е временно решение, което ми помага да работя, докато имам проблем с психичното си здраве, и се отказвам от други размлечения, за да мога да го финансирам.
И все пак, когато ползвам такси, това води до въпроси и нежелани забележки от моите колеги, което, честно казано, не ми се нрави, а и на моменти звучи непрофесионално и грубо.
„О, тя пак идва с такси, удобството преди всичко!“ – възкликна силно един колега на друг по шеговит начин, когато влизам в сградата.
„Такситата са за мързеливци, аз никога не си вземам такси, ходя пеша.“ – добавя още един колега.
„А защо просто не използваш градски транспорт.“ – добавя трети.
Винаги някой коментира личния живот на друг и по-специално ме пита защо не съм предпочела автобуса или ходенето пеша пред идването на работа с такси. Някои дори ми намекват за лоши случки, свързани с такситата, а други ми натякват колко много пари гълта това мое удоволствие.
Аз обаче не се срамувам от тревогата си; като цяло съм доста отворена за проблемите си с психичното здраве, но само за хора, които или имат причина да го знаят, или на които мога да се доверя.
Колегите ми не е необходимо да знаят, че изпитвам безпокойство и затова идвам на работа с такси. Моят начин на транспорт не трябва да ги интересува. Все пак това не оказва влияние върху тях или тяхната работа и не бива да е нещо, което да коментират, но все пак те го правят. Те не са виновни и не знаят, че човек може да таи в себе си тревожност и стрес, които да му пречат и че за мен е по-добре да дам допълнително пари, но да съм по-спокойна и сигурна.
Може би трябва просто да обясня ситуацията на колегите си, но като чуя техните шеги и хапливи забележки за това, че идвам с такси на работа, не ме кара да се чувствам сигурна или уверена в разкриването на нещо толкова лично.
На всичкото отгоре работя за агенция, така че постоянно влизам в множество разговори, срещам се с нови хора и работя в различни роли.
Опитвам се да се държа приятно с хората и това се получава, защото не знаят какво се крие надълбоко в душата ми.
Всяка сутрин е борба. Сякаш безпокойството се буди преди мен и ме чака, така че когато отворя очите си, вече е там, което ме удря в стомаха.
Трябва да се подготвя по специален начин, за да стана от леглото, да се измия и облека, да си направя закуска и да опаковам нещата си за работа. Спирам, за да избърша сълзите си и започвам да дишам дълбоко, за да спра гаденето, което е вследствие на тревожността ми. Всичко това отнема време, което е основната причина за мен да изпусна автобуса. А когато отида на спирката, за да чакам следващия, нямам сила да се кача в него, защото винаги има страшно много хора, които ме напрягат. Така винаги прибягвам до хващане на такси, защото това е единствения начин да отида навреме на работа.
Пиша тази история, защото искам другите да знаят, че има много начини хората като мен да се справят със стреса и тревожността, за да могат да работят нормално. Такси може да ви помогне в случаите, когато закъснявате за работа, с него можете да отидете на разходка през обедната почивка, вместо да седите в общата стая и да общувате с колегите, които и без това по цял ден са с вас.
Напълно приемам, че извършването на тези неща може да изглежда малко странно или необичайно, когато няма никакво реално обяснение, но правенето на тези неща позволява на хора като мен да останат на работа. Никой от нас не ви дължи никакво обяснение защо правим тези неща, тъй като имаме право на личен живот. Ако видите хора да правят някои от споменатите неща, не е изключено да имат психично заболяване. Затова ние трябва да свикваме да работим със своите болести и да не обръщаме внимание на хората, които ни критикуват, коментират или ни се присмиват.
БЛОГ
Бях позабравил тази прочута българска злоба…
Ей, бях позабравил тази прочута българска злоба… или както модерно ѝ казват днес – хейт.
За десетте дни, които прекарах в България, си припомних колко настойчиво може да пробива мозъка. Цените в заведенията, цената на таратора, цената на цацата… Чак да ти се отядат тараторът и цацата, а бирата да ти се отпие.
Само че никой не ви е изпращал телеграма, че сте длъжни да ходите на ресторант. Истината е проста – имаш възможност, угаждаш си. Нямаш – отиваш до магазина, купуваш продуктите и си правиш таратора вкъщи. Само че, докато си на опашката, погледни колко струват продуктите. Виж и сметките за ток, вода, наеми. Провери си фиша за заплата – колко са се вдигнали осигуровките и разходите за труд.
Защо? Защото човекът, който ти сервира този таратор, плаща абсолютно същите разходи – плюс още десетки други, които ти дори не виждаш.
Превърнахте ресторантите и цените им в любимата тема на всяка неизмита уста. Да, неизмита. Качете се в градския транспорт и сами ще се уверите, че хигиената не ни е най-силната страна. Но никой не прави ежедневни анализи защо билетът е по-скъп, защо автомивката вече струва 25 евро, защо всичко поскъпва. Не – най-важното е колко струва тараторът в Слънчев бряг.
И знаете ли кое е най-тъжното?
Никой не е направил толкова силна антиреклама на българското Черноморие, колкото самите българи. Това го умеем без конкуренция. Пионер беше Waлери Симеонов с рупор онова подобие на репортер Лора Стаматис. От известно време ме гони усещането, че са се клонирали…
БЛОГ
Тогава, какъв съм аз?
Роден съм бял, което ме прави расист.
Аз съм хетеро и живея с жена, което ме прави хомофоб.
Притежавам къщата си, с всякакви екстри, която ме прави богат собственик.
Обичам гъши дроб, агнешко, свинско, телешко и пилешко, и всеки зеленчук, расъл на кокал, което ме прави привърженик на насилието над животни.
Аз съм християнин и не съм Атеист..
Аз съм на 50, което ме прави вече стар гадняр.
Мисля, без да вярвам на всичко, което ми казват медиите, което ме прави реакционер.
Грижа ме е за българската ми идентичност и култура, което ме прави ксенофоб.
Бих искал да живея безопасно и да видя престъпниците в затвора, което ме прави гестапист.
Карам хибрид на бензин, което ме прави замърсител, щото не е чиста електричка все пак …
Мисля, че всеки трябва да бъде възнаграден въз основа на заслугите си, което ме прави антинационалист и либерален.
Образовах се и съм благодарен на родителите си.
Вярвам, че защитата на държава е дело на всички граждани, което ме прави милитарист.
Правя каквото си искам ,без да преча на другите, което ме прави антисоциален и малоумен.
Пия значи съм Алкохолик.
Пуша цигари, което ме прави наркоман.
Аз съм твърдо за Русия, което ме прави копейка, комунист и всичките там зли неща и страдания на Земята…
Затова благодаря на всички приятели, познати роднини които все още се осмеляват да се мотаят с мен, въпреки многото ми недостатъци…
А наздраве!
😁😁😁😁😁
-
СЕНЗАЦИЯпреди 2 месеца
Бомба! Братът на Мария Габриел, Борис Неделчев трябва да достави пейките и кошчета на Столична Община
-
ВОЙНАпреди 6 месеца„Другия път да не започват война срещу Русия“
-
БЪЛГАРИЯпреди 2 месеца
ЕНИЧАРИ И ИБРИКЧИИ НИ УПРАВЛЯВАТ
-
LIFEпреди 3 месеца
Куини Алис се върна при Недко Сланината











