БЛОГ
Как се избутва живота
По диплома съм спортист, по душа – артист.
А, между тези неща, по професия съм собственик на малкия бизнес „EimaVintage”.
Казвам се Емилия Будинова. Прекарах детството си в залата, защото се занимавах професионално със спортна аеробика – в продължение на 16 години. Това и съм завършила в Национална Спортна Академия.
Не съм мечтала да съм спортист като малка, по-скоро „енджойвах”, най-вече в залата, под крещенето на треньорката ми. Любимият ми звук тогава. Още в първи курс в НСА, разбрах, че няма това да ми е професията, но завърших образованието си, защото спортът ме е научил да не се отказвам и да бутам докрай.

Докато учех, един фотоапарат попадна в ръцете ми и така се роди Eima Photography. Учудващо лесно фотографският ми акаунт набра скорост и започнаха да ме търсят инфлуенсъри, брандове. Моето нещо са концептуалните фотосесии, където по-скоро аз изразявам това, което имам вътре в себе си, отколкото някой да ми казва: „Искам да снимаш това“ или „Искам да излезна по този начин“. Най-хубавото е, когато клиентите ми се видят в различна светлина, отколкото са свикнали. В снимките си обичам да показвам връзката между човека и природата. Правя си и много автопортрети, защото по този начин мога да си изкарам идеи, които с други хора биха или по-сложни.

Бързо разбрах, че и фотографията няма да ми изкарва прехраната, затова трябва да намеря нещо друго. А аз цял живот „трифтя“. Не обичам моловете и не харесвам бързата мода. На 15 г. сестра ми ме заведе в магазин за дрехи втора употреба. Именно там осъзнах, че можеш да бъдеш автентичен и различен, без да следваш това, което е модерно. С годините събрах огромна колекция от находки, както аз обичам да им казвам. В един момент имах достъп до пространство в центъра на София. С моя приятелка се чудехме какво да правим и си казахме: защо да не започнем да препродаваме дрехите си.
Започнах да виждам с нови очи нещо, което отдавна съм правила. От дейност, за да си запълвам свободното време, докато търся „моето нещо“, разбрах, че ме бива да продавам, да намирам находки, да ги показвам на хората по различен начин. И, че аз обожавам дрехите и модата, най-вече винтидж находките. Тези, които бабите са ни носили. Така три години по-късно се преместих от старото студио в ново, направих си собствена страница и вече това не е просто страница, а бизнес и доходът ми, с който днес си изкарвам хляба.
В момента главно съм онлайн, но следващата стъпка е да отворя физически магазин.

Продължавам да спортувам. Спортът е здраве, както са казали. Неизбежна част от моето ежедневие. Пол денс, ролери, фитнес, ски, йога, бокс – всичко, да има по много.
Малките деца трябва да спортуват, да се научат на физическо възпитание. Не казарма, спортът е възпитание и дисциплина. Той ти дава толкова силни основи. Мен моите родители не са ме възпитавали много, много, защото знаят, че спортът ще го направи. Аз съм била в професионалния спорт, там е доста по-строго, но всяко едно дете трябва от малко да спортува.

Искам да насърча младите хора да бъдат себе си. За да растеш, трябва да се променяш. Мнозина може би ги е страх да се покажат, такива каквито са, живеят в някакви окови – това някой да не ги съди – а всъщност човек те вижда, мисли те пет секунди и след това те забравя, защото всеки мисли най-вече за себе си.

Имам едно вайръл клипче в ТикТок, бях в дълбока емоционална дупка в този период. От Коледа, бяхме цялото семейство вкъщи, нали тогава всички са щастливи, с близките си, сложили са еленските рогца. Както си танцувах и в един момент се замислих, че аз се чувствам много зле и просто ми иде да крещя. И започнах да крещя. Изкарах това, което беше вътре в мен. На фона на това се чува майка ми от другата стая: „Тая нормална ли е?“ И явно много хора резонират с това и не го показват.

В България много се хейтят различно изглеждащите хора. А тези, които обиждат, очевидно са нещастни със себе си. Ако имаш себеуважение, няма да си позволиш да говориш негативни неща за някой друг, когото не познаваш. Когато можеш да кажеш нещо негативно, обърни се на другата, подмини.
БЛОГ
Върнахме се в България след 20 години в Холандия – вече съжалявам, хорската злоба и алчност ни отблъснаха
Здравейте.
Името ми е Красимира и съм от град Ловеч. Искам да споделя с Вас колко съм разочарована от решението, което взех. Мъжът ми просто се съгласи с мен, а не трябваше.
Цялото семейство заминахме за Холандия преди 20 години. Тогава синът ни беше на 3 годинки. Сравнително лесно се адаптирахме към новата среда, свикнахме бързичко. Помогна ни и това, че имахме спестени пари и в началото не се притеснявахме за нищо. Ние имахме хубава работа, а детето скоро си намери приятели.
Честно да ви кажа, не разбрах кога се изнизаха 20 години.
Ние сме работливо семейство, не сме спирали да се трудим. През годините сме си позволявали почивки до близки и далечни места. Може да се кажа, че бяхме доволни от живота си.
Преди около 2 години обаче, не знам какво ми стана и започнах да тъгувам за България. Убедих мъжа си да се приберем. Синът завърши в Холандия и реши да остане там. Той вече е голям мъж и нямаме право да му се бъркаме. Уважихме решението му. Със съпруга ми събрахме багажа и се прибрахме в родния Ловеч.
Първият месец мина доста бързо и приятно – видяхме се с всички близки, роднини, приятели… Проблемите започнаха след това. Започнаха да ме дразнят всякакви неуредици, хорската злоба и алчност.
Чашата преля, когато една сутрин се събудих и видях как са ми изкоренили всички цветя! Бях решила да създам красива цветна градинка пред нас и наистина успях. Не знам кой е решил, че коренчетата му принадлежат и беше изкоренил всичко.
Казвам ви – побеснях! Започнах да викам, а мъжът ми не знаеше как да ме успокои…
След тази случка имаше и други. Тук всеки бърза за някъде, бута се, вика и дори не ти се извинява. Понякога има проблем с интернета, звъня на оператор, все обещават, че проблемът скоро ще се разреши и нищо. Едно и също се повтаря постоянно.
Сигурно повечето от вас ще ми кажат, че това са битовизми и се сблъскват с подобни неща всеки ден, но аз не съм свикнала. По-скоро бях отвикнала!
Както исках да сме на родна земя, вече се замислям дали да не се върнем в Холандия.
Не знам дали аз съм станала прекалено чувствителна, или средата не е такава, каквато беше преди години.
Разочарована съм.
Красимира
LIFE
💔„Когато любовта вече не е на мода…💔“
❗️Все по-често забелязваме едно болезнено изместване на ценностите.
Младите момичета не мечтаят за любов, приятелство и вярност.
Те мечтаят за стоки.
💔„Когато любовта вече не е на мода…💔“ pic.twitter.com/HvbJpcsjTR
— The Sofia Times (@thesofiatimes) April 10, 2026
За лайфстайл.
За одобрение в социалните мрежи, което да ги валидира като „успешни“.
❗️Суетата се е превърнала в новата религия, а финансовият параметър – в моралната координатна система.„Кой е той?“ – не се пита с интерес дали е добър, умен или честен. Пита се: „Колко има? Какво кара? Къде ходи?“
❗️Любовта вече не е чувство, а стратегия. Приятелството не е подкрепа, а временен алианс. Вярността – остарял аксесоар, заменен от „опции“.

❗️Причината? Възпитаваме поколение в култ към външното. Учи се, че стойността идва отвън – от телефони, от дрехи, от „неговата карта“. Никой не казва на едно момиче, че тя е достатъчна такава, каквато е.
💔Не казваме, че да обичаш истински, да бъдеш себе си и да търсиш смисъл – е по-силно от това да търсиш „спонсор“.Но… дали вече не е късно да върнем истинските ценности?

БЛОГ
Дърво без корен
Беше пролет на 1987 година, но пролетта не се усещаше в сърцето на баба Станка.
Тя седеше на старата пейка пред блока — същата пейка, на която беше седяла почти всяка сутрин през последните двадесет години. Бетонният блок се издигаше над нея като огромен шкаф с чекмеджета, във всяко от които живееше нечий живот. Прането по балконите се полюшваше леко от вятъра, сякаш поздравяваше деня.
Станка гледаше нагоре.
На третия етаж някога беше нейният дом.
Там, зад стъклата, преди много години се чуваха смях, детски стъпки и мирис на топъл хляб. Синът ѝ тичаше по коридора, удряше топката в стената и тя винаги му се караше, без всъщност да е ядосана.

Снимки: Росен Коларов
После времената се промениха.
Синът замина. Първо в София, после някъде далеч. Писмата станаха по-редки, а накрая останаха само спомените. Апартаментът продадоха, за да започне нов живот някъде другаде.
Но Станка остана.
Всеки ден идваше на тази пейка и гледаше нагоре към балкона, на който вече се сушеше чуждо пране. Чужди цветя растяха в саксиите. Чужди хора минаваха зад пердетата.
Тя се чувстваше като дърво без корен — изтръгнато от собствената си земя, но все още стоящо.
Един малък вятър премина по двора и разлюля тревата. Станка се усмихна леко.
Не защото беше щастлива.
А защото знаеше нещо, което новите хора в блока не знаеха.
Този двор помнеше.
Пейката помнеше.
И дори бетонът на стария блок помнеше всички животи, които някога са били тук.
Станка погледна още веднъж към третия етаж, после бавно се изправи, подпирайки се на бастуна.
И тръгна.
Но сянката ѝ остана за миг върху пейката — като последен корен, който все още държи земята.
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
-
ВОЙНАпреди 4 седмици„Другия път да не започват война срещу Русия“
-
КОНСПИРАЦИЯпреди 2 месецаВтората по големина нефтена рафинерия в САЩ бе взривена в Тексас!
-
ВОЙНАпреди 2 месецаИран отхвърли примирие, засилва натиска срещу САЩ
-
КОНСПИРАЦИЯпреди 1 месецРАДЕВ РАЗКРИ: ПЕЕВСКИ АМЕРИКАНСКИ АГЕНТ-ПРЕДАТЕЛ!











