Свидетели сме на деградация на лидерството

„Демокрацията“ и пазарната икономика у нас са уродливи,казва знаковата личност на прехода проф. Димитър Луджев в специално интервю

– Проф. Луджев, в далечната 1990 г. Вие бяхте сред активните участници на Кръглата маса между управляващи и опозиция, на която те трябваше да решат как да бъде осъществен преходът от тоталитаризъм към демокрация и от планова към пазарна икономика. В качеството Ви на доктор на историческите науки как мислите, имаме ли нужда днес от преподредба на политическата система?

– По онова време основна задача на мирната революция в България, както и на тези в цяла Източна Европа, беше смяна на системата. Сега нямаме нужда от подобно нещо. Има обаче необходимост от модернизация, от усъвършенстване. Защото днес демокрацията и пазарната икономика у нас са уродливи.

– А каква е причината – липса на лидери и служинаж в чужда полза или нещо коренно различно?

– Въпросът е много сложен. Всичко в края на краищата опира до водачите, до онези, които правят политиката. В доклад на Световната банка от 1997 година за постиженията на страните от Източна Европа се казва, че има големи различия в резултатите на отделните бивши комунистически държави. Констатирано е, че това се дължи на исторически, икономически, културни, религиозни и всякакви други причини. Като основен принцип е изтъкнат капацитетът и енергията на националните лидери в процеса на реформите.

А по това какви лидери си избира един народ, съдим за неговата пригодност за демокрация. За съжаление в България имаме деградация на лидерството. През 1989 – 91 година, когато се извърши първата вълна от либерални реформи, и в СДС, и в БСП имаше сериозни новатори – подготвени професионалисти за изискванията на времето. За съжаление, след това реформаторите и в синьо, и в червено не бяха на ниво. В СДС взеха връх т. нар. „кинжали“ – гласовити антикомунисти със задна дата, както ги нарече Петър Дертлиев. Защото никой от тях не беше участвал в дисидентското движение, а голяма част впоследствие се оказаха и сътрудници на Държавна сигурност. А в БСП начело излязоха младите апаратчици и бивши комсомолски дейци като Жан Виденов, Дончо Иванов и т. н.

В хода на персоналната промяна на политическото лидерство в България фактически се извърши процесът „Пари – власт – пари – власт“. Новобогаташите си купуваха власт. Така в България се получи политическият капитализъм, както го нарича Андрей Райчев. Аз казвам, че това е партийно-клиентелистки модел. При него партиите загубиха идеологиите си. Превърнаха се във властови инструменти, които хрантутят своята клиентела, назначавайки я в различни институции на властта – държавни, общински и т. н. Това започна при управлението на Иван Костов, когато областите у нас от 9 станаха 30. Целта беше да се настани синият актив на важни позиции. Костов мислеше, че това ще укрепи властта му, но то доведе до обратни резултати. Първата вълна произведе огромна корупция, след това нещата продължиха в този си вид. Ширеше се безхаберие.

– А какъв е днес изходът от политическата криза при наличните лидери?

– Добре ще е да се стигне до споразумение. Всички партии са наясно, че не могат да управляват сами. Над 60 процента от избиретелите не гласуват, което е своеобразен вот на недоверие към тях. Има натиск към партийните лидери да вървят към диалог, да се стигне до национално решение на ситуацията. Защото новите избори едва ли ще доведат до промяна. Но аз не виждам една по-едро скроена фигура, както казваше Захарий Стоянов. Човек, който да има визията за това какво трябва да се прави в България. А дребните фигури не са годни за диалог. Те гонят своите амбицийки. Трябва да си скроен както някои личности през 1990 година, които действително надмогнаха ужасяващата конфронтация – много по-тежка от сегашната – седнаха на Кръглата маса, после във Великото народно събрание и стигнаха до полезни за нацията споразумения.

– Вие бяхте вицепремиер в правителството на Димитър Попов, министър на отбраната в това на Филип Димитров, пръв политически съветник на Желю Желев. Кои са най-важните заслуги на тези политици?

– Желю Желев беше голяма личност, една от малкото крупни фигури с мащаб и визия за развитието. Той създаде СДС и го направляваше до момента, в който новоизлюбените антикомунисти го отстраниха. Димитър Попов беше качествен човек, с удобен характер за тогавашната ситуация. Но той не беше лидер. Неговата роля се свеждаше до това да балансира в правителството между кадрите на СДС и БСП. Умееше да говори, но дотам.

А Филип Димитров се оказа доста противоречива фигура. Наред с някои свои положителни качества, които прояви като зам.-председател на СДС когато се опитваше да спре разцеплението, като министър-председател той не беше на ниво. Нямаше професионалната подготовка, визията, широтата. Затова се стигна до този катастрофален край на управлението на СДС.

– Как беше закрита политическата полиция и впоследствие Държавна сигурност?

– Политическата полиция е Шесто управление на ДС. На 25 ноември 1989 година току що избраният първи секретар на БКП Петър Младенов има среща с ръководния състав на МВР и казва на ген. Антон Мусаков да бъде закрито Шесто управление.

Второ управление – контраразузнаването – е майката на Шесто. То се се бори с идеологическата диверсия, с враговете на народа и т. н. Трето управление е ВКР – военното контраразузнаване. После ген. Семерджиев го прехвърли в армията и аз го закрих. ВКР буквално беше политическа полиция в полицията. То се занимаваше с бившия партиен състав, с висшия команден състав в армията и в МВР. Четвърто управление се води икономическо, но наред с икономическите диверсии и шпионажът, те следяха стопанските ръководители.

Първо управление се занимаваше с емиграция. На него дължим смъртта на Георги Марков и други атентати. То води борбата и с всякакви външни влияния и взаимодействие между диктатурата и българските дисиденти и интелектуалци. Така, че направих тази огромна организиция на ДС, създадоха се уж нови структури, които да работят за държавния интерес като на мястото на Второ, Шесто и Четвърто беше Националната служба за защита на Конституцията по германския модел, която трябваше да се занимава с вътрешната сигурност на държавата. Първо управление беше прехвърлено към президента и беше превърнато в Национална разузнавателна служба. Но фактическата ликвидация дойде през март 1991 година, когато приехме постановление за преструктуриране на МВР и по тази причина по мое предложение Желю Желев освободи шефовете на всички управления.

Фактическата ликвидация на старата политическа машина на ДС беше при правителството на Филип Димитров.

– В книгата Ви „Революцията в България 1989 – 1990. В Пантеона на времето“, издадена съвсем наскоро твърдите, че перестройчикът Михаил Горбачов е искал Тодор Живков да бъде сменен. Но преди това се е занимавал с отношенията между САЩ и Русия. Можем ли днес да направим подобен исторически аналог след победата на Доналд Тръмп в Америка?

– Сложно е. Горбачов искаше революционна промяна във външната политика на Съветския съюз (СССР). Баланс на интересите, сътрудничество между нациите, изграждане на общ европейски дом, сигурност. Той говори че тази система трябва да бъде базирана върху универсалните човешки ценности – правата на човека. Казва, че насилието не трябва да бъде използвано за решаване на политически проблеми и всички народи да имат право на самоопределение. Иска доктрината „Брежнев“, която даваше право на СССР за намеса във вътрешните работи на сателитите, да е мъртва.

Това даде възможност за избор на много държави – Кръглата маса и изборите в Полша, Кръгла маса и многопартийна система в Унгария и т. н. Горбачов и неговият кръг от реформатори правеха всичко възможно да отстранят диктаторите и да модернизират режимите в Източна Европа. Под натиска на Горбачов си отиде Ерих Хонекер, Густав Хусак, както и Тодор Живков.

А връзката, която можем да направим към днешна дата, е че тогава с посредничеството на Джордж Буш особено при срещата в Малта в началото на декември, 1989 г. , Горбачов казва: ние повече не сме врагове, не сме противници, ние ще бъдем партньори. Буш казва: ако вие не използвате сила, ние няма да заплашим вашата сигурност. Да де, ама, тази постановка трае до администрацията на Бил Клинтън, който се върна към политиката на експанзия на НАТО на Изток. Още тогава американски конгресмени казаха, че това ще доведе до конфликт и ето го днес. Първопричината за войната в Украйна в момента е експанцията на НАТО на Изток. От там тръгна конфронтацията.

Аз съм се срещал с всички големи държавници на онова време, водил съм делегации в САЩ, но не си спомням някой да е управлявал такъв натиск върху нас. Да ни каже: това правете, а това не. Сега ми е жал да ги гледам. Каквото кажат менторите им от Вашингтон и Брюксел, това започват да повтарят. Някои от тях, разбира се евроатлантически формации.

– Има ли почва за нови истински лидери, които да създадат за пореден път модерна България?

– Откъде и какво да се появи? Къде в Европа се е случвало някой човек, който 15 години е бил в подземието, в ъндърграунда, в някаква полулегална групировка, да стане министър-председатели да управлява 10 години? Как е възможно? Това е полуграмотен човек! Дори и един цар не знаеше какво точно иска. Дойдоха млади хора. И какво се оказа? Инфантили. Красиви, умни, жълтоплочници. Те не можаха да направят нищо сериозно в управлението. И то не защото не искат, а защото нямат капацитет. Те не знаят какво се е случило тук през 1990 година и не искат да знаят.

– Каква е прогнозата Ви за утрешна България?

– Освен да отговоря с думи на Петко Славейков: „И взорът не види добро ли, зло ли отсреща иде“.

Не виждам откъде ще се появят фигури, които да променят плачевната ни ситуация. Ние сме в трагично положение. Не знам дали българите си дават сметка. Имаме милион и половина наши сънародници навън. Предимно млади и в активна възраст българи. Това е огромна загуба на генетичен материал. Имаме и плачевна образователна система.
– Кой кого предаде през всичките 35 години на прехода в България?
– Не знам дали да го наречем предателство или немокаетлък? Те толкоз можеха. Това е истината. Какво значи предателство? Ще го кажа с думите на голям наш общественик и мой приятел – покойният проф. Николай Генчев. В края на 90-те години той ми каза следното: „Мите, Митееее, за къде си тръгнал? Ти искаш една нива, обрасла с плевели, да ражда жито“. Ако говорим условно, тогава плевелите бяха заели около половината от нивата. А сега всичко е бурени! Откъде да се роди житото?