„Искам да разбера. Да намеря отговори. Искам нещо да направя, за да помогна на други хора“, казва Мартин Венев, съпругът на Биляна, която отне живота си

Преди две седмици 31-годишната Биляна Петрова, майка на две малки момиченца, се самоуби със скок от висок етаж на жилищна кооперация в центъра на София, след като месеци наред се борила със следродилна депресия. Преди фаталния скок младата жена е избягала от Центъра за психично здраве „Проф. Н. Шипковенски“. В него близките искали да я настанят, тя отишла с тях доброволно, защото осъзнала, че има нужда от помощ. По време на приема обаче младата майка получава криза и хуква в неизвестна посока. Съдбата й развълнува цяла България и накара хиляди да се молят за нея. Биляна бе обявена за издирване, а очакванията за щастлива развръзка обаче бяха попарени от страшната новина за смъртта й.

Съпругът й – футболният съдия Мартин Венев, се съгласи да говори пред „24 часа“ за битката със следродилната депресия, за да може да помогне на други жени в подобна ситуация.

Запознава се с Биляна през 2016 г.: „Биби беше с прекрасно чувство за хумор, много интелигентна. Качества, които всеки мъж би искал в жената до себе си. Заживяхме заедно почти веднага“.

4 години по-късно решават да имат дете

„След първото ни детенце, което се казва Хриси, всичко беше окей. При всяка жена е нормално след тези промени с тялото да има притеснения. Тревогите бяха в граница. Още в началото дори с нея си говорихме, че няма да имаме само едно детенце, а повече. До последно си обещавахме, че може и трички да бъдат. Биби беше най-грижовната майка на света. Стриктна във всяко отношение. Имахме план и стъпки в отглеждането на Хриси. Всяка вечер – първо баня, после масаж на малката, след това чистим нослето и четем книжки. Всичко беше по конец“, разказва Мартин Венев.

Младият мъж признава, че съпругата му е била перфекционист до степен, която дори надхвърля обичайното.

„Бях изумен от нея. Питах се с какво съм заслужил такава жена. В крайна сметка реши, че децата ни трябва да имат поне 3 години разлика. Четеше много книги за майчинството, както и статии в интернет, консултираше се с хора. Стигна до извода, че толкова време е нужно, за да се възстанови организмът на жената – поне 2-3 години. Когато минаха тези три години, тя още се колебаеше. Беше се върнала и на работа като счетоводителка в международна фирма, позиционирана в България. Чакаше повишение и ми каза: „Ако разберат, че съм бременна, може и да не ми го дадат“. Просто беше стриктна. Затова и отлагаше. Накрая забременя с второто ни момиченце. Кръстихме го Белослава. И двете деца ги роди естествено. Беше много щастлива.“

В началото всичко е добре. Изпадна в депресия в последния месец.

„Тогава започна да се тревожи дали се справя като майка. Повтаряше, че трябва да направим режим на детето. Още преди Белослава да се роди, аз й казах: „Поемам на 90% грижите за Хриси – ще си я къпя, храня, ще я водя на детска градина, ако е болничка, ще я вземам с мен дори на работа“. Исках Биби да се съсредоточи върху бебето, без да се натоварва излишно. Двамата се тревожехме Хриси да не започне да ревнува, затова все пак гледахме да обръщаме внимание. Предупреждаваха ни да внимаваме, но ние се справихме блестящо. Госпожата в детската градина каза: „Не знам какво сте направили, но Хриси не ревнува от бебето изобщо, даже се хвали, че има сестричка“. Гушка си я. Сутринта сложих Бела на леглото, а Хриси дойде да й каже: „Здрасти, Беличка“. Носи й водичка и играчки, ако плаче“, продължава разказа си Мартин Венев.

По думите му депресията на Биляна се развива в много кратък период.

„Тревожеше се, че не се справя с децата и че е трудно чистенето. Купихме робот, но тя държеше да чисти сама. Искаше да контролира всичко. Дори не даваше много децата на бабите, защото не искаше да изпуска нито един техен момент. Държеше всичко да минава през нея – да не пропусне някоя думичка, която Хриси казва. Повтарях й, че трябва да има баланс. Никой никога не е поставял под съмнение майчинските й способности. Чудехме се всички как може да се съмнява в себе си, след като изгледа първото дете перфектно. Хриси я кърми до 2 г. и 2 месеца. Кърмеше и Бела до последно. Никога не сме стигали до адаптираните млека. Всичко беше със специален режим. Моята майка веднъж ми каза: „Биби е родена да бъде майка, родена е за деца“. Когато Хриси порасна, тя доста си я глезеше. Аз затова й обясних, че възпитанието ще го поема, защото толкова обичаше децата, че малко им позволяваше да я манипулират. Трябва поне единият от нас да бъде по-строг. Но нея я тревожеше как ще направи режим на бебето – кога точно да го храни, да заспива и т.н.“, добавя вдовецът.

Забелязва обаче нещо, което го отчита като нейна грешка – „непрекъснато четеше в интернет за режимите на детето“: „Казах й да спре, но не съм се бъркал, защото тя е майката и знаеше най-добре какво прави. Справяше се страхотно, нямах забележки. Последните ни разговори бяха следните – „Ей, населението е 9 млрд. и всеки един е отгледан по различен начин. Няма универсален начин, ти си майка и имаш интуиция“.

Започва да променя и навиците си

„Тя искаше да готви всичко, а не да ядем готова храна. В един момент каза: „Много ми идва, не мога повече да готвя“. Аз отвърнах: „Никой не те кара да готвиш, веднага поръчваме“. Аз започнах да поръчвам, за да не се притеснява. За останалите неща като супи правех заготовките, защото тя не спря напълно с готвенето. Все пак имаше нужда и от повече храна, защото кърмеше. За чистенето също отмятах повечето неща. Следващият етап от следродилната депресия бяха мислите, че всичко е хаос. Оглеждаше се в дома ни и се тревожеше, че е разхвърляно.

Твърдеше, че сме много хаотични хора. Успокоявах я, че е нормално. Имаме малки деца, едното е бебе. Искаше да е винаги подредено. Казах й да не пипа чиниите, защото аз ще ги мия. Тревожността обаче се усилваше. Започнахме да звъним да педиатърката и на други приятелки, които имат деца, за съвет. Всички казваха да се успокои – не е нужно под точен час да яде детето. Биби обаче се съмняваше в думите им. Все пак имаше момент, в който беше спокойна – на едно листче направихме режим кога да яде Бела. Отбелязваше си всичко за децата в тефтер. Това пак не помогна, отново я обзеха съмнения. В този момент категорично осъзнахме, че има следродилна депресия“

Първите й самоубийствени мисли звучат като израз, а не намерение. „Казваше: „Ох, омръзна ми, иде ми да се самоубия, толкова ми е объркано“. Тогава обаче дори тонът не беше сериозен. Всичко ескалира в последните дни“, споделя Венев.

Първата голяма криза е три дни преди самоубийството

„Тогава видях как в един момент тя сякаш „заби“. Тръгва да прави нещо, но спира и казва: „Абе искам да направя… обаче какво трябва да направя, къде да отида“. Аз й казвам: „Спокойно, сега трябва да накърмиш бебчето“. Изглеждаше дезориентирана. Вечерта също не спа, дори не се беше хранила. Приготвях й храната, за да не спира да яде, но тя нямаше желание. В този момент реших, че е време да се допитаме до специалист. Тя също го осъзна. Повтаряше, че са зле нещата и трябва да отидем на психиатър. Моята приятелка Виктория, на която съм кръстник, ми препоръча човек“.

Запазват час ден преди самоубийството в 12 ч.

„Аз обаче се притесних, защото видях, че не се чувства добре. Лекарят беше дежурен и в неделя, затова промених часа. Отидохме при него, бебето беше с нас. Разговорът, който тя проведе с лекаря, беше доста адекватен. Сподели си всичко. Говореше адекватно и спокойно. Той я разпитваше. Докторът не постави категорична диагноза, но заключи, че тревожността е на по-висока степен. Препоръча хапчета“.

Като чува, че от хапчета ще спре кърмата, Биби иска по-леки и й предписват за месец-два на билкова основа.

„Веднага след това излязохме, но тя отново не вярваше и на лекаря, защото според нея не й казал нищо по-различно. Но аз отвърнах: „Успокой се, той е професионалист“. Прибрахме се и тя изпи две хапчета от билковите. Заспа спокойно, а следващият ден беше страхотен. Закуси хубаво, беше се наспала, излезе на разходка с бебето в парка, ходи до педиатърката. Помоли ме в понеделник да не ходя на работа и аз го направих, за да остана с нея. Нямаше никакви тревожни мисли. Биби сама се изненада от себе си колко добре се чувства. До вечерта всичко беше перфектно, но към 3,30 ч през нощта се събуди. Събуди и мен, за да ми каже, че нещата са много зле. Сякаш всичко се върна. Пак не знаеше накъде да тръгне. Тогава каза: „Аз трябва да се самоубия, не гледам добре децата“. Седна и се сви на земята. „Перфектна си, искаш ли да изпиеш едно хапче“, отвърнах аз, на което тя ме сряза: „Не, лекарят каза сутрин, обед и вечер“. Все пак изпи хапче, но продължи да бъде тревожна.

Уплаших се най-много, когато чух: „Трябва да се самоубия и да отърва децата от мъките“. Потресох се. Разбрах, че това не е тя, защото е най-перфектната майка. В този момент кърмеше бебето. Звъннах на майка ми, за да се качи. Дойде и Вики. Казах на двете да стоят при нея и да й дадат от хапчетата, предписани ни от доктора. Трябваше да замина служебно след 2 часа“, разказва Мартин Венев.

Когато тръгва Биляна е добре:

„Отново беше себе си, съвземаше се. Беше някъде към 6,30 – 7 ч. сутринта. Сякаш беше на епизоди, кризи. Майка ми разказваше за нейните трудности, как ме е гледала сама, защото баща ми умира след тежка болест, когато съм на 14 г. Докато пътувах, ми звънна Вики. Каза, че нещата ескалират и докторът трябва да изпише по-тежките хапчета, а рецептата да прати електронно. Обадих му се. След 5-6 минути той ми звъна, за да ми каже: „Съпругата ти ми се обади, няма да пишем никакви лекарства, каза ми, че е въпрос на живот и смърт“. После Вики е звъннала на нашия приятел Стилиян, който да отиде при нея. Доколкото знам, близките ми в този момент са викнали линейка на тел. 112 с идеята да й дадат успокоително. Вместо това идват седем полицаи. Такава е процедурата. Говорили са с нея един час в двора. Била е по пижама. Пред тях е споделила за самоубийството. Един от полицаите дори й казал: „Щом искаш да се самоубиеш, ето ти пистолета“. Това се оказало тест. Той не е бил зареден, но го правят с цел да видят дали е способна на действия. Не е реагирала в този момент. Полицаят е казал, че не е посегнала и засега това са само думи. Все пак са викнали линейка. Първо не е искала да се качи, после с моя приятел е склонила. Вики й е дала якето, но не нейното, а на майка ми. В бързината телефонът остава в нея, а в Биби само портмоне с документи. Щом е имала пари и документи, е можела да отседне някъде“.

Кагото стигат в Центъра за психично здраве тя не е била агресивна. В линейката са я питали дали да й дадат успокоителни, но е отказала. Докторът от центъра препоръча да остане в Центъра, защото често думите се превръщали в дела и Венев се съгласява. Тогава обаче нещата се объркват.

„Според законовата процедура, ако тя не се подпише, не може да остане. Прави се от гледна точка на злоупотреба, която може да бъде извършена с някого. При нас това беше пагубното. Тя се стряска. Седи с доктори около нея, може да е чувала и писъци от пациенти. В този момент моят приятел говори с едната докторка, тя с друга и изведнъж хуква. Биляна си беше атлетична и вероятно е тичала бързо. Аз не искам да обвинявам никого. Ние я закарахме в болницата и направихме всичко, което зависи от нас. Предполагам, че е имало по-добър начин да я задържат“, смята съпругът.

Страшна новина за смъртта на жена му получава от полицията.

„Отидох и на мястото. Когато я видях да лежи, мислех, че спи. Че се е изморила от бягането. Беше спокойна, все толкова красива. Якето й стоеше така, сякаш се е завила. Беше там. Моята любов, майката на децата ми просто спеше. Още не вярвам. Как за един ден нещо се случва с човешката психика? Искам да разбера. Да намеря отговори. Искам с моите приятели и семейство нещо да направя, за да помогна на други хора“, категоричен е Мартин Венев.