Жан Виденов е единственият български премиер отказал да приеме милиардера и основател на „Отворено общество“ Джордж Сорос, спомнят си съратници на социалиста. Мнозина твърдят и, че е единственият световен лидер, осмелил се на такъв ход.

Виденов е начело на изпълнителната власт сравнително кратко – от 1995 до 1996 г., но за това време успява да отнеме привилегиите, с които фондацията на Сорос се ползва в страната.

А те са дадени от друг премиер социалист – Андрей Луканов – с постановление на Министерския съвет №76 от 20 юли 1990 г. фондация „Отворено общество (България)“ и даренията за нея са освободени от мита, данъци и такси.

Почвата за настаняването на Джордж Сорос в България е подготвена през февруари 1990 г., когато спонсорът и създателят на верига от фондации пристига в София и набира своя състав за управителен съвет. Сорос се споразумява с премиера Луканов фондацията „Отворено общество“, която официално стартира през април същата година, да бъде освободена от всички задължения към държавния бюджет.

Не само това – Министерството на финансите се задължава периодично да внася в левовата сметка на фондацията като участие на държавния бюджет суми, равни на дарените валутни средства по обменния курс на БНБ.

Сорос действа хитро, когато селектира хората в управителния съвет на българското „Отворено общество“, които ще провеждат политиката му. Прави впечатление, те са все от активистите на СДС. И което е още по-странно – Сорос се доверява на бивши членове на комунистическата партия, а не на безпартийните българи. Такива се повечето членове на УС – Георги Прохаски, Деян Кюранов, Стефан Тафров, Димитър Луджев, Блага Димитрова, Любен Беров, Васил Гоцев, Богдан Богданов… Програмен директор за няколко месеца е Румен Воденичаров, който бързо се усеща за какво става дума и сам напуска фондацията.

„Беше постигнато споразумение да се издаде специално министерско постановление, съгласно което „Отворено общество“ ще развива дейност в областта на човешките права, масмедиите, културата, гражданското общество и други. Българската държава също се задължаваше да участва, като за всеки преведен от Сорос американски долар да предоставя на фондацията приблизително половината от стойността му по курса в български лева“, разказва Румен Воденичаров, пръв програмен директор на „Отворено общество“, в интервю за „Труд“.

Той пояснява, че нито една от другите фондации в България не е имала привилегиите, дадени на Сорос. „Изведнъж нашата фондация започна да оперира с милиони. Създаде се дубликат в Министерството на просветата с 15 краткосрочни и дългосрочни програми. Сивото вещество на България потече към САЩ.“

Сорос трескаво набира кадри и ги разполага на всички нива в държавното управление. Стефан Тафров и Богдан Богданов са изпратени посланици в ключови за България места – Рим и Атина. Въпреки тези постове, те остават в ръководството на фондацията. Огнян Пишев, който е роднина на Прохаски, е изпратен посланик в САЩ.

„Когато Джордж Сорос дойде в България, имахме дълъг разговор и се разбрахме как да се направи СДС. Уточнихме, че „Отворено общество” ще бъде представлявано от трима души – аз и Стефан Тафров от страна на СДС и Георги Прохаски, който беше посочен от Андрей Луканов. Междувременно Сорос се срещна с Румен Воденичаров по настояване на американското посолство, след което Воденичаров беше посочен за четвърти директор на „Отворено общество“. Директно от тях. Така, че тук нещата са малко комплексни“, разказва по-късно Димитър Луджев.

На организацията са предоставени помещения в НДК, както и 500 000 лева за първоначални разходи. За да си представят днешните българи за каква сума става дума реално, припомняме, че тогава доларът на черно се обменяше срещу лева в съотношение едно към четири, а токът, парното и транспортът още бяха на символични цени. Правителството на Луканов обаче не спира дотук, а щедро разрешава на „Отворено общество“ да извършва стопанска дейност, при това – напълно освободена от данъци.

Нещо повече – до 1995 г. българската държава допълнително финансира фондацията.

„Купени“ са 100 български интелектуалци, които получават възможността за допълнителни възнаграждения и да изучат роднините си в САЩ, да ходят на сбирки на разни пен-клубове, конгреси, симпозиуми в чужбина. Сорос започва да спонсорира издаване на книги на определени творци.

Сред тях попада Йордан Радичков, който буквално е подведен. Писателят става и член на УС на фондацията – целта е да не може да каже нищо лошо за „Отворено общество“.

За първите пет години фондацията създава Американския университет в Благоевград, Нов български университет, отпуска 2058 стипендии за студенти и аспиранти. Местата за глашатаи на глобализма и либералната демокрация са определени – те са елитът. Сред тях са Иван Кръстев и цялата дружина като него – Евгений Дайнов, Огнян Минчев, Асен Агов, Петко Георгиев, Красимир Кънев, Бойко Станкушев, Антонина Желязкова, покойният вече Петко Бочаров – списъкът е дълъг.

През 1995 година властта се сменя и на „Дондуков“ 1 задухва друг вятър. Жан Виденов става премиер и отменя всички финансови привилегии, дадени на Сорос.

Когато в Народното събрание се гледа бюджетът, Жан Виденов заявява от трибуната: „На Сорос няма да му се дават никакви пари от бюджета и фондациите му ще работят съгласно законите на страната!“

И затова не са малко хората, които смятат, че в протестите срещу Виденов пръст има и милиардерът, често наричан филантроп. А до днес се чуват мнения, че свалянето на Виденов е дало възможност на Сорос да спечели 160 милиона долара. Може би, защото на 10 януари – пикът на протестите срещу Виденов, доларът струваше 500 лв. и за няколко седмици до 4 февруари скочи на 3000 лв. А на следващият ден като с магическа пръчка падна до 1500 лв. Така че не би било чудно, ако Сорос е спечелил, много финансови спекуланти спечелиха в онези мътни води.

А десетилетия след това“питомците“ на Сорос, възпитани и политически отгледани в неговото „Отворено общество“, „правилно“ тълкуваха събитията от 1996 – 97 г., хвърляйки вината за финансовата криза изцяло върху Виденов и БСП. Така благодарение на неуморните им усилия сигурно няма българин, който да не знае, че „когато БСП управлява, фалират банки и доларът е 3000 лв.“

„Хора като Сорос могат не само да купят всичко, но могат да срутят всяко българско правителство. Финансовата криза през 1996 -1997 г. беше изкуствено предизвикана лично от Сорос. Това Иван Костов го знае много добре.“, свидетелства Румен Ваденичаров.

Да, политиците добре знаят истината.

И се застраховат. Сорос получава най-високото държавно отличие – орден „Стара планина“, от ръцете на президента (1997 – 2001 г.) Петър Стоянов „за заслуги към България“.

В следващите години Сорос трайно се настанява в България и много бързо създава мрежа от десетки НПО-на, които влияят на взимането на политически решения, на издигане и сваляне на министри. Особено трайно и дълбоко е проникването на Сорос в съдебната система.

Въпросните НПО-та са захранвани от щедри грантове по линия на „Отворено общество“ и „Америка за България“. А някои – и по линия на партньори по олигархични интереси. Най-знаковите соросоидни организации са „Български хелзинкски комитет“ (БХК), Програма „Достъп до информация“, „Български институт за правни инициативи“ (БИПИ), Фондация „РискМонитор“, „Правосъдие за всеки“ и „Антикорупционен фонд“ (АКФ).

Всички те функциониращи единствено и само благодарение на щедрите финансови инжекции, получавани през годините от „Отворено общество“ на Джордж Сорос и „Америка за България“ в размер на милиони. Шампион по грантово финансиране е „Антикорупционният фонд“ с общо 5 051 305 лева, налети в него от „Америка за България“ и „Отворено общество.

Следван е от БИПИ с 3 760 083 лева от двете фондации. В Хелзинкския комитет са налети 2 528 751 лева, при това само от Соросовото „Отворено общество“.

Програма „Достъп до информация“ е взела общо 1,85 млн. лева от „Отворено общество“ и „Америка за България“.

С по-скромни, но пак възлизащи на стотици хиляди са останалите организации, като особено иронично е, че преди няколко години фондация „Риск Монитор“ взе 810 000 лева от „Америка за България“ за обучение на спецпрокуратурата при положение, че именно под натиска на НПО-тата от кръга „Капитал“ и на политиците, създадени от него, през 2022 г. спецправосъдието беше закрито.

Безспорно най-емблематичният пример за подобен инкубатор на кадри е БИПИ, уредило с поста правосъден министър двама свои представители – създателя си Христо Иванов и личната му асистентка Надежда Йорданова. Пак с БИПИ, а също с БХК и „Риск Монитор“ е свързана автобиографията и на доскорошния български съдия в Европейския съд по правата на човека в Страсбург Йонко Грозев.

Когато сигналите, подавани от НПО-тата, финансирани от Сорос и менажирани от наместника му в България Иво Прокопиев ударят на камък в българската правосъдна система, те обичайно поемат именно към Съда в Страсбург. 22 от съдиите там (изпратени от общо 16 европейски държави) бяха уличени в тежки зависимости от Сорос в доклад на двама френски учени от Европейския център за право и правосъдие през 2020 г. Докладът беше за периода 2009-2019 г., като двама от цитираните магистрати, произлизащи от НПО-та, финансирани от Соросовото „Отворено общество“, бяха българските представители в съда – Здравка Калайджиева, която беше наш представител там до 2014 г. и Йонко Грозев, който пое поста й през 2015 г.

Йонко Грозев, чийто мандат приключи преди малко повече от година, беше наложен впрочем като кандидат за съдия в Страсбург, докато правосъден министър у нас беше именно Христо Иванов.

А сега – след завръщането си в България, Грозев е сред хората, готвени от Прокопиевия кръг „Капитал“ за номинация за главен прокурор. За поста се спряга и друг виден представител на соросоидната мрежа в България, управлявана от олигарха Прокопиев – Андрей Янкулов от „Антикорупционния фонд“. Друга организация, записала се в печалната история на опитите на Прокопиев да овладее Темида с разполагането на удобни хора на ключови постове. Подобно на БИПИ и „Антикорупционния фонд“ се разписа със „свой“ правосъден министър – настоящият депутат от ДБ Атанас Славов.

ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

На 7 януари 1775 г. е роден Вълчан войвода. Според най-разпространената легенда е родом от с. Осеновлаг до Своге в Стара планина, или с. Косача, Пернишко.

Според други от Лозенградско или Малкотърновско в Странджа. Едва 17-годишен убива ага, посегнал на сестра му и се налага да забегне.

Вълчан имал помощник – Емин ага, който се издигнал до секретар на султана. Той го осведомявал за движението на хазните.

Работата потръгнала със смелия и съобразителен Вълчан начело, събрала се голяма дружина, а неговият побратим – поп Мартин му станал подвойвода. Вълчан другарувал и с Индже войвода и Кара Кольо. С последните построили Устремският манастир, наречен затова „Хайдушки“ в Сакар планина, а с поп Мартин – Манастира 7-те престола в Стара планина. Така Вълчан се издигал в нещо като главен български войвода, имал знаме от син атлаз със златен рис и всяка година правел сбор на всички хайдути и войводи, в местността Станчов полугар до Троян.

Легендите гласят, че събраното богатство държел в Общата маара, която само той знаел и можел да ходи. Легендите за войводата са безкрай, някои свързват „трезора“ на хайдутите, не с планината, а с лагуните при Ропотамо, където бил рибарувал, или с разни вирове или с други планини, като Сакар, а не с Балкана.

Капитан Петко Войвода.

Друго, което се приписва на Вълчан войвода е, че събирал съкровища не само от турските бейове, но намирал и стари римски и тракийски съкровища.

Но всичко било с цел – за освобождението на България.

Пращал е много младежи да учат в чужбина, за да има учени хора след Освобождението. Много места и местности се свързват с името на Вълчан войвода в България.

По време Руско-турската война (1828-1829) войводата участва с четата си заедно с българския доброволчески отряд на Стойко Маврудов в освобождаването и отбраната на Созопол заедно с руските флотски части срещу турците. В Созопол има плоча описваща тези събития.

Ильо Войвода и неговата чета.

След края на хайдушкия си живот Вълчан войвода се установява за постоянно в Тулча. Там създава семейство, като се жени за монахинята Епраксина, от която има четири деца. В Тулча приключва и земния път на войводата.

• Как БСП изхвърляше лидерите си от политическата сцена
• Единствено Стратега Лилов избегна тъжната карма на непризнаването
• Живков „носеше одеялото“ в ареста, Виденов е обругаван до днес, а за Станишев другарите предпочитат да забравят, че е вкарал страната в ЕС и е бил резидент на ПЕС

Преди 35 години започна преходът от комунизъм към демокрация, за който мнозина смятат, че още не е свършил. Едно от нещата, които не станаха „като на Запад“, е отношението към хората, които са били на власт, а вече не са. Най-често те са обругавани, постиженията им – отричани и непризнавани. Както от свои, така и от чужди.

И това най-много личи по отношението към бившите партийни лидери. Партиите, които принадлежат към някое от големите политически семейства, веднага направиха в структурите си поделение „Старейшини“ – т.е. ветерани, както е „на Запад“. Но далеч не възприеха уважението, което се дължи на „старейшините“ или „сеньорите“, както още ги наричат в средите на социалистите в Западна Европа.

Пример за това са двете исторически партии на прехода – БКП/БСП и СДС. И в два последователни материала от Епицентър.бг ще припомним каква бе съдбата на лидерите на тези две партии.

Ето хронологията на процеса по изхвърляше лидерите от политическата сцена, който протече в червените редици в постотаритарните години.

За начало на прехода се смята 10 ноември 1989 г. На тази дата се провежда пленум на Централния комитет на Българската комунистическа партия, който за разлика от предишни подобни събития, които пропагандата наричаше исторически, настина става исторически. На това заседание Тодор Живков, ръководил комунистическата партия от 1954 г., е сменен. А по-късно и изключен от БКП.

Младите, които не помнят годините на социализма, ако въобще имат някакъв спомен за Живков, той е как, наметнат с одеяло, го води полицейски кордон. Срещу дългогодишния ръководител на социалистическа България бяха заведени пет дела, той бе тикнат в ареста, независимо от това, че вече е на 78 години и едва ли е имало опасност „да се укрие или да извърши ново престъпление“, че да му се налага точно такава мярка за неотклонение.

Живков остава зад решетките повече от шест месеца. Съден е за възродителния процес, за раздаване на коли и апартаменти, за „лагерите на смъртта“, за помощта, която България е оказвала на други държави. Смъртта му през 1998 г. слага край на делата срещу него. Всъщност това, за което е съдебно преследван Живков, са все решения, взимани от колективни органи. В които са били и част от хората, насърчаващи тази разправа. С други думи – неговите партийни другари. За истинското отношение на хората в преименувалата се вече на БСП БКП към Живков говори посрещането му в завод „Кремиковци“ в края на 90-те години. Тогава той е под домашен арест и получава специално разрешение от правоохранителните органи да се срещне с трудовия колектив. Първите икономически трудности на прехода вече са налице, хората, помнещи спокойния живот по негово време, го посрещат ентусиазирано. Партийното му членство е възстановено.

Знакови имена от висшия ешалон на БКП – Петър Младенов, Станко Тодоров, Добри Джуров, Александър Лилов, Георги Атанасов, като свидетели по едно от делата на Живков в съдебната зала

Наследилият Живков начело на БКП Петър Младенов, който за кратко е и държавен глава, избягва участта на предшественика си може би защото след като подава оставка като президент/председател на републиката, се оттегля напълно от обществения живот.

А сменилият го в БСП Александър Лилов е може единственият ръководител на социалистите, който до смъртта си запазва позициите си в партията, с уважение е наричан Стратега и неизменно получава най-много гласове на конгресите при избора на членове на Националния съвет.

По инициатива на Лилов БКП се отрича от възродителния процес още в края на 1989 г. и са върнати имената на българските турци. Лилов е автор на новата програма на партията „Нови времена, нова България, нова БСП“, основа на която е демократичния социализъм. Под негово ръководство се осъществява смяната на името на партията от комунистическа на социалистическа на 3 април 1990 г.

През декември 1991 г. той дава път на младите и се оттегля, а за председател на БСП е избран Жан Виденов, посочен от него. Виденов тогава е на 32 години.
Няма по-обругаван български политик от Виденов! Той е обвиняван основно за финансовата криза през 1996/97 г., довела до хиперинфлация, обезценила спестяванията на поколения българи за десетилетия. Но никой, дори от сменилите го начело в партията, не обърна внимание нито веднъж на това, че правителството и министър-председателят не могат да имат вина за нароилите се в началото на 90-те години банки, които в края на десетилетието започват „да гърмят“ една след друга, защото ръководството на банковата система от самото начало на прехода е преминало към БНБ. Сякаш всички, заседавали на „Дондуков“ 1 до вчера редом с Виденов, забравиха и, че по негово време България подаде молба за членство в Европейския съюз. Редовите социалисти обаче запазиха уважението си към Жан Виденов, което можеше да се види всяка година на националния събор на Бузлуджа, където той неизменно бе заобикалян от стотици симпатизанти.

Георги Първанов е следващият лидер на БСП, който можеше да стане най-успешният политик от редиците й с двата си президентски мандата, ако, излизайки от „Дондуков“ 2, не беше основал АБВ. С което подкопа собственото си дело на обединител на левицата. Като председател на БСП Първанов направи невъзможното, за да съхрани партията след краха на правителството на Виденов и кризата през 1997 г. За БСП 90-те години са време за идеологически спорове каква да бъде партията – социалистическа или социалдемократическа.

В медите е „прието“ БСП, която с различни маньоври на няколко пъти се е отказвала от властта, да бъде обвинявана, че не е изживяла комунистическия си манталитет, че се стреми към хегемонизъм в политическия процес и към власт на всяка цена (сякаш политическите партии са читалищни организации и по дефиниция не се създават точно, за да участват във властта). През 97-ма изглеждаше, че партията се е запътила към политическото небитие (като останалите си посестрими от съветския блок) и никога няма да се съвземе. Но под ръководството на Първанов взе, че се съвзе. Той осъществи т.нар. Солунски процес, довел до обединение на четири леви партии – БСП, Евролевицата, Обединения блок на труда и БСДП на д-р Петър Дертлиев. Докато в Евролевицата и ОБТ членуваха предимно бивши комунисти, случаят с БСДП не беше такъв. Това е историческата социалдемократическа партия, носеща спомена на много по-стар разкол с комунистите – още от първите десетилетия на ХХ век. По-късно социалдемократите са „врагове“ на комунистическия режим, а самият Дертлиев е изпратен в лагер. Затова в първите години на прехода възстановената БСДП е част от Съюза на демократическите сили. Припомнянето е важно, за да се осъзнае значението на това обединение, изковано от Първанов. Негово дело е и още по-широкото ляво обединение „Коалиция за България“, с което БСП консолидира цялото център – ляво политическо пространство и години наред се явяваше на избори под това име. Ентусиазмът от спечелването на президентските избори през 2001 г. възроди БСП, вдъхна й нов живот.

Начело на социалистическата партия след Първанов бе избран Сергей Станишев. Това стана на заседание на конгреса през декември 2001 г. И тук може би трябва да се припомни един исторически парадокс – формата „постояннодействащ конгрес“ бе измислена срещу Първанов, за да може да бъде отстранен бързо и без тромавата процедура по избор на делегати. А той я използва, за да осъществи елегантно оттеглянето си, след като вече бе избран за държавен глава. Като произнесе фразата, че „сърцето му продължава да бие отляво“.
Какво означава постояннодействащ конгрес? Просто делегатите могат да бъдат свиквани с решение на Националния съвет по всяко време, а не веднъж на четири години.
Днес едва ли някой помни как беше наложена тази поправка в устава. Както стана дума, тя бе елемент от вътрешнопартийните борби. Преобразованията в БСП, извършвани от Първанов и целия курс, който той следваше, съвсем не бе приеман безкритично в партията. Особено трудно бе приет завоят към НАТО. В партията не се ползваше с популярност и начина, по който ръководителите й се отнасяха към Виденов – те сякаш забравиха за него. Видните социалисти хич не се съпротивляваха срещу медийното му очерняне и мълчаха дори, когато отсреща се говореха откровени нелепици. Съпротивата срещу водената политика получи и организационна форма – т.нар. Открит форум, начело с Красимир Премянов. Демократизирайки се, БСП бе разрешила съществуването на фракции в редиците си. И точно Премянов измисли постояннодействащите конгреси, може би с надеждата на някой такъв конгрес да свали Първанов. Но след победата на президентските избори на Първанов му бяха простени всички грехове. Дори от социалистите, които до последно го критикуваха. Както се казва „победителите не ги съдят“.

А Сергей Станишев, оглавил партията на 5 декември 2001 г., остана начело на БСП цели 13 години – до юли 2014 г. Ако живеехме в Средновековието, когато всеки виден участник в политическите процеси е имал девиз, Станишев сигурно би могъл да се нарече „Най-щастливия“. Защото под негово ръководство БСП, бивша комунистическа партия от Източна Европа, не просто получи реабилитация и право на съществуване на политическата арена. БСП последователно бе приета в Социалистическия интернационал (през 2003 г.) и Партията на европейските социалисти, обединяваща социалистическите и социалдемократическите партии от Европейския съюз, през 2004 г. Нещо повече – Станишев бе избран за президент на ПЕС и бе преизбиран на този пост повече от десет години.
Под негово ръководство БСП спечели парламентарните избори през 2005 г., нещо немислимо само няколко години по-рано. Тогава Станишев стана министър-председател и се записа в историята като премиерът, вкарал страната в Европейския съюз.
Но днес другарите му сигурно нямат нужда от опита му или са забравили тези негови заслуги, защото през лятото, когато се редяха кандидатдепутатските листи, не му намериха място в нито една от тях, въпреки десетките номинации от общински организации. А в медиите мнозина от тях предпочитат да изтъкват, че е „започнал с изключванията“, изключвайки Първанов, Румен Петков и Ивайло Калфин, удобно забравяйки, че по устав те бяха се самоизключени заради участие в друга кандидатска листа.

След Станишев БСП бе ръководена от Михаил Миков. Той остана на поста само две години и бе сменен от Корнелия Нинова. Причината – лошото представяне на парламентарните избори през 2014 г., на които БСП получи 39 депутатски места. А в предишното бе имала 84.

На мястото на Миков бе избрана Корнелия Нинова и на първо време тя оправда очакванията. На следващите парламентарни избори през 2017 г. БСП взе 80 места, като предишната година бе спечелила и президентски избори.
Нинова обаче се зае да сменя идеологията на партията, обръщайки се към консерватизма и направо замрази отношенията с ПЕС. Във вътрешнопартиен план на недоволните организации се налагаха организационни мерки за въздействие като организиране на пълен цикъл отчети и избори с цел основно да бъдат подменени ръководствата им. И така в цялата страна, начело с най-големите организации – софийската и пловдивската. За капак Нинова поде и война с Румен Радев, когото сама бе наложила като кандидат за президент. И както се казва, резултатите не закъсняха. БСП направо се срина на изборите. Политическата ситуация пък бе станала такава, че избори има всяка година, а в някои години и по два – три. А резултатите на левицата дълбаеха дъното. Първия път Нинова обвини за това машинното гласуване, което до този момент енергично бе подкрепяла, но после прогледна за истината и подаде оставка. Впрочем, това не беше първата ѝ оставка, но предишната не бе „констатирана“ от конгреса. И за да се застраховат този епизод да не се повтори, за всеки случай другарите ѝ я изключиха от партията. Сега Корнелия Нинова не пропуска да натърти, че тези, които днес ръководят столетницата – Атанас Зафиров, Борислав Гуцанов и Кристиан Вигенин, но вчера са били редом с нея и са одобрявали всичко, което е предприемала като лидер. Те пък не ѝ остават длъжни.

И в тази отровна атмосфера, заразяваща дори първичните партийни организации, не е чудно, че бивши лидери на БСП като Жан Виденов и Михаил Миков вече не са членове на БСП. Първанов също се е оттеглил от активната политика, макар че през лятото впрегна целия си авторитет в полза на новата коалиция „БСП – Обединена левица“.

Станишев е от следващото поколение и му е рано за политическа „пенсия“, но другарите му явно са решили, че е минал от ред и няма какво повече да даде на партията. За разлика от Нинова обаче, Станишев не дава публичен простор на огорченията си. И когато критикува, го прави от принципните позиции на редови социалист. „Златното време“ на неговото лидерство, когато кадрите на БСП заемаха ключови места и в центъра, и по места се помни. Но Станишев, за разлика от Нинова, не използва този капитал разрушително. Довчерашната председателка на БСП напротив – вече промотира новия си политически проект, с който със сигурност се надява да откъсне някой и друг процент от живото месо на партията.

А тя междувременно продължава да линее, докато водачите й водят битки с предшествениците си.

И в друго нещо не заприличахме на „Запада“. Сигурно, заради слабостта на икономиката ни. „Там“ оттеглилите се лидери влизат в бордовете на компании, фондации или неправителствени организации, издържани от тези компании. При нас сякаш място под слънцето за оттеглилите се от активната политика хора, дори и в разцвета на силите им, сякаш няма. В партиите вече царуват нови лидери, които не искат конкуренция, а излаз навън просто няма.

• Нашата медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.

Четете неудобните новини, които не можеме да поместим тук поради фашистка цензура в нашия ТЕЛЕГРАМ КАНАЛ.

Абонирайте се за нашия Телеграм канал: https://t.me/vestnikutro

Влизайте директно в сайта.

Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?

#thesofiatimes #sofiadailymail