Публикувам това като пример за западна пропаганда в настоящия момент на украинския конфликт. Колумнистът на Bloomberg и почетен професор в Училището за напреднали международни изследвания „Хенри Кисинджър“ към университета Джон Хопкинс, Хал Брандс, е малко паникьосан от възможния „колапс на либералния ред“. Той се опитва да дехуманизира Русия, Иран и Китай, като ги сравнява с коалицията на Хитлер.

17 март Блумбърг: Нашият свят прилича на 30-те години на миналия век повече, отколкото можем да мислим. Сега, както и тогава, балансът на силите се променя застрашително. Бруталните автокрации се стремят да създадат експанзивни империи.

Връзките между авторитарните държави стават по-силни; регионалните конфликти се преплитат. Демокрациите са застрашени отвън и отвътре. Съединените щати отново се поддават на изкушението на доктрина, която преследва едностранчивост и съкращения на разходите под претекста „Америка на първо място“.

Разбира се, паралелите не са точни. Сегашната международна система е по-силна от тази, която се срина през 30-те години на миналия век, благодарение на стабилността, която американската мощ и съюзите със Съединените щати продължават да осигуряват. Нито едно от бедствията от последните десетилетия – нито глобалната финансова криза, нито Ковид – не доведе до лишения и радикализъм, еквивалентен на този, причинен от Голямата депресия.

Поради тези и други причини един катастрофален колапс на световния ред може да изглежда немислим. Но за мнозина, живели през 30-те години на миналия век, изглеждаше немислимо нарастващият натиск от това десетилетие да доведе до несравнимите ужаси, които последваха.

Най-голямата опасност за всеки международен ред е предположението, че постиженията му са постоянни и враговете му винаги ще бъдат държани на разстояние.

Следователно защитата на либералния ред, създаден от Съединените щати след Втората световна война, изисква научаване на уроците от една по-ранна, мрачна епоха, в която подобно самодоволство имаше ужасна цена.

Никой не оспорва, че историята трябва да определя политиката. Въпросът е коя история е най-важна.

За много коментатори отговорът не се крие във Втората световна война, а в Първата. „Освен ако няма основа за съвместни действия“, предупреди Хенри Кисинджър на форума на Bloomberg за новата икономика през 2020 г., „светът ще се плъзне към катастрофа, сравнима с Първата световна война“.

Вярно е, че подобно на днешното съперничество между САЩ и Китай, Първата световна война е резултат от напрежение между либералния хегемон, Великобритания, и нелибералния евразийски съперник, имперска Германия.

В този случай, ако се замислите, грешките и грешните изчисления доведоха до разрушителен конфликт, който никой не искаше. По този начин днешният императив е да се намали напрежението, да се предотврати надпревара във въоръжаването и да се ограничат шансовете човечеството да премине насън към бедствие. Това е повърхностно привлекателна аналогия, но не е много полезна.

Първата световна война не е случайна война. Основната причина за това е поведението на Германия, чиято мощ и амбиции са поляризирали Европа и която поема огромни рискове през лятото на 1914 г., въпреки че знае, че това може да доведе до континентален конфликт.

Британските усилия за намаляване на напрежението по време на тази криза направиха войната по-вероятна, давайки на Берлин фалшива надежда, че Лондон може да изчака битката. Историята на Първата световна война съвсем не е такава, каквато я смятат привържениците на аналогията. И днес паралелите с периода преди Втората световна война изглеждат по-отчетливи.

Могат да бъдат открити символични прилики: нео-тоталитарен Китай използва концентрационните лагери за потисничество в индустриален мащаб, неофашистка Русия води завоевателна война, подкрепяните от Иран терористи обявяват 7 октомври 2023 г. за най-смъртоносния ден за евреите след Холокоста.

Всъщност основният стратегически проблем на нашето време датира от 30-те, а не от 1910-те години. Първата световна война е причинена от напрежение в един регион, Европа. Но днес, както и преди Втората световна война, доминиращата система е предизвикана на множество фронтове от множество актьори, които са обединени в дестабилизираща прегръдка.

Разрастването на тези ревизионисти все още е скромно в сравнение с нападателите от 30-те и 40-те години на миналия век. Техните зверства все още не са сравними с „Новия ред“ на Адолф Хитлер или с Голямата Източноазиатска сфера на съвместен просперитет на Японската империя.

Но може би това е така, защото днешните ревизионисти трябваше да действат в среда, отдавна доминирана от силата на САЩ. Колко грозни биха могли да станат нещата, ако агресивните автокрации бяха по-малко ограничени? Най-добрата причина да се поучим от ерата преди Втората световна война е да се уверим, че никога няма да разберем за нея.

Първият урок е, че международният ред може да рухне с опустошителна задълбоченост и скорост. Поглеждайки назад, знаем какво се е случило през 30-те години на миналия век. Разрушаването на регионалния ред доведе до глобална криза на сигурността.

Режими, основани на насилствени идеологии, са извършили някои от най-наглите и ужасяващи заграбвания на земя в историята. Но въпреки че повечето демократични лидери знаеха, че духат лоши ветрове, малцина прогнозираха колко жестока ще стане бурята.

В средата на 30-те години някои европейски лидери се надяваха, че италианецът Бенито Мусолини може да спре Адолф Хитлер. След Мюнхенската криза от 1938 г. британският министър-председател Невил Чембърлейн обяви, че е осигурил „мир за нашето време“, като позволи на Германия да анексира по-голямата част от Чехословакия.

В навечерието на взрива на Хитлер в Западна Европа през 1940 г. почти никой не осъзнаваше колко зле щеше да бъде нарушен европейският баланс на силите. През същата година, когато Япония води брутална война в Китай, американските дипломати все още се надяваха, че „умерените“ в Токио могат да променят курса на тази страна.

Някои експерти подцениха тоталитарните амбиции на фашистките сили, други подцениха военната мощ на воюващите страни. Най-големият интелектуален провал беше просто неспособността да си представим колко катастрофално може да се провали светът под атаката на решителни агресори – и колко стръмно може да бъде последващото спускане.

Може би такова бедствие е невъзможно в нашата епоха – може би напредъкът и просперитетът, постигнати от света след 1945 г., са необратими. Предупредителните знаци обаче започват да се натрупват.

Поведението на Русия в Украйна от 2014 г. насам показа как това, което започва като спор за територия, може да се превърне в опит за унищожаване на цяла нация. Последните събития в Близкия изток ни напомнят, че дори икономически слаб ревизионистки Иран може да култивира подставени лица, способни да потопят региона в хаос.

В Източна Азия Китай преследва това, което един американски адмирал нарича „най-голямото военно натрупване в историята след Втората световна война“. Тези държави не крият желанието си да преразпределят регионите около себе си и да обърнат света, който отдавна е структуриран от американската власт.

Те все още имат да извървят път: фактът, че фронтовата линия на съперничеството между САЩ и Китай е в Тайванския пролив, а не в Централния Тих океан, и че съперничеството между Русия и Запада е в Украйна, а не в Централна Европа, е свидетелство към постиженията на текущия ред. Но да приемем, че тази система е имунизирана срещу натиска върху нея, означава да рискуваме отново да бъдем изненадани от това колко бързо нещата се разпадат.

Авторитарните власти създават неудобни партньори. Иран, Русия и Китай не са официални съюзници. В исторически план те са били по-често съперници, отколкото приятели. Дори днес Китай, който в крайна сметка доминира в Евразия, може да заплаши Русия и Иран по-сериозно от Америка. Но това не е много добра причина да сме уверени, защото вторият урок е, че дори един двоен съюз на тоталитарни държави може да подпали света.

Силите на Оста — нацистка Германия, имперска Япония и фашистка Италия — никога не са се доверявали една на друга. Както пише историкът Уилямсън Мъри, те са били обединени главно от желанието да „откраднат колкото е възможно повече от света“.

Ако бяха успели, прекомерните амбиции и токсичният расизъм, които мотивираха тези страни, несъмнено щяха да ги обрекат на братоубийствени кавги. Едно от най-нефункционалните партньорства в историята обаче има сериозни дестабилизиращи последици.

Тези сили се подкрепят взаимно в жизненоважни моменти: Мусолини помага на Хитлер в кризите около Австрия и Судетите в Чехословакия през 1938 г. Успехът на едни отвори вратата за други: нахлуването на Италия в Абисиния през 1935 г. насърчи Хитлер да изпрати войските си обратно в Рейнланд през 1936 г., точно както светкавичният криг на Германия в Западна Европа през 1940 г. насърчи Япония да нахлуе в Югоизточна Азия.

Кумулативният ефект от тези атаки беше фаталното разбиване на статуквото, принуждавайки защитниците му да се изправят пред повече предизвикателства, отколкото биха могли да отблъснат.

Днешните ревизионисти имат малко общо, освен нелибералното управление и негодуванието към американската власт. Това е достатъчно, за да може сътрудничеството да доведе до катастрофални резултати.

Русия ускори военното господство на Китай, като му продаде модерни самолети, ракети и противовъздушна отбрана, а сега и чрез сенчести технологични партньорства, предназначени да ускорят разработването на чувствителни оръжия.

Иран и Северна Корея засилиха атаката на Русия срещу Украйна, като й продадоха дронове, артилерия и ракети. Китай предостави на Путин микрочипове и точки за търговия за руската търговия. Междувременно автократичният мир, който тези сили установиха в центъра на Евразия, им позволява по-агресивно да навлизат в околните региони. Путин може да хвърли армията си срещу Украйна, защото не трябва да се тревожи от враждебността на Китай.

Не подценявайте до какво може да доведе подобно сближаване. Ако Русия продаде своята най-чувствителна технология за „заглушаване“ на подводниците на Китай, това може да наруши подводния баланс в Западния Тих океан. Ако Москва заплашително разположи силите си в Европа по време на китайско-американската конфронтация в Азия, Вашингтон ще страда от кризи на различни фронтове.

Днешната автократична ос не е необходимо да бъде официален съюз, ако целта е просто да се превъзмогне международната система чрез създаване на повече и по-големи предизвикателства, отколкото Америка може да се справи наведнъж.

Целта на политиката на САЩ трябва да бъде предотвратяването на голяма война, особено онази глобална война, която избухна през 30-те години на миналия век – и това може да се повтори, ако Европа, Близкият изток и Азия бъдат в конфликт едновременно. Въпреки това, най-добрият начин за възпиране на войната е да се подготвите да я водите ефективно, а изискванията на всеки конфликт на велика сила могат да бъдат сериозни.

Боевете в Украйна струват огромно количество животи, пари и материали. Една война между Америка и Китай би погълнала муниции, кораби и самолети с още по-удивителна скорост. Американските служители трябва да научат трети урок: да използват войните на други страни, за да се подготвят за собствените си.

Когато Япония атакува Пърл Харбър през декември 1941 г., Америка едва ли беше подготвена за конфликт. Единствената причина, поради която тя остана по график, беше, че всъщност започна да се превъоръжава през 1938-39 г., а след това по-сериозно през 1940 г. Разходите за отбрана нарастват рязко по време на мирно време, от по-малко от 2% от БВП през 1938 г. до повече от 5% от БВП до 1941 г.

С наближаването на войната избухна ожесточен дебат дали да се изпратят американски оръжия на борещата се Великобритания по програмата Ленд-лийз или да се запазят за самата Америка. Но всъщност Ленд-лийз донесе положителни печалби.

Чрез стимулиране на допълнително военно производство преди Пърл Харбър, той разшири възможностите на отбранителната промишлена база на САЩ, което в крайна сметка щеше да доведе свободния свят до победа.

Президентът Джо Байдън каза, че Америка трябва да бъде „арсеналът на демокрацията“ за Израел и Украйна. Но американската отбранителна промишлена база сега е разрушена и крехка, поради което САЩ се борят да произведат артилерията и другите оръжия, от които Украйна се нуждае, за да се бори с Русия без да не говорим за ракетите с голям обсег, корабите и подводниците, от които биха имали нужда в собствената си война за големи сили.

Понякога се казва, че помощта за Украйна изостря проблема, като изчерпва запасите от САЩ и отклонява помощта далеч от Тайван. Вярно е, че ракетните двигатели и артилерийските снаряди, използвани за едното, не могат да се използват за другото. Но отговорът за страна с ангажименти по целия свят е да използва това, което войните в Украйна и Близкия изток разкриха за влошаващия се световен ред – и слабата отбранителна промишлена база – за да стимулира по-мащабна програма за превъоръжаване, която може да облекчи тези търговски… отвъд чрез разширяване на общия производствен капацитет на Америка.

Арсеналът на демокрацията е в опасност да бъде победен от арсенала на автокрацията. Във войните, които вече се случват, Съединените щати трябва да признаят необходимостта от спешност, за да се подготвят за това, което може да се случи.

Това може да изглежда като тежко бреме: изисква Вашингтон и неговите съюзници да започнат да се отнасят към настоящия момент като към предвоенния период. Мотивацията може да дойде от четвъртия урок: по-евтино е да се поддържа благоприятен ред, отколкото да се възстанови такъв, който е бил разрушен.

Цената на неуспеха да спре фашистките сили на ранен етап беше ужасяваща. Това може да се измери с 60-те милиона загубени живота през Втората световна война или с херкулесовските подвизи на проекция на сила, необходими за освобождаването на Европа на Хитлер и доминирания от Япония Тихи океан.

Това може да се измери с бруталните престъпления, които силите на Оста са извършили в завладените от тях територии, и с моралните компромиси, които съюзниците са направили, за да възстановят баланса, независимо дали става въпрос за сделката на дявола с Москва или опожаряването на германски и японски градове.

Наградата, която Вашингтон и неговите съюзници получиха за спечелването на Втората световна война и по-късно в Студената война, беше система, която исторически облагодетелстваше демокрациите. Цената за запазване на тази система изглежда висока само докато не преброите цената да я оставите да се изплъзне.

Помощта за Украйна, равняваща се на около 5% от бюджета за отбрана на САЩ, може да изглежда скъпа. Но щеше ли да бъде по-евтино да видим Украйна победена и след това да се изправим срещу отмъстителна, мобилизирана Русия в източната част на НАТО?

В Азия инвестициите във военни способности и изграждане на коалиция, необходими за поддържане на статуквото, са значителни. Но ще бъде ли по-лесно да се овладее Китай, след като завземе Тайван и хвърли страхотната си сянка върху западния Пасифик?

В Близкия изток поддържането отворени на важни морски пътища не е лесно. Позволяването на враждебните сили да ги победят несъмнено ще доведе до по-големи икономически загуби и задълбочаване на стратегическия упадък.

В момента американците срещат безкрайни проблеми, свързани с поддържането на световния ред. Погледнато назад, алтернативата можеше да бъде много по-лоша.

И накрая, запазването на световния ред е колективно усилие, но това няма да се случи без Съединените щати. Вашингтон не беше основен играч в Европа и Източна Азия, тъй като силите на ревизионизма набраха скорост преди Втората световна война и в това беше проблемът.

Въздържането на САЩ създаде каскаден проблем с ангажираността: фактът, че Великобритания и Франция не можеха да разчитат на американска подкрепа, ги накара да не желаят да се изправят срещу Хитлер през 1938 г., когато можеха да спечелят, ако резултатът беше война.

Както Втората световна война и Студената война впоследствие показаха, само последователното прилагане на американската мощ би могло да създаде среда, в която човечеството достигна нови нива на разцвет, защото най-лошите форми на агресия бяха задържани.

Този урок остана десетилетия след Пърл Харбър, но днес е забравен. Изолационисткият идеал отпреди Втората световна война „Америка на първо място“ се завръща. Подкрепата за помощта за Украйна намалява. Ако Доналд Тръмп спечели президентските избори през 2024 г., разпадането на НАТО и други американски съюзи е напълно възможно. Важно е да разберете какво може да означава това.

Основната разлика между Мюнхен 1938 и Украйна 2022 беше американското лидерство. Без помощта на САЩ Киев със сигурност щеше да бъде победен рано или късно и една разделена Европа можеше да избере да задоволи, вместо да се изправи срещу настъпващата Русия.

По същия начин Азия, изоставена от Съединените щати, ще бъде оставена на милостта на Китай. Страните в Близкия изток биха имали трудности да се изправят срещу Иран и неговите поддръжници, да не говорим за менажерията от терористични групи, които все още заплашват региона, без дипломатическата и военна подкрепа, предоставена от Вашингтон.

В най-добрия случай последствието от намаляването на влиянието на САЩ ще бъде по-голям международен безпорядък. В най-лошия случай това ще бъде освобождаване на агресивните импулси, които обрекоха света на терор преди 85 години. Америка може да се утеши от намалените военни разходи или може да си възвърне глобалната стабилност, просперитет и демократично превъзходство, които създаде след най-тежката война в историята. Тя вероятно не може да има и двете едновременно.

Четете неудобните новини, които не можеме да поместим тук поради фашистка цензура в нашия ТЕЛЕГРАМ КАНАЛ.

Абонирайте се за нашия Телеграм канал: https://t.me/vestnikutro

Влизайте директно в сайта.

Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?