Тазгодишните светли възкресенски празници ме върнаха в спомените към далечната 1949 г., когато Великден бе също на 24 април. Мой братовчед ме заведе на стадион „Юнак“, където отборът на софийския „Левски“ победи варненския „Ботев“с 4:2. На Томина неделея, след тържествената първомайска манифестация „Левски“ победи софийската „Славия“ с 1 : 0 в полуфинален мач за Купата на съветската армия /КСА/ и предстоеше на 8 май да срещне на финала отбора на ЦДНВ. Аналогична е ситуацията сега, когато на 15 май ще играе във финала за Купата на България срещу ЦСКА. Както и преди 73 години, продължавам да бъда ревностен привърженик на „синия“ отбор, като тук искам да разкажа как станах такъв. Споделям и спомените си от мачовете между тези два вечни съперника.
Отборът на Левски през 1949-а
След смъртта на баща ми в края на 1947 г. с мама дойдохме от Балчик, за да живеем при нейните родители в столицата. Бях 8-годишен, ученик във II отделение /понастоящем II клас/. Футболната игра бе непозната в малкия крайморски градец. С пукването на пролетта на 1948 г. установих, че в училищния двор, както и на незастроено място в съседство на жилището ни, деца ритаха парцалена топка, като се стремяха тя да мине зад мислената линия между две купчини от тухли, камъни или ученически чанти. Изключителна рядкост бе да се играе футбол с гумена или надуваема кожена топка.
За пръв път попаднах на стадион „Юнак“ на 6 юни 1948 г по време на мач между отборите на Загреб и София. Играеше се на огромен за тогавашните ми представи терен, който нямаше нищо общо с махленските – покрит бе със сгурия, която преди мача и по време на почивката поливаха с автоцистерна. Футболната врата се очертаваше не от мислено прекарани линии, а от две вертикални и една напречна греда, зад които бе опъната мрежа. Знаех, че крайната цел на играта е отбелязването на гол и затова скоро след началото на мача започнах да питам бате Кръстьо, наш съквартирант, който ме заведе на стадиона, дали е отбелязан гол – такива ми са били познанията за играта?!
След като за пръв път бях гледал футболен мач на стадиона и знаех правилата на играта, започнах да следя информацията за футбола в България от специализираните колони в ежедневниците и излизащия в понеделник, четвъртък и събота вестник „Народен спорт“. Един месец преди да присъствам на футболен мач, в София е създаден отбор „Септември при ЦДВ“, скоро достига до финал за републиканско първенство в два мача срещу „Левски“, като губи първия с 1:2 /два гола на Пачеджиев/. Вторият се играе на 10 септември 1948 г. До 85-та минута резултатът е 1 : 1 – напълно достатъчен за „Левски“ да бъде шампион, какъвто е бил и през предходните две години. В този момент вратарят Апостол Соколов изтървава топката и едва ли не я подава на противников играч, който изравнява общия резултат от двата мача. Бате Кръстьо разказваше, че след този гол полевите играчи на „Левски“ са се стремили топката в никакъв случай да не стига до вратаря им. Все пак това се случва и той повтаря „упражнението“ от преди няколко минути. Преди съдията да отбележи края на мача, топката е в мрежата на „Левски“ и той губи шампионската титла. Говореше се, че Соколов бил подкупен с 50 000 лв.
Дали това е вярно? Един Господ знае! Всеки може да сбърка! Пресен е примерът от мача на „Манчестер Сити“ срещу „Реал“ /Маврид/, игран през юли 2020 г., в който Варан – централен защитник на гостите от Мадрид и световен шампион с отбора на Франция, бе причина на два пъти домакините да овладеят топката и отбележат два гола – предостатъчни за победата! Упреците към Соколов, че е виновен за загубата на шампионската титла през 1948 г. витаят и до днес в главите на „левскарите“, негови съвременници. Името му влезе в техните усти и като баща на един от най-големите таланти в българския футбол – Георги Соколов.
За пръв път от есента на 1948 г. първенството се провеждаше по кръгова система с група от 10 отбора – по пет от София и провинцията. На есен „Левски“ бе на пърпво място с 8 победи, една от които с 1 : 0 на 10 декември над действащия шампион и един равен мач, но Соколов не бе на вратата. „Левскарите“ се вълнуваха каква е съдбата му – официалните медии мълчаха, докато на пролет Соколов се върна в отбора, който изигра срещу ЦДНВ три епични финала за КСА. Първата среща се игра на 8 май. Дори след две продължения по 15 минути, не бе излъчен победител – резултатът бе 1 : 1. Ако не се лъжа, голът за „Левски“ отбеляза Коце Георгиев. По тогавашните традиции мачът се преигра на следващия ден. След като изоставаше с 0:2, „Левски“ успя да изравни, но този път не се играха продължения. Третата среща се състоя след една седмица. Още във втората минута щампионите поведоха с гол от дузпа. С удар от „воле“ Васил Спасов – Валяка изравни през второто полувреме, а в дадените продължения за пръв път „Левски“ поведе в резултата с гол на Арсени /Ацето/ Димитров и спечели КСА, връчена на капитана Методиев от военния аташе в Съветското посолство. Две години по-късно бях на трибуните на столичния колодрум по време на двустранна среща България – ГДР. Мой съсед бе авторът на победния гол във въпросния финал. Съвсем скромно облечен, само по потник в горещия юлски ден, обут в „гуменки“, явно бе дошъл да изрази уважението си към водещите наши спортисти в този спорт.
Първенството за сезон 1949-50 г. започна през септември. Всред софийските отбори бе този на „Енергия“, което бе новото име на „Локомотив“. След изиграване на два кръга бе публикувано постановление на Министерския съвет за реорганизация на физкултурното движение. В цялата страна се създаваха доброволни спортни организации /ДСО/ на производствен принцип. Въз основа на крайното класиране от предходното първенство градовете, които имаха отбори в „А“ РФГ трябваще да проведат квалификационни турнири за попълване състава на групата, което вече щеше да се провежда по системата „пролет – есен“ /по съветски образец/.
Естествено най-интересен бе столичният турнир, чиито отбори бяха заели първите пет места в предишния шампионат. Единствено ЦДНВ и „Спартак“ бяха запазили имената си. След като посочвам новите имена на отборите, в скоби отбелязвам тези преди реорганизацията: „Строител“ /Славия/, „Торпедо“ /Локомотив/, „Червено знаме“ /Спортист/, „Динамо“ /Левски/. Дотогава отборът на „Академик“ нямаше особени изяви. Негов капитан бе студентът по „право“, най-добър играч в доскорошния „Левски“ – Васил Спасов /Валяка/. Водач на нападението бе Димитър Тревдафилов, който скоро щеше да бъде централен нападател и на националния отбор. Преди последния мач с „Академик“, в който играеха още Чипев, Гецов, Крамаренко, Самсаров, отборът на „Динамо“ бе осигурил промоцията си в „А“ РФГ, след като бе победил ЦДНВ с 2:0. Апостол Соколов не бе вече в тима. Вратар бе Андреев /Паскера/. Равен резултат устройваше и двата отбора – „Динамо“ печелеше турнира, а „Академик“ се класираше пети, като отнемаше правото на ЦДНВ, останал на шесто място, за промоция в „А“ РФГ. Последен, седми в класирането, бе от борът на „Спартак“. След 70 години пристрастени към отбора на ЦСКА журналисти, които едва ли са били родени тогава, обвиняват отбора на „Динамо“, че е играл симулативно. Защо не си дадат сметка, че ако военният отбор бе достатъчно силен, нямаше да се стигне до положението други да решават съдбата му. В подобна ситуация бе „Левски“ преди няколко години, когато с „помощта“ на ЦСКА не можа да намери място в първата шестица след изиграването на мачовете между всички отбори при разменено гостуване. Освен това тогава поне за една година „Динамо“ избягваше възможността да среща един от най-големите конкуренти за шампионската титла.
При обявяването на програмата за мачовете за 1950 г. между имената на отборите фигурираше това на „Народна войска“. Не се посочваше от кой град е. Отсъстваше отборът на пловдивския ДНВ, извоювал в квалификациите правото си да играе в „А“ група. При откриването на сезона се установи, че „Народна войска“ е съставен от играчите на ЦДНВ и е софийски отбор, докато ДНВ продължаваше да играе в „Б“ група. В крайното класиране „Динамо“ бе шампион, а втори – „Строител“. Запазено бе статуквото от столичния квалификационен турнир – „Народна войска“ бе на четвърто място, след „Академик“.
В края на сезона са повтори сценарият на финалната среща за КСА от предходната година. На скоро оборудвания с тревно покритие стадион, който днес носи името „Българска армия“, се играха три мача с обща продължителност 330 минути. След като първите две срещи бяха завършили наравно с еднакви резултати /1:1/, в продълженията на третия мач, състоял се на 3 декември 1950 г., Йордан Томов /Коми/ отбеляза победния гол директно от ъглов удар. Двете главни отличия в българския футбол бяха спечелени от „Динамо“. Доминацията му не бе толкова силно изразена, но ръководителите на държавата трябваше да се намесят, за да осигурат хегемонията на военния отбор. Започна се отдалеч, като първите удари понесоха другите два софийски отбора с дългогодишни традиции.
В началото на 1951 г. от ДСО „Строител“ се отдели „Ударник“, включващ трудовите войски, а от ДСО „Торпедо“ – железничарите в „Локомотив“. Отборите на софийските „Строител“ и „Торпедо“ останаха в „А“ група, но скоро изпаднаха от нея. Съгражданите им от „Ударник“ и „Локомотив“ бяха изпратени в „Б“ група, обаче отборите им включваха всички играчи на доскорошните „Славия“ и „Локомотив“. Много от тях продължаваха да участват в различни формации на националните отбори: от „Ударник“ – Тодор Капралов, Милчо Горанов, Никола Иванов /Цапето/, Петър Патев, Геопги Ахтимов, Ефтимов /Майцата/, тук играеше и бъдещият дългогодишен вратар на национални отбор – Йордан Йосифов; от „Локомотив“ – вратарят Симо Костов, десният защитник Георги Василев, полузащитниците Трайчо Петков, Георги Берков и Лазар Христов, нападателите Петър Аргиров и Коце Благоев /Патрата/. В две последователни години те спечелиха съревнованието там и като първенци се завърнаха в „А“ група. Нещо повече – веднага след завръщането си и двата отбора спечелиха КСА.
Първият шампионатен мач между „Динамо“ и ЦДНВ през 1951 г. се игра на Гергьовден. Една седмица преди това, във Великденската нощ само в София са арестувани над 10 000 „врагове на народа“. Говореше се, че между тях е и футболистът на ЦДНВ Атанас Цанов, който бе играл за отбора на „Левски“ във финалния мач на шампионата през 1948 г. След това се състезава за ЦДНВ, докато отбива военната си служба. След нейното приключване би следвало да се върне в „Динамо“, но това е възпрепятствано от ареста. Цанов не е освободен от ЦДНА, получава офицерско звание и се състезава за военните до 1957 г., когато се върна в „Левски“, за да приключи кариерата си там, откъдето я започнал – в „Дунав“ /Русе/. Написаното за Цанов се основава на лични спомени и дочуто „на ухо“. Дори и след „промените“ не съм срещал публикации, защо не е бил освободен след отбиването на военната служба. Може би футболисти и от други отбори са търпели своеволията и беззаконията на тоталитарния режим. Ще отбележа само това, което съм прочел в пресата за двама футболисти на „Левски“, включвани и в националния отбор – вратарят Мазников „изчезва безследно“ в дните след 9 септември 1944 г., а защитникът Амедео Клева е осъден и лежал в затвора през 50-те години.
Вторият мач чежду двата съперника на 24 август 1951 г. заради проливен дъжд бе пренасрочен за 12 септември. Не можех да стъпвам на изкълчения си крак, поради което не гледах мача. „Динамо“ спечели с 2:0 с голове на бъдещия спортен журнапист Димитър Попдимитров и Тодор Стоянов. Сигурно единици са любителите на футбола, дори и симпатизанти на „Левски“, които са чували за този тогавашен около 20 годишен млазеж. Играеше на поста свръзка /инсайд/. Притежаваше забележителна техника, но тя бе подчинена на отбора. Достатъчно бе някой от „батковците“ да му се обади и получаваше от него пас, изпратен „по конец“. По-младите любители на футбола могат да получат представа за точностата на извеждащите му пасове към негови съотборници, ако си спомнят как това го правеше покойният Начко Михайлов, а в наши дни отчетат колко често се наслаждаваме на играта на Тодор Неделев.
В крайното класиране „Динамо“ зае третото място, ЦДНА стана шампион, а играчите му – „майстори на спорта“. В.„Народен спорт“ публикува снимките им във военни униформи. Имах преки впечатления какви военнослужещи бяха те, тъй като училището ми бе подшевно на ЦДНВ, а стадионът – близо до дома ми. Професионализъм не съществувмаше официално в България, но той бе въведен с благословията на управниците и то във военния отбор. Живеех близо до IV пощенски клон и познавах лично работещите там Димитър Москов /доскорошен играч на „Левски“/ и Коце Георгиев, който след няколко години щеше да открие таланта на Георги Аспарухов. Те ми осигуряваха билети за мачове на „Динамо“. Свидетел бях, че работеха ежедневно, а в ден на мач отиваха до стадиона от работното си място. Сигурно са отсъствали от работа, заради тренировки и мачове в провинцията, но може ли да се претендира, че са били равнопоставени с военнослужещите от ЦДНВ. Да не забравяме, че талантливите млади спортисти отбиваха военна си служба, която до 1954 г. бе тригодишна, в „спортна рота“ с всички привилегии. Почти съм сигурен, че скоро останалите ДСО намериха начин да осигуряват синекурни длъжности за своите спортисти. Доскоро пазех програмата за футболната среща на „Левски“ със „Славия“ на 26 април 1957 г., в която бяха посочени „работните места“ на футболистите в различни предприятия и учреждения. Но как да бъдеш привърженик на отбор, който пръв въведе скрития професионализъм, постави конкурентите си в неравностойно положение, но навсякъде се афишираше, че той е най-добрият.
Доминацията на ЦДНВ в първенството бе още по-силно изразена през 1952 г. Отново „Спартак“ /София/ зае второто място. Отборът се отличаваше със стабилна отбрана, в която доминираше Борис Апостолов. Въпреки ниския си ръст, при вродено чувство за пласиране и забележителна отскокливост, той бе една от причините защитата на отбора да бъде най-добра в шампионата. Другият лидер бе вратарят Апостол Соколов, който не се включи в състава на „Динамо“ след реорганизацията във физкултурното движение. Бе на вратата на националния отбор срещу този на СССР в мач от програмата на Олимпийските игри във финландския град Котка. От тогава до края на живота си великият Яшин не пропускаше да отбележи, че се е учил от него как да играе в цялото наказателно поле. Няма да забравя с каква стръв пазеше вратата и командваше защитата пред себе си по време на мача срещу ЦДНВ на 7 септември 1952 г. Играеше контузен. Накуцвайки, трудно можеше да покрива цялото наказателно поле, но въпреки това опазваще врата си „суха“ почти до края на мача, когато бе отсъдена дузпа за шампионите. Дълги бяха споровете, но съдията бе непреклонен. Соколов усети посоката на изпълнение на наказателния удар и макар, че докосна топката, не можа да го спаси. И до днес помня как съчувствах на контузения играч, че не можа, въпреки огромното си желание, да не допусне. гол.
На трибуните нямаше празно място. Почти невероятно е отборът на „Спартак“ да е имал много привърженици, но със сигурност голяма част от зрителите на мача са били като мен“левскари“, вече изявени „антицеденевисти“. Така е било и на всички мачове на военния отбор – ние „левскарите“, ходехме на стадионите с надеждата да присъстваме на негова затуба. Много е вероятно първите му привърженици, когато е основан клубът, да са били такива с „партийно поръчение“, а следващите вълни, които щяха да го направят наистина популярен, тогава да са били деца в предучилищна възраст, които по вече изтъкнати от мен причини симпатизират на първия в класирането отбор. Смесването на спортните пристрастия с политическите ми убеждения не е общовалидно правило. Редица, заемащи ръководни постове на различни нива в партийно-административната йерархия, бяха „левскари“, както и мои колеги – комунисти. И добре, че имаше такива, за да не се даде пълна възможност на оформилия се вечен съперник да си разиграва коня с различен род решения, реформи, реорганизации. Не че липсваха!
В първенството за 1953 г. имаше едно недомислие. Предстоеше националният отбор да изиграе по два квалификационни мача за световно първенство при разменени гостувания с Чехословакия и Румъния. За неговата по-добра подготовка той бе включен в „А“ РФГ под името „Сборен отбор“. Както бе планирано, участието му в първенството бе прекратено в началото на юни, а получените срещу него резултати не се вземаха пред вид при класирането на другите отбори. Военният тим вече се именуваше ОСГ /отбор на софийския гарнизон/ и бе най-ощетен от участието в първенството на „Сборния отбор“. Той даваше най-много футболисти за националния /повече от 10 души/, които нямаха право да играят за ОСГ. В крайна сметка една точка не достигна на военния отбор да бъде отново шампион. Затова имам основание да смятам, че ако „Лудогорец“ иска да изпревари ЦСКА по брой последователни титли, трябва да „гони“ 12 броя, защото доминирането на военния отбор бе в течение на точно толкова години, в които включвам и 1953 г.
„Динамо“ бе победил ОСГ в първия мач с 1:0, тъй като военният отбор бе играл без националните си състезатели. Вторият мач бе насрочен за 23 септември – „Празник на народната войска“ и се състоя на националния стадион „Васил Левски“. Не мога да не пиша за позицията на майка ми, която бе съгласна да отсъствам от училище и да отида на стадиона. Тя предлагаше да извини отсъствията ми, но аз атказах. Явно още тогава изпълнението на задълженията е стояло над всичко в съзнанието ми. И добре, че не отидох, защото „Динамо“ бе напълно надигран и загуби с 0:5. С всички национали в състава си ОСГ продължи преследването до 8 ноември, когато „Динамо“ победи драматично ВВС с 3:2. И до ден днешен журналисти и статистици, мнозинството от които не са били родени тогава, го водят за шампион, макар че реалността е друга. Тук се опитах да я осветля.
Не знам чия е била инициативата, но „Динамо“ започна първенството за 1954 г. с основно подмладен отбор. Треньор бе прекратилият кариерата си на футболист Васил Спасов. От старото поколение единствен Тодор Такев остана в отбора. Освободени бяха футболисти, които според мен можеха да дадат още на отбора и футбола въобще. По памет ще се опитам да изредя имената на освободените – Иван Димчев, Методи Ангеловски, Амедео Клева, Любомир Хранов, Йордан Томов, Димитър Дойчинов, Драго Георгиев, Арсен /Ацето/ Димитров, Атанас Динев /бъдещ футболен съдия/ , може би Боби и Чори Петрови, вратарите Андреев и Еленков, както и наскоро дошлите от други отбори – вратарят Симо Костов и Димитър Андонов /Донуша/. Повечето от тях преминаха в играещия в „Б“ група отбор на софийския „Септември“ и сигурно са напуснали с горчивина отбора, в който за някои от тях бе преминала цялата дотогавашна спортна кариера, а любовта към него бе завладяла изцяло сърцата им.
Началото на първенството бе сравнително успешно за подмладения отбор. На 20 март 1954 г. той завърши 2:2 с ЦДНА /вече не се казваше ОСГ/ на стадион „Народна армия“ с гол на Димитър Попдимитров и автогол на Манолов, след като съперникът водеше с 2:0. Този мач бе единствен, който по изключение през пролетта се игра на нормален терен. До края на април „Динамо“ играеше домакинските си срещи на игрище в квартал „Иван Вазов“, близо до кино „Петър Берон“, „Ударник“ в с.Мировяне, „Локомотив“ – в квартал „Илиянци“, но и ЦДНА не играеше на своя стадион. Вторият мач за 1954 г. бе спечелен от ЦДНВ, както и двата мача за 1955 г., независимо, че в първия на 31 март „Динамо“ поведе с гол на Теко Абаджиев.
Не мога да не спомена мача на „Динамо“ срещу ФК „Тулуза“, току що завършил на трето място във френското първенство. По това време бе практика западноевропейски отбори да гостуват в източна Европа през летните месеци, когато е паузата в шампионатите им.Недопустимо бе наш отбор да затуби от представител на капиталистическия свят, а ако това станеше, се търсеха какви ли не обяснения. Началото на мача бе много драматично – крайният резултат /2:2/ бе оформен още в 12-та минута. Но кои бяха крайните защитници в отбора? Ако има запазени снимки от този мач, вгледайте се в сините фланелки на Ракаров и Енишейнов, титуляри в ЦДНА, които никога не са били футболисти на „Левски“ или „Динамо“. Убеден към, че участието им в мача е било наредено от много високо място от спортни или дори държавни ръководители.
В пролетния мач на 8 април 1956 г. „сините“ удържаха 1:1 срешу военния отбор с гол на Такев. На 1 август загубиха с 1:3 /гол на Печеников/, но за пръв път от 3 години бяха медалисти, а на 18 ноември спечелиха КСА на финала срещу ДНА /Пловдив/ с 5:2.На 14 април 1957 г „Динамо“ загуби от ЦДНВ с 0:4. В книгата си „От „Юнак“ до „Барселона“ д-р Стефан Божков неправилно отбелязва, че ръководството на „Динамо“ допуска грешка, като поверява вратата на младия Йордан Жежов – бъдещ международен футболен съдия. Бог да прости дългогодишния капитан и треньор на националния отбор, но той би трябвало много добре да си спомня, че в предния мач с „Локомотив“ вратарят Дервенски бе изгонен и съответно наказан да не участва в следващата среща. „Динамо“ загуби дербито с 0:4, като явно бе по-слабият отбор, независимо че Жежов бе пряко виновен за някои от головете, особено за този,който Ракаров отбеляза с шут почти от централния кръг на игрището. От тогава той е известен като гол , вкаран от „Халите“!
След няколко дни бе обявена нова реорганизация във физкултурното движение. Всички клубове си върнаха имената от 1949 г. Така на връх Великден „Левски“ гостува на „Ботев“ /Пловдив/ и победи с 4:0. Това вдъхна надежди на привържениците на отбора, че той ще може да покаже истинските си възможности в предстоящото най-старо столично дерби със „Славия“ на 26 април. Отчиташе се фактът, че при загубата от „Локомотив“ отборът бе преследван от „мал шанс“, а катастрофалната загуба от ЦДНВ се дължеше до голяма степен на индивидуални грешки. Не бе пренебрегвана и традицията – „сините“ нямаха победа над „белите“ от 1953 г. Началото на мача като че ли подсказваше, че тя ще бъде нарушена. Журналистите отчитаха след мача, че „Левски“ е имал надмощие в продължение на 75 минути. В 81-та минута след корнер изпълнен от Печеников, Христо Илиев отбеляза втори гол.Привържениците на „Славия“ започнаха да напускат стадиона, но в 86-та минута десният защитник Дончев върна една топка към вратата, която излъга Дервенски – автогол! От тогава се помни, че отговорът на въпроса „Кой предаде Левски?“ е: „ Дончев и Дервенски!“. Играчите на „Славия“ „грабнаха телата“ и в 90-та минута Цветан Милев изравни. Ей Богу, всички „левскари“ – тези на игрището и ние – на трибуните, бяхме като попарени. Излязъл от стадиона, видях, че по алеите се продават значки на ПФК „Левски“. Малко бяха желаещите да купят. Дори чух подмятания, че не си заслужава да симпатизираш на такъв отбор. Това не ме спря да си купя значка, съхранявана от оптимисти, които са вярвали, че „Левски пак ще го има. Вечерта отказах да вечерям. Сега си давам сметка, че мъката ми бе почти съизмерима с тази, която изпитвах точно два медеца по-късно, когато на 45-годишна възраст почина майка ми!
„Левски“ обаче тръгна напред, дори се откриваше възможност да атакува шампионската титла. Срещу ЦДНВ резултатът бе нулев /Йорданов „удари греда“/, но загуби от „Локомотив“ с 0:1. От своя страна „железничарите“ загубиха с 0:3 на 20 октомври от ЦДНВ, който завоюва първото място, а след три дни срещна „Левски“ в полуфинален мач за КСА. След 0:0 в редовното време двата отбора влязоха в продълженията с по 9 души. Двама футболисти бяха изгонени за саморазправа. Благой Филипов контузи тежко Ракарав и също бе отстранен. Тогава отборите нямаха право на смени. „Левски“ отбеляза гол, но кагато ЦДНВ се стараеше да го върне след непрекъсната обсада, една контраатака в 115-та минута завари само един защитник срещу четирма играчи на „Левски“ и Йорданов осигури победата с 2:0. На 7 ноември „Левски“ победи на финала „Спаргак“ /Плевен/, но вестниците не публикуваха снимка на отбора с купата, тъй като на нея позираше облеченият в цивилен костюм Благой Филипов, наказан да не участва в мача след грубата си проява на полуфинала.
Футболната 1958 г. започна в България с поредната реформа. Решено бе първенствота да се проведе само в един кръг, като от есента се връщаше системата „есен-пролет“. Докато в първите пет срещи „Левски“ спечели 10 точки, в следващите шест събра само четири. Успя да завърши на второ място, като в последния направи равенство /2:2/ с ЦДНА, чийто аванс на финала бе от 4 точки. Двата отбора се срещнаха отново и при откриването на първенството за 1958/59 г. ЦДНА спечели с 2:0, но куриозното бе, че това стана след автоголове. „Левски“ обаче спечели с 1:0 дербито в първия кръг на пролетния полусезон. Запомнил съм датата 8 март 1959 г., тъй като това не се бе случвало вече 6 години, когато „Динамо“ победи ОСГ със същия резултат. Класата на „Левски“, обаче, бе несравнима с тази на съперника. Доста трудно „сините“заеха третото място след победа в последния кръг над „Дунав“ в София на 14 юни.
На 29 ноември мачът „Левски“ – ЦДНА завърши 1:1. Към края му Стефан Божков изравни от дузпа. Дервенски усети посоката на удара и почти улови топката, но тя премина голлинията. Ако не правеше опит да я улови, а я беше избил, щеше да предотврати гола. Това бе един от малкото случаи, когато Божков не би в десния ъгъл. Независимо от това негово постоянство, той рядко пропускаше. Този мач бе последен в кариерата на дългогодишния капитан на ЦДНА и националния отбор. Репортажът за него във в.“Народен спорт“ отбелязваше различната игра на двамата централни нападатели – Панайотов /ЦДНА/ и Йорданов от „Левски“, чиято игра се възхваляваше. Макар и дългогодишен любител на футбола, не претендирам, че познавам тънкостите на играта. Те не се научават от гледане, но искам да отбележа, че много привърженици на ЦСКА сега четат суперлативи за тогавашния централен нападател на отбора. Нека им е известно, че е съществувала въпросната публикация в „Народен спорт“ от30.11.1959 г., а и друга от 3 юли 1953 г. в „Стършел“, която в характерния за вестника ироничен стил съобщаваше как през второто полувреме на мача Румъния – България Гацо Панайотов е изпратен да играе на пост, на който никога преди това не е играл, „за да се научи!“. Най-лесно е да се каже, че авторите на двата материала, както и аз, не разбират от футбол, но все пак!
„Левски“ започна добре 1960 г. В даден момент дори имаше аванс от една точка пред ЦДНА – до 15 май 1960 г., когато гостува на „Миньор“ на „Стадиона на мира“ в Перник. Домакините се бяха постарали да създадат нетърпима за гостите атмосфера, които загубиха с 0:2. Още на шосето, преди да се влезе в града, с големи букви се четеше: „Доле Левски!“. След две седмици притежанието на титлата щеше да се реши в двубой между основните конкуренти. При 1:0 за ЦДНА Крум Янев ритна без топка Пейчо Пеев, но съдията изгони съотборника му Кошев. След почивката при две грешки на вратаря Найденов „Левски“ поведе с 2:1. Тук изпъкна индивидуалното майсторство на Иван Колев, чиито два гола донесоха победата на отбора му, въпреки намаления състав, а с това практически и титлата.
В първия мач между двата „гранда“ от първенството за 1960/61 г. „Левски“ спечели с 1:0 с гол на Соколов в края на мача. През пролетта автобусът, с който отборът пътува за Гърция за мач с АЕК, е спрян на границата и е установено, че футболистите изнасят голямо количество от произвежданото в България лекарство нивалин. В наши дни вестник „Галерия“ включва в списъка на изключените от физкултурното движение футболисти само Иван Дервенски, Стефан Абаджиев и Благой Филипов. Отлично си спомням, че всред наказаните бяха още Ал.Божилов /Луната/, Йончо Арсов, Иван Вуцов, Димитър Йорданов. Може би в списъка са фигурирали имената и на Георги Соколов, Иван Георгиев, Цветан Цветанов, Пейчо Пеев.
„Левски“ бе „на косъм“ да изтърве второто място. Помня, че при загубата от „Локомотив“ с 0:2 в отбора с № 6 игра Рангелов – същият, който от есента щеше да бъде в основния състав на отбора, а скоро стана кумир на всички „левскари“ и придоби световна известност като Аспарухов. Обаче не ми е известно да е бил на вратата на отбора срещу АЕК, след като е разкрита аферата с нивалин. Не съм сигурен дали Гунди изобщо е пътувал, защото той тогава бе в юношеския отбор, с който през лятото завоюва републиканската титла.
За новото първенство ръководството на „Левски“ трябваше да събира нов отбор. БСФС прояви разбиране, защото войниците Илиев и Костов се уволниха по-рано от казармата и заиграха в родния си отбор. Бяха привлечени Радко Найденов от „Марек“, Богдан Дочев от „Белослав“, Теню Ботев от „Берое“ и още играчи, за които не се сещам в момента. На вратата застанаха младите Александров и Бисер Михайлов. В мача срещу ЦДНА треньорът изненада съперника. Както дикторът на стадиона съобщи, в лявата част на атаката трябваше да играе оформилата се вече като несменяема двойка Илиев-Костов. Още от първата минута на мача, обаче, тя заигра в зоната на левия защитник, който пост заемаше тогавашният дебютант Борис Гаганелов. „Левски“ проведе от там няколко трудно отразими атаки, при една от които Богдан Дочев отбеляза гол. Да, това бе същият човек, който щеше да завърши кариерата си на футболен съдия след 25 години, когато на мача Аржентина-Англия на световното първенство в Мексико не вдигна флага си, за да отбележи, че Диего Марадона е вкарал гол с „божествената“ си ръка!
В една слънчева февруарска утрин на 1962 г.приятели ме заведоха на строящото се игрище на „Левски“ в квартал „Подуене“. Казаха ми, че ще гледаме тренировъчен мач на футболен клуб на бъдещия металургичен комбинат „Кремиковци“, в който ще играят лишени от състезателни права бивши футболисти на „Левски“. Забравил съм кои участваха, но със сигурност помня, че между тях бяха Йорданов /Кукушът/ и Теко Абаджиев. Говореше се, че скоро правата им ще бъдат възстановени, което наистина се случи – отстранените преди година се върнаха в отбора. Само Дервенски от есента заигра в новака на „А“ група – „Добруджа“ /Толбухин/.
През юли 1962 г. бях на производствена практика в Полша и не присъствах на два мача на „Левски“ в София, резултатите от които са забележителни: първо губи с 1:6 от „Ботев“ /Пд/, в който играе Аспарухов! След една седмица, обаче побеждава ЦДНА в голямото дерби с 6:3! С най-голям принос с четири отбелязани гола е Йорданов, който „развинтва“ централния защитник Георги Георгиев – „Дълга Мара“ и принуждава треньора на армейците да го смени. Показателно е, че две години по-късно Георгиев ще бъде в центъра на защитата на отбора, който Рудолф Витлачил направи шампион през лятото на 1965 г. За следващото дерби теренът бе добре почистен от снега, събран в преспи около крайните линии на игрището. Оформяше се краен резултат 2:2. Гслмайстор за „Левски“ бе Христо Илиев /Патрата/. Три минути преди края Теко Абаджиев бе сам срещу противниковия вратар. Вече 10 години често го виждах да пропуска в такава ситуация, но този път донесе победата на отбора. На следващия ден на витрината на клуба на ул.„Веслец“ бе поставена телеграма, изпратена от провинциален фен. След поздравленията за победата тя завършваше: „На Теко златна му нога, на Патрата и двата!“
Два от мачовете на „Левски“през 1963 г. са оставили неизличим спомени в мен. Единият от тях е есенният мач с ЦДНА, който в началото на второто полувреме атакуваше непрекъснато при резултат 1:1. Поне 20 минути „левскарите“ не преминаха централната линия на игрището. Писано било да се изпълни правилото: „Ако не вкараш, ще ти вкарат!“. Тогава мястото на всеки зрител бе точно фиксирано. Моето бе в сектор „Б“, заобиколен от доста „цеденевисти“, които с яд приеха бурната ми радост, когато „Левски“ вкара гол след контраатака. Не помня името на автора му, но голът се оказа победен! Тогава имах доста житейски проблеми, но тази победа помогна много да си оправя миньорното настроение. Другият е мачът между „Левски“ и „Славия“ на 10 ноември 1963 г. Много от приятелите, които бяха тогава на стадиона с мен, вече не са между живите, но докато бяха на този свят, в мое присъствие разказваха как суфлирах на говорителя на стадиоа, който съобщаваше резултатите от мачовете между двата отбора след създаването на „А“ РФГ през 1948 г. Още преди да е обявил резултата от мача през съответната година, аз го изричах на висок глас, така че го чуваха седящите около мен. След десетина точно суфлирани резултати те започнаха да се обръщат, за да се уверят дали не ползвам някакъв източник на информация. Разбрали, че нямам такъв, продължиха да слушат моето суфлиране и да се учудват, че съм точен, докато за един мач през 1956 г. говорителят не повтори обявения от мен резултат. Последва едно силно „Е-е-е!“ от устите на съседите, които само след секунда чуха по радиоуредбата: „Поправка!“ и говорителят съобщи резултата, който бях обявил. Моето успешно суфлиране продължи до съобщаване на резултата от последния игран дотогава мач. Честно казано, днес не мога да възпроизведа точните резултати от срещите между двата отбора, както го направих преди 58 години, но и тогава обясних, че съм запечатал резултатите в паметта си без никакви специални усилия.
Пролетният мач срещу военния отбор през 1964 г. помня с голям пропуск на Сашо Костов още в първата минута. Откъснал се срещу вратаря, той го излъга и би….в страничната греда. Веднага след това изтича към скамейката с резервните състезатели пред централната трибуна, настоявайки да бъде сменен. Епизодът е запечатан на филмова лента и преди време го прожектираха на информационното табло на стадион „Георги Аспарухав“. Именно Гунди бе съотборникът, който най-много настояваше Сашо да остане на игрището. И имаше защо – той дори отбеляза гол и „Левски“ спечели с 2:1. Годината отново не бе успешна за „Левски“, но още по-малко за ЦСКА /струва ми се, че тогава това бе името на военния отбор/. Злорадствах, когато в крайното класиране зае 11-то място. Шампион стана софийският „Локомотив“, който бе сглобил приличен тим. Ако не бяха грубите прояви и груповият протест в мача срещу „Черно море“ в края на годината, последвани от служебна загуба, отборът щеше да защити титлата си. На полусезона той имаше 6 точки аванс пред „Левски“, но го пропиля.
„Левски“ привлече за треньор Рудолф Витлачил. На 10 април 1965 г. триумфира срещу ЦСКА не само с резултата /3:0/, а и с настроението на терена и по трибуните. Мачът се игра на стадион „Славия“, тъй като неизвестно защо по едно и също време бяха в ремонт и двата стадиона в Борисовата градина. Сашо Костов много допринесе за настроението на победителите. Освен че няколкократно приложи „финта на Месхи“, той на два пъти пред погледа на съперников играч прехвърляше топката от крак на крак, без да падне на земята и като че ли действията му говореха: „Хайде, ако можеш, отнеми я!“- Особено важна бе победата на 26 юни над „Локомотив“ /Сф/, с която той бе изпреварен в класирането. Тъй като имам много силна памет да помня дати, искам да коригирам Станил Йотов, който във в.“Уикенд“ от 11-17 ноември 2021 г. съобщава, че мачът се игра на 27 юни 1965 г. Не че това е от особена важност, но след като авторът пише, че денят е бил неделен, твърдо заявявам, че датата бе 26 юни, събота. Имах неотложен семеен ангажимент и щях да закъснея за мача. По тази причина, приятелската компания, която разпределяше наличните билети, замени моя с такъв за правостоящ. Именно моят билет осигури на получилия го не само седящо място, но и дамско кожухче, което той спечели от разиграващата се на стадиона томбола по време на паузата между двете полувремена. А неотложният ангажимент бе помен по повод годишнината от смъртта на майка ми – може ли човек да пропусне, а и да не помни такова събитие! На 4 юли Гунди изравни резултата /2:2/ срещу „Славия“ в края на мача, а това е повод и до днес привържениците на отбора да помнят лозунга: „Пазете се от Гунди в последните секунди!“. След победи срещу „Дунав“ в София на 11 юли и „Локомотив“ в Пловдив на 18 юли, „Левски“ стана шампион и щеше да участва в турнира на европейските шампиони.
След като елиминира „Юргорден“ с 1:2 и 6:0, ръководството на клуба, по мое мнение сгреши, като поиска отлагане на мача с ЦСКА и смяна на домакинството на срещата с „Марек“. Всичко това се правеше с оглед предстоящите мачове с „Бенфика“ /Лисабон/. Известно е достойното му представяне – 2:2 в София на 10 ноември и 2:3 в Португалия след две седмици. Двата мача между ЦСКА и „Левски“ се играха на 17 и 28 април. На първия Аспарухов бе с температура и отборът му загуби с 0:1. Резултатът от втория бе още по-катастрофален – 0:3. Съперникът играеше грубо. Контузени бяха двама играчи от „Левски“, но тогава се разрешаваше смяна само на един полеви играч и вратаря. Затова през второто полувреме Бисер Михайлов бе заменен от Александров и заигра на лявото крило. При една от грубостите употребих цинизъм – нещо което съм правил много рядко. Не го сторих например на 28 юни 1971 г., когато Пламен Янков скочи с краката напред в тези на Асхапухов, за да спре негов рейд. Обаче, на 28 април 1966 г. това стана в присъствие на дама – моя колежка от ХТМУ, привърженик на „Левски“. Веднага се извиних за употребения нецензурен израз, отправен към грубияна.Тя ме успокои, като каза, че това е най-малкото, което той е заслужавал. „Ретро новините“ във вестниците от 2020 г. много точно описаха манипулациите, които тогава направиха ЦСКА шампион. Когато колегите поискаха да прочетат информацията за това събитие в получавания от мен брой на в. „Народен спорт“, те бяха изненадани, че върху снимката на отбора-шампион бях залепил бял лист с написан от мен текст: „Не мога да гледам отбор, чиито ръководители с нечестни средства му извоюваха шампионската титла!“. От този момент започнах да си задавам въпрос защо хабя толкова нерви като запалянковец. И още – заслужава ли си да се ядосвам за неуспехите в работата на футболисти, след като на тях не са им известни неудачите в моята и не се притесняват за тях.
Футболният сезон 1966-67 г. не започна особено удачно за „Левски“. От 12 мача имаше 9 точки /тогава за победа се даваха 2 точки/, когато заминах за 8-месечна специализация във Франция. Първенството следях от колоните на седмичника „France- Football“. Тъй като бях убеден, че писмата ми се четат в България, задавах скандализиращ въпрос: „Трябва ли да остана по-дълго във Франция, тъй като след заминаването ми „Левски“ печели 19 точки от 11 мача?!“. Както и да е! Не съм и помислял да не се върна в Родината, а „Левски“ накрая бе трети. Все пак, след драматично 5:4 срещу „Локомотив“ /Сф/ и победа над „Спартак“ /Сф/ на финала, завоюва КСА.
Само три дни след завръщането ми от Франция бях на „Герена“. Денят 12 август 1967 г. помня с участието на Кирил Ивков в отбора на „Миньор“, който загуби с 2:1, но след два месеца щеше да премине в „синия“ отбор, за да завърши там футболната си кариера; с пропуснатите от „Левски“ две дузпи и с раждането на екзекутора на „петлите“ Емил Костадинов! Шампионът „Тракия“ загуби на същия стадион с 0:4 на 15 септември, а на 29 октомври на „Васил Левски“ дербито с ЦСКА „Червено знаме“ завърши 1:1 /гол на Георги Соколов/, докато резултатът от пролетния мач /1:1/ бе достатъчен за шампионската титла. „Левски“ играеше колебливо в следващото първенство, докато съперникът имаше 10 последователни победи преди директния сблъсък. Предусещайки нова негова победа, нямах никакво желание да присъствам на срещата, но бях служебно задължен да го сторя – придружавах гостуващ на катедрата ни съветски професор, изявил желание да присъства на мача. Всички любители на футбола знаят какво се случи на !7 ноември 1968 г. Така аз насила присъствах на победа на „Левски“, за която говорят привърженици и на двата отбора, които дори не са били родени тогава! Екипите на съперника бяха бели – може би от суеверие, тъй като не ги смени, след като с такива спечели КСА срещу „Левски“ през 1965 г., а след това с тях не бе загубил нито един мач от дербито. Едва след 17 ноември 1968 г. се върна към традиционния червен цвят на фланелките.
Стадион „Васил Левски“, 17 ноември 1968 година
В един декемврийски ден на същата година секретарка на факултетната канцелария доведе при мен служител на КДС, който събираше сведения за бивш наш студент – подследствен за финансови злоупотрели. Когато той ми благодари за откровената информация, секретарката добави, че всичко ми е добро, само че съм „левскар“. Тук без никой да го пита, той вметна нещо от рода, че ще се „разправят с нас“, „ще ни видят сметката“. Не вярвам да е заемал особено висок пост в йерархията на службите, сигурно не е бил и на ниско ниво, но явно е знаел какво е предстояло да се случи. След обединението на столични „дружества за физкултура и спорт“ в началото на 1969 г. народът остроумно заключаваше кой какво е получил: „Левски“ – патлак, „Славия“ – влак, ЦСКА – нов байрак! Това остроумие отразяваше сливането на ЦСКА „Червено знаме“ със „Септември“, с което военния отбор за 20 години от съществуването си смени над 10 имена. Смятам, че решението дойде от най-високо място.
Първата футболна среща, която гледах на 16 февруари 1969 г. след реорганизацията бе на тренировъчното игрище на стадион „Раковски“ между нашия национален отбор и този на СССР. Бяха продадени хиляди билети, а около терена имаше само няколко стотин седящи места. Успях да се кача на един насип, откъдето можех да виждам около половината от игрището. Чудех се дали да дочакам края на мача, когато наблизо стоящ младеж употреби цинизъм на висок глас. Чу го офицер от МВР, явно отговарящ за реда, който нареди на един милиционер да го изведе от стадиона. И сега не мога да си обясня какво ме накара след минута-две да запитам на висок глас: „Кого трябва да напсувам, за да си тръгна и аз?“. Въпросният офицер ме повика при себе, взе ми паспорта и попита дали „те“ са за подигравка. Отговорих му, че организаторите на мача, между които е и той, се подиграват с хиляди зрители, заплатили цената на входните билети, но нямащи възможност дори да гледат играта. Изглежда не се сещаше как да ми възрази, но ме заведе при един милиционер, комуто предаде личния ми паспорт. Нареди му да ме глоби два лева и отстрани от стадиона, на което веднага реагирах, че аз камият имах намерение да го сторя. Извадих банкнота от 5 лв, но милиционерът не можеше да ми върне рестото. Никой от околните зрители не се отзова на молбата ми да развали на дребно банкнотата. Отидохме с милиционера при въпросния офицер, комуто заявих, че не знам за какво точно ме глобява, но го моля да ми каже какво „прегрешение“ да извърша, за да ме глоби още точно три лева, за да си платя общата глоба, да получа обратно паспорта си и напусна стадиона. Явно много ядосан, не се сети какво да ми отговори, но нареди да ми се върне паспортът и бъда изгонен. Казах, че сам ще си тръгна с облекчение и газейки дълбоката кал, напуснах спортния комплекс. Изведнъж прозрях към кое ведомство се беше причислил любимият ми отбор и какво представляваха хората, с които заедно щях да го подкрепям.
Скоро след обединението на двете дружества присъствах на баскетболна срещу между ЦСКА и „Левски-Спартак“, в който участваха само двама „левскари“ – Атанас Пейчински и Рашо Златев. От детските си години живеех в район с подшефни на ЦДНА училища. Много от баскетболистите ми бяха връстници. В даден моменг установих, че подкрепям техния обор, което означаваше, че съм против този, който продължава традициите на любимия „Левски“. Заявих на седяшия до мен познат, също „левскар“, че не мога повече да гледам този мач и за известно време разредих посещението на спортни прояви, но скоро се оказа, че тръпката на запалянко се е загнездила някъде вътре в мен. Несъгласието с извършената реформа и протестът срещу нея бяха победени от желанието да гледам „на живо“ играчи, които от години бяха причина да се пълнят трибуните на стадионите. В същото време, по-възрастен от мен колега от ХТМУ, също „левскар“, не стъпи на стадионите. Стана запален планинар, участва в скоростен преход от Ком до Емине. Привърза се към чашката, загуби зрението си и отиде в небитието. Бог да прости този запален „левскар“! Нека по-младите, в чието поведение сега едва ли не виждам само агресия, знаят за съществуването и на такива техни съмишленици!
Не винаги събирането на силни индивидуалности в един отбор означава, че той е непобедим. Доказа го финалът за КСА между двата столични гранда, игран на 30 април 1969 г. Военният отбор победи с 2:1. Все пак през есента „Левски-Спартак“ успя да изгради отбор, който газеше наред. До най-голямото дерби имаше 10 победи от 10 мача, обаче се потвърди правилото, че в едно дерби няма фаворит – в даден момент ЦСКА „Септемврийско знаме“ водеше с 4:0, за да победи с 4:2. Именно по това време като че ли от „левскар“ станах „антицесекар“. Дълги години носих в портфейла си изрезка от вестник, която ми напомняше в какъв ред са изпълнявани и от кого 18 дузпи, за да се определи победителят в мач за КСА на 14 април 1971 г. Финалният чач се игра повече от месец след смъртта на Апарухов и Котков, в който „Левски-Спартак“ победи „Локомотив“ /Пд/ с 3:0. С мой приятел бяхме на „Герена“ на поклонението пред тленните им останки. Изщракахме цял филм от 36 кадъра. Убеден съм, че една от тях на хора, качили се на козирката на стадиона, видях във филм за Гунди, прожектиран след „промените“. Сигурно са взели кадъра от негатива, който мой приятел, вече покойник, не ми върна преди повече от 30 години.
Също така се изгуби и един кинофилм. По молба на съученика ми Сашо Костов заведох мой приятел да снима кадри от приключването на кариерата му преди мача със „Спартак“ /Плевен/ на 22 април 1972 г. След проявяване на филма Сашо получи ролкага с кинолентата. В тренирания от него отбор играеше синът му Валентин, на когото предаде фланелката си. От Сашо знаех, че между децата има едно много талантливо момче, син на световния шампион по борба Петко Сираков. Минаха години. Наско стана звезда. Сетих се за любителския филм и при една среща със Сашо му го поисках, за да си направя копие. Сашо ми се извини, че при многобройните смени на квартирите му филмът се е изгубил, за което и той /Бог да го прости!/ много съжаляваше. Така се лиших от възможността да имам запазени кадри от детските години на поколение играчи, които след по-малко от 10 години щяха да донесат известност не само на своя клуб, а и национална слава!
Смъртта на Гунди и Котков доведе до голям отлив от трибуните на „Герена“. Това допринесе след няколко години „сините“ запалянковци да спечелят приза „Образцова спортна публика“, което бе съвсем логично, след като в.„Народен спорт“ информираше, че на мачовете са присъствали няколко стотин души. Сигурно са се държали като кротки агънца. Обаче в доста срещи отборът играеше добре. Например само 5 дни след победата на ЦСКА над „Аякс“, „Левски-Спартак“ победи армейците с 1:0. Неизвестен за мен шегобиец нарисува карикатура, която „самиздат“ разпространяваше. Тя изобразяваше облеклия фланелката на ЦСКА вълк, наподобяващ героя на сериала „Ну, погоди!“, който е забил копие в проснат на земята лъв, облечен в екипа на „Аякс“. Върху главата на вълка е стъпило зайче /също герой от филма/ с инициалите „Л-С“, което държи в ръката си кама с капеща от нея кръв, тъй като току що е извадена от тялото на вълка!
В сравнителто кратък срок „Левски-Спартак“ успя да привлече в състава си едни от най-добрите футболисти от други отбори. С риск да пропусна някого ще спомена имената на Красимир Борисов от „Локомотив“ /Сф/, Руси Гочев от „Черноморец“ /Бс/, Веселин Балевски от „Локомотив“ /Пд/, Бранимир Кочев от „Белесица“ /Петрич/ и „Пирин“ /Блгр/, Йорданов /Пиката/ от „Миньор“ /Пк/, Иван Тишански, Михаил Вълчев и Пламен Цветков от „Академик“ /Сф/, Николай Грънчаров от „Черно море“ /Вн/, Юлиан Колев от „Академик“ /Св/, Пламен Киколов и Тодор Барзов от „Спартак“ /Пл/, Антон Милков от „Ботев“ /Пд/. Вече никой не можеше да каже, че „Левски-Спартак“ символизира представители на реакционни сили, тъй като тези трансфери се командваха от МВР, а начело на клубното ръководство бе Иван Славков. Неговата активност надмина тази на военния отбор през 50-те години. Доста правдоподобно звучаха думите на „Батето“, с които той се обръща към ръководството на МВР в следния виц: „Искахте да привлека в отбора /бел.моя: тук той изрежда имената на цитираните от мен футболисти/, направих го!“. Събеседниците му се съгласяват с него и тогава той ги пита: „Сега какво искате? Да сложа тъст ми на вратата и да кажа на футболистите от другите отбори – хайде сега, вкарвайте голове!?“. Наистина как да симпатизираш на отбор, който със стремежа да привлече най-добрите играчи от другаде надмина най-големия си съперник! В периода 1981-85 г., когато работех в Алжир, доминацията над военния отбор бе силно изразена. „Сините“ побеждаваха не само в шампионатни срещи, а печелеха и КСА, и новоучредената купа на България.
Отливът на публиката от стадионите доведе до създаването на т.нар. „агитки“ от няколко стотин души, предимно младежи, учащи се.Това стана възможно, тъй като дори ако имаш билет с фоксирано място, можеше да си избереш много от свободните незаети места. Още през 70-те години забелязах, че в сектор „Б“ на стадионите се събираше забележителна по численост група привърженици на „синия“ отбор. В повечето случаи много от тях не следяха играта, а крещяха до пресипване. Имаше диригенти, застанали с гръб към терена, които не гледаха мача, а командваха какво да скандира групата. По същия начин „червената агитка“ се държеше в сектор „Г“. Броят на хорага в агитките не намаля, когато през юни 1985 г. двата отбора ги преименуваха на „Витоша“ и „Средец“. Управниците искаха да се забрави за съществуването им. Доказателство за това е в.„Спорт-тото“, който правеше прогнози за резултатите от играта „Спорт тото 1“ и за първата среща между тях през есента на 1985 г. обявяваше, че двата отбора не са се срещали досега. Недопустимо бе скандирането „Левски, Левски“, както и освиркването на груба проява или съдийска неточност.
1989 г. ЦСКА – “Левски” 5:0 „А“ група
Промените в страната след 10 ноември 1989 г. засегнаха и футбола. Излязоха решения, с които се върнаха старите имена на отборите, както и отнетите им титли. Не знам само дали съдията на скандалния мач от 1985 г. Ясенов си върна рожденото име Яшаров?! Назначаването за треньор на Георги Василев допринесе за утвърждаването на „Левски“ и на международната сцена. Вече не отказвах да гледам „на живо“ голямото дерби, почти изчезна страхът ми, че ще бъда свидетел как любимците ми губят. Така със сина ми попаднахме на стадион „Васил Левски“ на 8 май 1993 г.вечерта. Непрекъснато валеше дъжд. Независимо, че бях оптимист за изхода на мача, той започна зле за „Левски“ – още в първата четвърт от времето ЦСКА водеше с 2:0. Към края на полувремето Пламен Гетов върна едно попадение. Местата ни бяха в сектор „Б“ и през второто полувреме имахме шанса да видим по-отблизо как Сираков и отново Гетов /Наско подаде с пета топката, която мина зад другия му крак, за да стигне до голмайстора/ носят победата на „Левски“. Когато се прибрахме в къщи, установихме, че бельото ни е посиняло – причината бе боята от дънковото горно облекло и проливният дъжд. След като се подсушихме и вечеряхме, към полунощ седнахме пред телевизора, за да гледаме запис на видеокасета на излъчвания на живо по БНТ мач. С пресни спомени от него, връщахме да видим повторно някои епизоди, на няколко пъти използвахме бутона „стоп кадър“, за да се насладим отново на моменти, които ни донесоха огромната радост от победата на любимия отбор. С умиление си спомняме за това днес, а наши близки още се чудят, че сме го сторили! Гордеех се, че доста „левскари“ бяха в отбора, който ни донесе толкова незабравими емоции по време на „американското лято“. Винаги се стремях да седя далеч от „агитката“, но ни най-малко не съм щадял гласа си, за са подкрепям любимия отбор. Например на 23 септември 1994 г. след ефектен гол на Илиян Илиев и изравнителен на Михтарски за ЦСКА, Сираков и компания почнаха да бележат „гол след гол“. При петия от тях усетих, че става нещо с гласа ми, а при шестия и седмия съвсем го загубих. След седмица ми предстоеше дълго певческо турне в чужбина, а аз не можех дори да говоря! Слава Богу, оправих се!
Напредването на възрастта, телевизионните предавания на футболни мачове от други страни, както и дългите певчески турнета в чужбина, бяха причина много рядко да посещавам спортни прояви, обаче непрекъснато следях изявите на любимия отбор. Така например през май 1998 г. синът ми изпрати факс в Германия, в който подробно ми описваше победата над ЦСКА с 5:0. Вече повече от 40 години рядко гледам любимия отбор от трибуните на стадиона, поради което в спомените ми няма да изброявам резултатите от голямото дерби през този период. В книгата „Синята лавина“ на Милен Панайотов може да се получи много информация за мачове на „Левски“ през годините до честването на 100-годишния му юбилей, на което присъствах.
В спомените ми проличава антипатията към военния отбор. Установих, че антагонизмът между такива вечни съперници, не е характерен само за България. Като пример посочвам този между „Партизан“ и Цървена звезда“ в Сърбия, както и между ПСЖ и „Олимпик Марсилия“ във Франция. Изненадан бях, че демонстрациите по улиците на втория по големина град, когато „Байерн“ /Мюнхен/ елиминара ПСЖ от Шампионската лига, са били сравними по емоции и мащабност с тези при ознаменуване на световната титла на французите.
Сега отчитам, че до 23 септември 1956 г., когато армейците отбелязаха празника си с победа с 4:2 над отбора на Милош Милотинович – белградския „Партизан“, открито симпатизирах на противника им и при международни мачове. Не бях на стадиона, когато след 4 седмици ЦДНА победи с 8:1 букурещкия „Динамо“ в турнира за КЕШ и това помогна за решението националният ни отбор да замине за Олимпиадата в Мелбърн, докато преди това се смяташе, че няма да участва, поради липса на средства. Армейците бяха основата на националния отбор. За пръв път ги подкрепях бурно на 24 февруари 1957 г., когато след елиминирането на румънците играеха с „Цървена звезда“ След загуба в Белград с 1:3 интересът към реванша бе толкова голям, че на „черния пазар“ два билета за концерт на Ив Монтан в зала „България“ се заменяха срещу билет за стадиона. Бях между щастливците да имам такъв. Тъй като мачът бе международен, а опонентът не бе от „социалистическа държава“, отговарящите за реда си затвориха очите, че във възлови моменти озвучавах стадиона с носен от мен звънец хлопатар. След като бе вкарал гол от дузпа и отборът му водеше с 2:1, капитанът Божков пропусна да реализира втори наказателен удар. Резултатът не бе променен и отборът му отпадна. На стари години си давам сметка, че именно в навечерието на пълнолетието ми у мен родолюбието е надделяло над спортните ми пристрастия. Сигурно също съм се помъчил да не си спомням как започна доминацията на военния отбор след създаването му в 1948 г.
Когато бях на специализация във Франция, на 27 април 1967 г. отидох в Париж. Първата ми работа бе да купя в.„Екип“, за да разбера дали ЦДНА е спечелил в Болоня срещу „Интер“. Ако го беше сторил, отивах в португалското посолство, за да искам виза, тъй като на 25 май в Лисабон щеше да се играе финалът за КЕШ. Щях да отида не като запалянко, а като БЪЛГАРИН! Разчитах, че билет за мача ще си осигуря от България.
Ще спомена и втория мач от същия турнир между ЦСКА и „Аякс“ на 7 ноември 1973 г. Двата отбора си бяха разменили победи с по 1:0. Регламентът повеляваше да се играят две 15-минутни продължения. През второто от тях при едно самоотвержено спасяване вратарят на армейците Йордан Филипов явно получи нараняване и започна да куца. Нямаше възможност за повече смени и ако никой от двата отбора не отбележеше гол, спорът щеше да се реши с изпълнение на дузпи – едно огромно изпитание за Филипов. Мястото ми бе в сектор „Б“, зад вратата на ЦСКА. Поех въздух и колкото ми глас държи, започнах да крещя: „Филипов, Филипов!“. Към мен се присъедини седящият до мен приятел, после съседите по места, зрителите от блока, целият сектор „Б“ и пълният стадион, което се установява от запазения видеофилм за мача. Може би подкрепата ни от трибуните даде импулс на целия отбор, защото след секунди ЦСКА вкара гол и елиминира трикратния носител на КЕШ.
Да отчетем факта, че тогава в нашите отбори не играеха чужденци, докато сега се чувствам симпатизант на търговско дружество, чиито собственици имаха и друг бизнес. Обявяваха, че заради футбола са загубили необратимо огромни суми. Дори това да е вярно, общият баланс от всичките им търговски сделки дали е отрицателен или са отказали да управляват „Левски“, когато установяват, че не им носи печалби? И какво излиза – за ръководители, футболисти и треньори най-важна е материалната страна! А къде остана любовта към клуба? Какво ще ми говорят играчи, чиито бащи дори не са били родени, когато аз съм милеел за този отбор, а днес трябва да треперя дали изобщо ще го има!? Искам да вярвам, че Наско Сираков ще положи всички усилия, за да спаси „Левски“. Нека вземе пример от стогодишния дядо Добри, който събра от милостиня повече средства, отколкото бяха даренията на спомоществователи за възстановяването на патриаршеската катедрала „Св.Ал.Невски“. Дано Мъри Стоилов се задържи по-дълго на треньорското кормило и не капитулира пред типичните ганьовски нрави. Освен че за сравнително кратко време комплектува отбор, който в първенството заема място, което бе малко очаквано от привържениците на отбора, Стоилов вече прави опити да превъзпитава обичащите го привърженици, в болшинството от които доминира агресията.
Изпитах я лично през един късен августовски след обед на 2019 г. Придвижвах се от „Орлов мост“ през подлеза към метростанцията на Софийския университет. Малко преди да вляза в нея, вървящ в обратна посока мъж на 25-30 години точно в момента, когато се разминавахме, ме блъсна с ръка по рамото. Тъй като не очаквах такава агресия, залитнах и щях да падна, ако не се спрях във витрината на един павилион. Слава Богу, стъклото не се счупи! На тези мои години бе излишно да влизам в саморазправа, още повече че нямаше никакви свидетели. Сетих се за думите на Исус Хпистос към мъчителите му, които го водят към разпятието: „Боже, прости им, не знаят какво правят!“ и оставих агресора да отговаря някой ден пред Бога за постъпката си. Най-лошото бе, че с положителност ние бяхме привърженици на един и същ футболен отбор! Защо мисля така? Обяснението е, че идвах от място, където обикновено се събират „цесекарите“ и още нещо много важно – бях облечен с червена фланелка? Не съм си я купувал, беше ми подарена! От тогава не съм я обличал, но ако пак го сторя, трябва ли да сложа на врата си синьото шалче с емблемата на „Левски“?!
Предстои поредният мач от най-голямото дерби в българския футбол за последните 74 години. Очакват го всички любители на тази игра и най-вече привържениците на двата участника във финалния мач. Дано действащите лица в него, както хилядите зрители на стадиона и пред телевизионния екран се съобразят с факта, че футболът не е битка, а игра, която трабва да доставя удоволствие и радост на милиони хора. Предстоящият мач трябва да излъчи победител, но нека загубилият не приема това като трагедия, колкото и да е силна изпитваната болка – стига победата да е извоювана с честни средства!