Политическата хегемония на ГЕРБ вече 11 години е резултат не толкова на успехите на управлението, колкото на неубедителността на опозицията

Отново сме призовани пред урните, за да съставим, както вярваме, едно бъдещо Народно събрание, което да излъчи едно бъдещо управление. Гласуваме (или не го правим) индивидуално, но резултатът е по презумпция колективен, зависи от разпределението на гласовете и всъщност много малко от индивидуалния акт на гласуването. Затова и обикновено ни е трудно да преценим, доколко е уместно, полезно, смислено или разумно участието ни в „онова комерсиално търговско шоу, което ни представят като избори“ според израза на Майкъл Хард.

Баналните избори

Не бяхме ли учудени, че предизборната кампания започна в началото на март 2021 г. така, сякаш нищо не се беше случило през изтеклата 2020 г.? Започна една банална кампания, в която участващите представиха листите със своите кандидати и своите програмни документи. Около листите отново се завъртяха баналните вътрешнопартийни и вътрешнокоалиционни баталии и скрити договорки. А програмите, доколкото партиите направиха баналното усилие да ги съставят и публикуват, отново бяха изпъстрени с банални обещания за едно по-добро бъдеще. Е, не искам да подценявам труда на авторите на предизборните програми, някои програмни намерения звучат истински или поне предлагат решения, които променят иначе баналната картина на настоящето. Но обичайно програмите се четат от професионалистите (политолози, журналисти), а не от гражданите.

Учудваща е, обаче, баналността на начина, по който всички участници в т. нар. „предизборна надпревара“ се отнесоха към тези именно избори, сякаш нищо не се беше случило. Поставям „надпревара“ в кавички, защото мнозина политици са искрено убедени, че става дума за спортно състезание, нещо като футболен мач, където победата зависи от това, кой е по-добър на терена. Изборите, обаче, не зависят от качествата на играчите на терена, а от това, колко е гласовита (и многобройна) съответната публика.

Кампанията е банална и заради огласените предизборни програми (доколкото ги има). ГЕРБ, излизайки от една оспорвана и с удивително нисък рейтинг на доверие власт, дори си позволи да публикува предизборната си програма от 130 страници седмица две седмици след началото на кампанията (т.е. в средата й). Там, банално, има поредица от обещания за заплати, магистрали, еврозона, контрол над прокуратурата, но няма отчет за свършеното. Както и за 11-те години управление на България почти без прекъсване. Но няма и дума за обяснение на такива мащабни скандали като този с употребата на прокуратурата в политическите борби, „пълното чекмедже“, разнообразните къщи у нас и в чужбина… Сякаш управляващите не дължат нито обяснение, нито отговорност за стореното. Банално!

Но тази баналност е заразила и партиите от опозицията, била тя парламентарна или извънпарламентарна. В техните предизборни платформи има повече или по-малко разгърнати намерения за бъдещото управление, което е банално, съответно на една „нормална“ ситуация. Могат да се видят някои разлики с досегашното управление, но те не са толкова забележително големи (няма да има промяна на данъците, но евентуално нещо може да се промени в статута на прокуратурата; евентуално ще има по-високи заплати и пенсии, но системата на социалното осигуряване няма да претърпи революционна промяна; може да има някаква новост в здравеопазването, но няма да бъде преосмислено подчинението на здравната система на логиката на пазара). Липсва обаче нещо, което отличава настоящата кампания от предишните – заявлението, че определени практики ще бъдат категорично премахнати, а от виновните за тях ще бъде търсена отговорност („апартаменти“, „къщи“, „чекмеджета“, „театрални полицейски акции“, „селективни проверки“, „калинки“ и други безобразия). Защото именно това е голямото очакване в българското общество – разчистването на „терена“, отслабването и отстраняването на „захвата на държавата“ от сенчести частни интереси. Това разчистване не би било банално.

Какво означава свободата на избора?

Съвсем банално, обаче, реагират и гражданите-избиратели. Ако в края на 2020 и началото на 2021 г. различни социологически сондажи показваха сриване на доверието към управляващата коалиция на ГЕРБ и „Обединени патриоти“, сега сондажите показват баналната преднина на ГЕРБ, която виждаме от 2009 г. насам с едно единствено изключение – президентските избори от 2016 г. Защо става така е въпросът, който интересува наблюдателите, но и активните граждани. Обясненията не са лесни, но едва ли могат да бъдат в смисъл на „трайна подкрепа за едно успешно и добро управление“. Последното може и да е било обичайно като обяснение за високите изборни резултати в подкрепа на управляващите преди 1989 г., но едва ли може сериозно да се приеме сега.

Можем да кажем, например, че политическата хегемония на ГЕРБ вече 11 години е резултат не толкова на успехите на управлението, колкото на неубедителността на опозицията. Защо опозицията не успя да убеди едно мнозинство от избиратели, че би била по-добра в управлението? Този въпрос задължително трябва да се обсъжда вътре във всяка опозиционна партия, особено в най-голямата – БСП. Но също и за ДПС и за съставките на „Демократична България“, но дори и за „Изправи се!“ и „Има такъв народ“.

За да се осъзнаят възможните причини за тази слабост на опозицията, не е достатъчно да си убеден в правилността на своите намерения, да вярваш в собствената си убедителност. Трябва да видиш, защо това не се споделя от достатъчно граждани, защо винаги си втори, или защо си оставаш затворен в една малка градска софийска общност, или защо никой не иска да се коалира с тебе вече от много години, или защо отхвърлят протегнатата ти ръка, или защо не си успял да бъдеш припознат като алтернатива от огромното множество протестиращи през лятото на 2020 г.

Разбира се, разнородността на политическата опозиция срещу ГЕРБ е също препятствие. Дисквалифициращата характеристика „орел, рак и щука“ несъмнено подкопава доверието в способността на толкова различни лидери, партии и движения да направят нещо заедно. Но и те не направиха никакво усилие достатъчно навреме да покажат, че могат да направят заедно нещо по-добро. В това отношение те се не оказаха достойни за поведението на онова множество от граждани, които заляха площадите през лятото на 2020 г. – там политическата разнородност не беше по-малка.

Как избираме в една такава ситуация, където изглежда че едновременно не одобряваме (достатъчно) отиващото си управление, но не вярваме (достатъчно) на неговите алтернативи (реалността противоречи на граматиката и затова е в множествено число). Кого да избереш? Но всъщност въпросът е защо?

Трябва да си признаем, че като избиратели, ние всъщност сме съвсем безотговорни. Това твърдение непременно ще раздразни мнозина, не се съмнявам. Но честното отношение към нашето поведение на изборите изисква осъзнаването именно на нашата безотговорност. Ние имаме убеждението, че свободата да избираме своите представители е наше фундаментално право. И това е така, то е извоювано в яростни политически борби и дори кървави революции. Правото да избираш върви заедно със свободата да избираш. Както решиш, както ти харесва, както прецениш. Но, скрити зад тайната на вота (установена, за да не може никой да ни оказва натиск за него, впрочем), ние забравяме, че всъщност никой не ни търси сметка за това, как сме използвали нашата свобода.

Свободата е опасна, ако не върви заедно със съзнание за отговорност. Мнозинството германски избиратели през януари 1933 г. са имали свободата да изберат начело Хитлер. Били са убедени, че не дължат никому оправдание, защото са „можели да направят, каквото си поискат“. Изборите могат да бъдат опасни, защото като избиратели „можем да направим, каквото си поискаме“, без да дължим обяснение, оправдание или отговорност за стореното. Но нека си представим ситуация, при която всеки един от нас, избирателите, трябва да отговори на един ясен въпрос: „Кого си избрал за следващ управник и защо?“

Е, изборът пак не е прост, защото бързо ще установим, че всички (без съмнение) претенденти за „следващи управници“ имат достатъчно на брой скелети в гардероба или достатъчно дълъг шлейф от предишни прегрешения (никой не е безгрешен). Дори и най-новите, най-младите, могат да извадят бъдещи „скелети в гардероба“, като имат предвид, какви ангажименти са поели, за да участват в изборната надпревара. Прави ли това, обаче, изборът невъзможен? Или е само наше лично оправдание?

Същото или друго?

На тези избори в много по-голяма степен отпреди основният въпрос е: „Същото управление или друго управление?“ Разбира се, веднага критиците биха добавили: „А не е ли важно, същото или по-добро управление?“. Важно е, разбира се, стига да сме убедени, че можем лесно да преценим, дали очакваното бъдещо управление ще е по-добро или не.

Но отново стигаме да нашия избор и мотивите му. Теорията на „рационалния избор“ ни обяснява, че поведението ни на изборите е както на пазара: избираме с оглед на качеството (очаквани ползи) и цената (очаквани щети). Но ако сгрешим със закупената стока, можем почти веднага да се освободим от нея, докато с изборите не е така. Затова и не бива да ги смятаме като пазар, на който продавачите (кандидатите) предлагат „стоката си“, а ние, купувачите (избирателите) я купуваме или отказваме.

Човекът не е машина (нещо като биологичен изкуствен интелект), поради което избира не само с разума си, но също с чувствата си, с ценностите си, с морала си. Преценяваме, за кого да гласуваме, като мобилизираме всичко това (стига, разбира се, да не сме се дотолкова маргинализирани, че да ни е все едно). Затова, ако ни харесва досегашното управление, ако приемаме за негови декларирани постижения, ако споделяме ценностите му, морала му, тогава ще съдействаме за неговото продължаване. Ако го направим, обаче, всякакво обяснение, че „другите“ не са по-добри, е само извинение.

Ако обаче решим, че досегашното управление не отговаря нито на нашите рационални преценки за интереса ни, нито на нашите морални принципи, нито на нашите ценности, тогава следва да направим друго, за да не продължи то отново. Иначе казано, ще трябва да изберем негова алтернатива, макар и с ясното съзнание, че е възможно да се подведем или да сгрешим. Да изберем такъв представител, който не би приел да съдейства за продължаването на досегашното управление (някои политици обаче са в състояние едно да обещаят днес, а друго да направят утре). Но ако отново си кажем, че „никой не е достоен“, това пак ще бъде нашето извинение пред съвестта ни.

И ако е ясно, че в избора си не дължим никому нито обяснение, нито оправдание, нито извинение, че нямаме никаква отговорност извън нас, трябва да признаем, че носим отговорност пред съвестта си. В крайна сметка гласуваме не толкова, за да предоставим доверието си на един или друг кандидат, а за да отговорим на съвестта си. Гласуваме заради себе си, не заради другите. Баналните фрази в изборните репортажи са заучени от политиците, когато дори обикновени хора казват: „Гласувах за едно по-добро бъдеще“.

Можем обаче да си кажем: след като „никой не е достоен“, нито досега управлявалите, нито техните опоненти, тогава е по-добре да не гласуваме. Класически избор в ситуации като настоящата. Но рядко се замисляме върху последиците от такъв избор. Защото само на пръв поглед той снема от нас отговорността за това, какво ще стане след изборите. Обичайно негласуващите (ако го правят съзнателно, а не защото са дотолкова отхвърлени от обществото, че изобщо не се интересуват от него) оправдават решението си с нежеланието да поемат отговорност за следващото управление. Това, обаче, е самозаблуда.

Негласуването е също участие, то е един възможен избор с последици за крайния резултат. Да, негласуването е отказ от участие в разпределението на парламентарните мандати (същото е и в случай, че се избере позицията „не подкрепям никого“ в настоящата бюлетина). Но не и отказ да се легитимира избраният парламент, защото макар гласуването (или не) да е индивидуално, резултатът е колективен. Негласуването е решение, според което сте съгласни разпределението в бъдещия парламент да се реши от другите (а то непременно ще се реши, защото в закона няма минимален праг на участие в парламентарните избори, които да ги прави легитимни).

Макар чисто математически негласуването да намалява брутния размер на избирателния праг (в България е 4% от подадените гласове), всички изследвания показват, че това не облагодетелства малките партии, които са „на ръба“, а обратно, защото техните избиратели най-често са сред колебаещите се да гласуват или не. Негласуването обичайно облагодетелства големи и стари партии, които разчитат на едно достатъчно многобройно тяло от верни избиратели. При по-ниска избирателна активност те имат по-голям шанс да получат основната част от мандатите.

Но от друга страна, негласуването е всъщност заявление, че няма значение, кой ще управлява (или ще продължи да управлява). Такова убеждение не е невинно, освен ако не сме в ситуацията на античната Атинска демокрация, където обществените длъжности са разпределяни на основата на тегленето на жребий. Само че депутатите сега се избират с мнозинство.

Тогава? Въпросът е, кое е по-добре да направим, следвайки съвестта си. И убедени, както четем у Виктор Франкъл, че винаги имаме избора да постъпим като негодници или като свестни хора.