Хора, излъгаха ни малко с коронавируса… И сега какво се случва?

На 15-ти юни изтича извънредното положение и всички мерки ще паднат. Ще останат само социалните мерки и мярката 60/40. Това стана ясно от думите на премиера Бойко Борисов преди редовното заседание на Министерския съвет.

Еха. Карантината мина. Криво-ляво започнахме да влизаме в нормалния си ритъм на живот. Казвам криво-ляво, защото е трудно след три месеца на тотална изолация отново да бъдем същите. И не само ние. Но и бизнесът. А той никак не е маловажен.

И докато се опитваме да влезем в ритъм, се питаме един много важен въпрос – не попресолиха ли малко манджата политиците?

Нека видим какво ни говори статистиката. Щото тя у нас е малко като „звездите ми го говорят”. Данните са от сайта на правителството. До този момент потвърдените случаи са 2560, от които смъртни – 146. Излекуваните пациенти са 1206. При население от 7 милиона души. Нали можете да смятате? Защото по моите сметки цифрите показват само едно – трудно е да се говори за пандемия.

По-скоро може да се говори за емоционален стрес при хората, затворени по домовете си в продължение на месеци, както и на тотален икономически срив.

Много бизнеси фалираха и много са пред фалит.

Децата полудяха. Накарахме ги да стоят пред мониторите и да им текат сълзи от очите. Те започнаха да истерясват, да стават асоциални.

Същото се случи и с възрастните. Баби не бяха виждали внуците си с дни.

Разпаднаха се приятелства. Станахме подозрителни и мнителни. Започнахме да се сочим едни други с пръст. Да се гледаме на кръв, когато някой кихне или недай си Боже е без маска.

Затворихме парковете в най-хубавия сезон – пролетта. Затворихме планините. Провалихме си лятото.

Провалихме абитуриентските балове, обучението на децата, останахме без работа…

И сега, когато вече всички мерки и задръжки падат, става ясно, че не сме имали нужда от онези страховити дюшеци, наредени на земята в „Арена Армеец”. Че черните чували са били само кофти хрумване. И кому беше нужно всичко това? Защо трябваше да ни превърнат в луди, които се страхуват да прегърнат родителите си?

Отговорът ми убягва. Но ми се натрапват сега едни политически говорения за рейтинги, за удари в гърдите – как са ни спасили от сигурна смърт, как са спасили държавата. Коя държава? Тази, в която болниците са пред фалит? Или в тази, в която лекарите са готови да хукнат през глава навън за по-добро заплащане? Или тази, в която никой не иска да работи в ясла и детска градина, а персоналът е на възраст 55+? Или тази, в която ни застрашават безработица, инфаркт, липса на адекватно лечение, образование, отношение?