СВЯТ
Кризата на ЕС се засилва
Кризата в ЕС е многокомпонентна. В нея влизат и европейската миграционна криза, и конфликтът между Франция и Гърция с Турция, и прогресивната „зелена“ програма, генерираща енергийна и след това икономически и политически кризи, и ясно изразената конкуренция на няколко европейски претенденти за лидерство (Германия, Франция, Великобритания, която напусна ЕС, Полша), и липсата на единен център (конфликтът между Западна „Стара“ и Източна „Нова“ Европа), и загубата на статута на Съединените щати като лидер на еднополюсен свят с техните колебания под формата на оттегляне и връщане към арбитража по европейските въпроси, и слаби лидери на всички европейски държави без изключение.
Няма съмнение, че зоната на кризата включва ЕС плюс свързаната с него Украйна. Всякакви контакти с ЕС стават проблематични за търговските му партньори. Такива проблеми са уязвимостта на ЕС към санкциите на САЩ, слабостта на европейската валута спрямо долара, зависимостта на политиката на ЕС от прищевките на Вашингтон, заплахата от намеса на всяка неевропейска държава, която търгува с ЕС в конфликтите на ЕС с трети страни, наличието на мощно крило от евроскептични консерватори в самата Европа.
Друг проблем за ЕС е, че след края на Втората световна война всички политически институции в Европа попаднаха под пълния контрол на Съединените щати. Това доведе до включване на европейския бизнес в търговски и военни съюзи със САЩ, където беше записано подчинението на Европа на американските външнополитически цели. Оформи се пълна зависимост от американската военна машина, формирана под формата на НАТО. Сигурността на Европа беше в ръцете на Съединените щати, което изключи всякаква възможност за политически и военен суверенитет за нея.
Ограничената субективност на Европа поражда много рискове, тъй като Европа е хетерогенна по отношение на икономическо ниво, религиозен, етнически и културен състав и арсенал от налични средства за защита на интересите на своите членове.
Източна Европа, особено Полша, са явни противници на Западна Европа, което позволява на САЩ и Великобритания да се възползват на тези противоречия и да възпрепятстват развитието на Германия и Франция, ако това застрашава английско-американските интереси.
Южна Европа е беден регион, принуден да следва след Западна Европа и САЩ. Там са Италия, Испания, Гърция, Португалия, Малта, Балканите и европейската част на Турция.
Северна Европа е по-фокусирана към САЩ, отколкото към ЕС, тук три държави не са включени в НАТО – това са Швеция, Финландия и Ирландия. Великобритания напусна ЕС и води независима политика.
Извън зоната, регулирана от регулациите на ЕС, има зона на дивергенция, която изразява конфликта на интереси на европейските държави. Този конфликт не може да бъде изкоренен с нито един регламент на ЕС и не води до консенсус чрез никаква обща процедура. Тук всичко се решава от силата, способността да се преследва собствената си линия, без да се обръща внимание на натиска.
Проблемът с Украйна и свързаният проблем около „Северен поток 2“ изостря конфликта в ЕС повече от обикновено. Консолидирането на Полша, балтийските държави и присъединилите се към тях България и Чехия срещу Германия и Франция налага разцепление между проевропейския и проамериканския елити. От 2015 г. това се добавя към миграционната криза, възникнала след избухването на войната в Сирия.
Франция е в конфликт с Великобритания и Съединените щати за критично важния военен износ. Това създава проблеми на Франция с източноевропейските васали на САЩ и Великобритания. Полша, балтийските държави, Украйна, Грузия, Молдова и „многовекторен“ Беларус са повече ресурси за САЩ, отколкото за ЕС.
Армения, под натиска на американската и френската диаспора и войната с Азербайджан, се опитва да се хареса както на САЩ, така и на Франция. В резултат на това самата тя се превръща в поле на съперничество между американската и френската дипломация, което създава възможност на Великобритания чрез игра с Турция да попречи на Армения да се превърне в награда за всички участници в борбата в Закавказието. Конфронтацията тук между Русия, Турция, Франция, Съединените щати и Великобритания дестабилизира ЕС, извеждайки конфликта на съставляващите го държави далеч извън неговите рамки.
Зелената енергия, отношенията с Русия и Китай, засилените военни амбиции на Германия и Франция, стремежът да създадат собствена армия на ЕС и да се дистанцират от САЩ, усложняват мисията на арбитър за Брюксел. Ние провокираме ЕС с нарастващата турбуленция при прехода от еднополюсен към многополюсен свят, както и с относителната икономическа и политическа слабост на Русия, която не е в състояние да предотврати изтеглянето на бившите съветски републики в зоната на Западно влияние.
Дори част от самите руски елити остават прозападни и участват в глобалните търговски процеси, макар и само като суровинен придатък и периферия. В резултат на това в Русия се води интензивна борба за власт между прозападни и антизападни групи. Тъй като прозападните групи в Русия не са обединени и също са разделени на проамерикански и проевропейски (или по-точно американско-британски и австрийско-германско-френски), когато в ЕС възниква конфликт със Съединените щати, той има влияние върху тези групи. Всъщност това се превърна в съперничество между ЕС и САЩ в битката за Русия, Украйна и Беларус.
Не може да се приеме, че общият антируски подход не създава противоречия в рамките на ЕС, както и между ЕС и САЩ. Всички отпаднали републики от Русия са плячка на този, който ще ги включи в своята сфера на влияние. В рамките на НАТО, в битката за Задкавказието, вече се развива съперничество между САЩ, Турция, Франция и Великобритания.
В битката за Украйна и Беларус – между Германия и Полша, Великобритания и САЩ. В рамките на НАТО има нарастващ конфликт за членството на Украйна и Грузия. Това ще увеличи натиска на САЩ, което ще накара Германия и Франция да ускорят военния си проект и маневрирането между САЩ, Русия и Китай.
Политическото подчинение на Европа на Съединените щати тласка Германия да бъде европейски лидер в неблагоприятния за континента климатичен дневен ред. Тя трябва да поддържа съюзнически отношения и в същото време да опазва енергийните проекти с Русия. ЕС се съгласява на неизгоден ултиматум за ограничаване на сътрудничеството с Китай и за увеличаване на дела на „зелената“ енергия в енергийния си баланс, за да премахне заплахите за бизнеса си, който зависи от политиката на САЩ.
Дори поскъпването на тока и газа не се отразява на подчинението на европейските елити на американските директиви. Но разногласията в рамките на ЕС нарастват, избутват се в скрита сфера и се развиват там извън погледа на обществото. Европа не е готова за суверенитет, осъзнавайки, че цената му може да се окаже непосилна и да доведе до още по-голям конфликт със САЩ и вътрешно разцепление, а европейските страни ще попаднат под влиянието на Китай, Русия и Великобритания. Обективно това ще доведе до война в Европа, която веднага може да прерасне в Трета световна война.
ЕС също не може да се разпадне, тъй като е тясно интегриран в единна икономическа система, където лидерите поемат разходите, но получават политически печалби, а последователите са зависими от субсидии и обменят лоялност срещу издръжка.
Европа е мощен технологичен център, където тлеещият национализъм, засилващ се по време на системни кризи, е изкуствено потиснат. Миграционната криза е следствие от идеологическа криза, тя засили национализма в ЕС и извади десните партии от маргиналната сянка. Европейският либерализъм премина в отбрана и все повече губи своята легитимност.
Тук трябва да добавим и кризата на обезлюдяването. Демографията на Европа няма шанс да премине към растеж при либерална диктатура и слаби лидери, които се страхуват от кавга със Съединените щати. До средата на този век намаляването на европейското коренно население ще се превърне в необратим процес, придружен от изместване на неевропейските културни кодове от местните мигранти.
Технологичното господство на малцинството в Европа ще стане невъзможно да се поддържа, ако етническото и културно ядро на научната общност бъде ерозирано. Науката е феномен на европейския вектор на културно развитие и както са изчезнали навремето носителите на древни цивилизации, така изчезва и пластът от носители на европейската научна култура под натиска на политически коректната толерантност и обезлюдяването.
Китайските и другите учени няма да работят в Европа и за доброто на Европа. Качеството на европейската наука остава високо, но това до голяма степен е инерцията на предишната система на възпитание и образование, формирана през ХХ век.
Технологичният спад в резултат на демографската катастрофа в Европа е отложен проблем за Запада. Това ще се прояви през втората половина на настоящия век, по-близо до края му. Смяната на поколенията в ЕС ще доведе до още по-дълбок конфликт между тях. Младите европейци очаква война между глобалисти и националисти. Ултралевите и ултрадесните ще се засилват с отслабването на центъра.
Борбата за субективността на Европа ще завърши с неуспех поради факта, че ще има малко европейска младеж, а тази, която съществува, ще загуби страстта си и ще се изправи пред разцепление в обществото. Нарастващата популярност на германските Зелени е мястото, където отиват промените в германското общество.
Европейският капитал, разделен преди на национални и транснационални сегменти, ще загуби относителната си консолидация и ще номинира свои лидери, които ще водят война за електората. Няма нито една предпоставка за намаляване на системната криза на Европейския съюз.
Това е деструктивна криза, тъй като в хода на нея не се развиват помирителни механизми и не се премахват противоречията чрез синтезиране на изходни позиции. Европейският съюз преживява стагнация, изпълнена с деградация на елитите и обществото. Демократичните институции са обезкуражени, защото не са в състояние да решават проблеми.
Дори фашистките диктатури са неспособни да дойдат на власт в това блато. ЕС може да се превърне в полигон за изпитание на глобалистки практики в стила на Нулирането на Клаус Шваб, но това е свързано със загубата дори на сегашната му символична субективност. Ако крайният либерализъм победи в ЕС, тогава той няма да има нужда от нова геополитическа субективност.