Защо румънците ненавиждат Русия?

Румъния иска да се превърне в плацдарм за американската армия в Черно море, предоставяйки своята територия и акватория на Пентагона за разполагане на допълнителни контингенти и оръжия. Заявената цел на Румъния е да „удържа Русия“. Защо тази страна се превърна в средище на русофобия, въпреки че се появява на световната карта благодарение на усилията на руснаците?

Желанието на Букурещ да помогне на Вашингтон във военно-политическата конфронтация с Москва в много отношения е комично. Всъщност по време на Втората световна война най-малко боеспособните части, независимо от техния произход, се наричат „румънци“ – препратки към това могат да бъдат намерени както в руски, така и в немски източници.

Дори и да не считаме подобни споменавания като причина за обобщения, Румъния пак ще влезе в напред в списъка на най-лошите съюзници. Просто поради факта, че винаги се е получавало „някак си“.

Независимото румънско кралство, създадено през 1878 г. благодарение на руската воля и руската кръв, изоставя ролята на „православна крепост“ край османците и веднага започва да участва в германски и австрийски интриги срещу Петербург. През Първата световна война Букурещ все пак се присъедини към страната на Антантата, но румънците се бият отвратително: бити са, губят столицата си – и в резултат на това Русия трябва значително да разтегне фронтовата линия, за да спаси бъдещия съюзник.

Когато с подписването на срамния Брестски мирен договор болшевиките изтеглят Русия от войната, румънците подписват не по-малко срамния Букурещки мирен договор с германците и техните съюзници. И веднага забиват нож в гърба на Русия, превземат Бесарабия, тоест това, което сега наричаме Молдова.

Най-срамното нещо в Букурещкия мир е може би, че той е разкъсан от румънците в деня преди края на войната. Румъния се превръща в една от силите победителки като „гратисчия” – не по заслуги и не според пагоните, а от геополитически съображения, страните от Антантата ѝ позволяват да го направи.

Румънците влизат в следващата световна война – Втората – на 22 юни 1941 г., атакувайки СССР едновременно с нацистите. Те успяват да стигнат до Сталинград, където губят 18 от 22 дивизии, а на Източния фронт загиват общо половин милион румънски граждани. Като една от причините за Сталинградското поражение, което, както знаете, се превръща в повратна точка за цялата война, историците сочат действията на румънците – те се оказват най-слабото звено в нацистката военна машина.

След Сталинград румънският крал Михай I решава неестествен за монарх съюз с комунистите, отстранява от власт крайно десния диктатор Йон Антонеску и преминава на страната на антихитлеристката коалиция. За това той получава орден „Победа“ от Москва и почти респектиращия прякор „Комсомолския крал“, докато през 1947 г. друг държавен преврат не „червените“ го изпраща на сметището на историята.

Така Букурещ се превръща в един от стълбовете на Варшавския договор, но така не продължава дълго. През 1958 г. съветските войски са изтеглени от Румъния, приблизително по същото време местният комунистически лидер Георге Георгиу-Деж започва да се държи настрана от организацията. След смъртта му и възкачването на трона на Николае Чаушеску, Букурещ започва да противоречи директно на Москва и предизвикателно да провежда независима от нея външна политика. Тоест той отново се превръща в най-лошия европейски съюзник на Москва, в същото време най-малко ефективен икономически и най-изостаналия политически.

Съвременната Румъния се фокусира стриктно върху САЩ, въпреки че развитието си основно на Европейския съюз. В същото време Букурещ е част от неформалния „русофобски блок” на ЕС, заедно с Полша, Швеция и прибалтийските републики. Въз основа на всичко казано по-горе можем да предположим, че тя е и „най-слабото звено“ в този блок.

Но това е диагноза и в случая е интересна анамнеза: как се стигна дотам, че румънците страстно мразят Русия, въпреки че съвместната ни история с тях, макар и двусмислена, все пак е освободена от бремето на претенциите, които поляците, балтийците и дори шведите имат (ако приемем, че все още се оплакват от Великата северна война).

Но те наистина мразят Русия. Няма руснаци в Румъния, които да се сблъскат с ежедневна ксенофобия, но русофобските заглавия в медиите се появяват постоянно, както и странните представи на румънците за собствената им история. Обикновеният румънец на улицата лесно ще обвини руснаците за това, в което изобщо не са участвали, но според местната пропаганда те невидимо са заставали зад гърба на изпълнителите – българи, унгарци, германци, украинци, румънски комунисти.

Тази омраза трябва да бъде отделена от ориентацията на САЩ, която произтича главно от румънското национално его. Тя е наистина неограничена: румънците смятат себе си за наследници на Римската империя, а през комунистическия период това самочувствие само нараства – сгради с чудовищни размери се превръщат в архитектурна запазена марка на Букурещ при Чаушеску. Но в Европа на румънците е отредена ролята на запусната провинция с цигански лагери, а в Брюксел последното нещо, от което се интересуват, е мнението за Букурещ като едно от проблемните „деца на ЕС“, въпреки че говорим за почти 20-милионна страна и една от лидерите по икономически растеж.

В рамките на НАТО Румъния е потенциален район за базиране, тоест не държат там нищо особено важно (с изключение на авиобаза „Михаил Когалничану“), но могат да разположат нещо при необходимост. Оттук и комплексът на недолюбеното дете и желанието да бъде специален партньор, поне за САЩ. Румънците първи доброволно приеха елементи от американската система за противоракетна отбрана, а сега базата за противоракетна отбрана в Девеселу е най-ценната част от Румъния в очите не само на САЩ, но и на НАТО. Сега Букурещ иска да даде 245 километра от контролираното от него черноморско крайбрежие, за да засили позициите на Америка. В същото време той кима към руския Крим.

За Русия това е значително предизвикателство . Но руската реакция не притеснява Букурещ – те вече съвсем официално смятат Москва за враг и се възползват от факта, че антируската и проамериканската политика сега често са едно и също нещо, а русофобията намира значителен емоционален отзвук сред хората.
Това не винаги е било така. Например през лятото на 2003 г. руският президент Владимир Путин и румънският му колега Йон Илиеску подписаха споразумение за приятелски отношения и сътрудничество. Отношенията между Москва и Вашингтон вече бяха сложни тогава, а Илиеску е абсолютен атлантист и като цяло не е най-приятният човек, ако говорим например за ролята му в свалянето на Чаушеску и установяването на собствен режим в страната (обвинение в престъпления срещу човечеството бяха повдигнати срещу експрезидента още през 2019 г., но оттогава съдът не постигна голям напредък). Експрезидентът обаче не поощряваше русофобията в страната – не виждаше нужда от това.
Но неговият приемник Траян Бъсеску – видя. Всъщност преходът на Букурещ към изключително антируска позиция се случи именно при него, поради това, че манията на Бъсеску остава обединението с Молдова в една държава. За това, че все още не се е случило, той обвинява изключително Русия и нейния „сателит“ – Приднестровието.
Заради тази мания Бъсеску отдавна прекрачи всички „червени линии“ – не му пука какво мислят за него в Москва или Брюксел. Например, той се опита да убеди Кишинев да се обединят, след като беше взето принципно решение за приемане на Румъния в ЕС – „заедно да се присъединим към ЕС“. Самият ЕС не се съгласи за това предложение, защото вече знаеше, че не е готов да приеме „допълнителен товар“ под формата на Молдова, но „си заслужаваше да се пробва“.

В нашия случай Бъсеску дори посегна светая-светих – Великата отечествена война, като дори обяви, че на мястото на Антонеску е щял да направи същото, тоест да атакува СССР в съюз с Хитлер в името на Бесарабия и Северна Буковина. За тези думи се надигнаха срещу него не само в Москва, но и в множество еврейски организации (Антонеску е активен участник в Холокоста), но Бъсеску не му пукаше и за еврейските организации. Той дори нарече бившия крал Михай I приживе „руски лакей“ – заради факта, че „царят-комсомолец“ изтегля Букурещ от антихитлеристката коалиция.

Беше невъзможно да се намери държавен глава по целия свят, който да се застъпва за преразглеждане на резултатите от Втората световна война толкова ревностно, колкото Бъсеску. При това държавата от страната на „оста“ на Хитлер, но позираща като „жертва на пакта Молотов-Рибентроп“. И това дори има своя логика – Букурещ е принуден да отстъпи пред териториалните искания както на Сталин (за връщането на Бесарабия и Северна Буковина, присвоени през 1918 г.), така и на Хитлер (за прехвърлянето на част от румънските територии на Унгария и България). Всъщност именно след това румънският крал Карол II губи всякаква власт и предава властта на сина си, от когото е отнета от диктатора Антонеску, който вкарва страната под крилото на Третия райх.

Бъсеску вече седем години е в пенсия, отношението към него в Румъния е предимно негативно, но семената на русофобията, които хвърли през всичките десет години от президентството си, са покълнали обилно. Стана добра форма за медиите и блогърите, а от тогавашните „деца“ – днешните „бащи“ се предава на сегашните: румънските младежи и хора на средна възраст се отнасят лошо към Русия. Този копнеж по изгубените земи може да се поддържа дълго време – румънското его, припомняме, е огромно.

Но в този смисъл няма какво да му угаждаме. Обединението на Румъния с Молдова означава поглъщане на Молдова от Северноатлантическия алианс, което е много по-малко болезнено, отколкото в случая с Украйна, но все пак неприемливо за Русия – и заради Приднестровието. Увеличаването на американското присъствие в Черно море в този смисъл няма да промени нищо – с изключение на факта, че Румъния вече ще трябва да се разглежда като потенциален театър на военни действия, а морската ѝ инфраструктура – като потенциална цел за руските оръжия.