КУЛТУРА
Вазов, ценител на женската красота
Когато баба Съба, майката на Вазов, изгонва съпругата му Атина Болярска и заключва вратата след нея, вместо да се разгневи на старата, поетът отива при нея, пада на колене и й иска прошка:
„Какъв голям грях щях да сторя! Бях решил тебе да изпъдя“.
След което подава молба за развод. Но разводът се протака и Вазов умира женен.
Сватбата на Вазов с Атина Болярска, 1890 г.
Когато се жени за Атина Болярска, Вазов вече минава 40-те. Избраницата му произхожда от стар русенски род, възпитаничка е на лицей за благородни девици в Киев, говори руски и френски, пише стихове, пее, рисува, танцува. И е много красива.
Двамата се запознават в началото на октомври 1890 г. на соаре в дома на писателя Михалаки Георгиев, който отдавна се е зарекъл, че ще намери съпруга на Вазов. Атина тогава е на 30 години. Много скоро, буквално след няколко седмици, е обявен годежът им, а след още две – сватбата в църквата „Свети Крал“.
Двамата явно се харесват още от пръв поглед, щом толкова набързо създават семейство. Но се разделят след малко повече от година.
Основната виновница за развода им е баба Съба. Още щом вижда Атина, тя си дава сметка, че тази красива жена е замесена от друго тесто – „цапната и с много волен характер“, не върши почти никаква домашна работа, не си стои вечер вкъщи, дава мило и драго за соарета, чайове и балове.
Много по-късно, години след развода, към греховете на снахата ще се добави още един „кусур“: нейната алчност.
Атина със зъби и нокти воюва за правото си да бъде „г-жа Вазова“ и използва връзките си с владиците делото за развода да се протака до безкрай, та един ден да получи наследството на мъжа си.
Да не забравяме, че тя е любимата племенница на митрополит Климент /Васил Друмев/. Един приятел на поета – Атанас Илиев, разказва, че още преди венчавката тя пита годеника си: „Иванчо, колко получаваш?“.
Той отговаря: „Ами 500-600 лева.“
„Е, ами как ще живеем с тези пари?!“ – разочаровано възкликва тя.
Властната свекърва се уверява, че тази няма начин да не поиска да промени реда в къщата.
Макар че иначе е умна и общителна жена, баба Съба не дава и дума да изрече, че нещо може да бъде разместено или изхвърлено от патриархалния й домашен свят.
А що се отнася до сина й, тя дотолкова ревнува, че не може да допусне някоя друга жена да завладее сърцето му.
Така започва тиха в началото, а сетне и шумна война между нея и Атина за дребни на пръв поглед неща.
Докато един ден, на 17 януари 1892 г., когато Атина се прибира вкъщи на ул. „Солунска“17, след като е била на гости у своя приятелка, установява, че вратата е заключена.
В този момент на балкона се появява баба Съба и с нетърпящ възражение глас извиква:
„Булка, няма вече място в тая къща за тебе. Иди си при своите!“
В прочутата си изповед пред литературния историк проф. Иван Шишманов след години Вазов споделя:
„Майка ми беше светица по доброта на душата, тя искаше, напротив, и настояваше да се съберем. Аз не рачих. И имаше защо.“
Вазов не крие, че двамата с Атина нерядко се карали, особено след като забелязва, че жена му е обект на постоянно и доста безогледно ухажване от страна на някакъв гвардеец.
Вазов подава молба за развод, Атина – за издръжка. Но едва след четири години съдът уважава молбата на поета. „Г-жа Вазова“ обаче обжалва и Светият синод отменя решението.
Междувременно Атина прави опит да се върне при мъжа си. В единственото запазено писмо на Атина до Вазов четем:
„Милий, възхитителний Иванчо, не съм ти се сърдила цели 7 години и не ти се сърдя и сега, макар ти тъй безцеремонно и да ме изтика от дома си. И не ми минава през ума да диря друг мъж… Прибери ме. Ний ще заживеем един примерен живот, че и света ще зачудим. Хем с един масраф ще бъдем два пъти младоженци – веднъж подир венчавката, друг път подир помирението.“
Той обаче не й отговаря и повече не я търси. В живота му се появяват други дами, а накрая среща и „жената на живота си“ – писателката Евгения Марс.
Известен и тачен от цял народ и освен това доста представителен на вид, направо красив, Вазов е много харесван от жените.
И през целия си живот има завидни успехи сред тях. Той е само на 19 години, когато в Сопот се влюбва в една 30-годишна покръстена еврейка на име Катерина. Средна на ръст, леко мургава, с много красиви очи, говори завалено български.
В поезията си я нарича Рина. Тя е омъжена, но съпругът й по това време е на гурбет във Влашко и с Вазов живеят цяла година в блаженство. Още повече че са съседи и ги дели само един дувар. Изгарящият от страст младеж го прескача в тъмното, за да не го усетят домашните на Катерина, и остава там до сутринта. Накрая обаче гурбетчията я прибира във Влашко и така слага край на тяхната любов.
Не след дълго и Вазов заминава за Влашко, но не за да търси Катерина, а да се учи на търговия с жито при вуйчо си Кирко. там се залюбва с румънката Магдалена Крецу, пак комшийка.
Но и тази му връзка не продължава дълго. Откъде да знае, че и вуйчо му също изгаря от мерак по тази дама? Избухва лют скандал, след който Иванчо събира набързо багажа си, качва се на една гемия и заминава за Браила – там да си търси късмета…
В Букурещ, където споделя с хъшовете „братски техния живот“, поетът има бурен роман с полякиня, в която е влюбен и бъдещият премиер Стефан Стамболов.
След Освобождението една година Вазов живее в Русе и там се залюбва с туркиня от шантана на име Руфие.
Баба Съба обаче попада на едно негово стихотворение, посветено на туркинята, и бързо го вкарва в пътя:
„Как не те е срам! Забрави ли как турците убиха баща ти в Балкана и изгориха къщата ни?“
Едва приключил връзката си с Руфие, Вазов се залюбва с хазяйката си в Русе – Иванка, засукана и доста палава жена, на която също посвещава няколко стихотворения.
Докато е преводач от френски на строежа на железницата София-Кюстендил, той успява да вкара в леглото си съпругата на белгийския инженер Бош – доста завехнал старец, докато тя е същинска тигрица.
Пак на този строеж отнема и държанката на мъж от Далмация на име Джовани – българка, родом от Самоков.
Рогоносецът обаче се оказва бясно ревнив и щом разбира, че Вазов се люби с нея под носа му, една вечер грабва револвер и стреля в него. Но съдбата отклонява ръката му и не успява да го улучи.
Пак по същото време Вазов започва любовна връзка и с перничанката Струмка, за която разказва:
„Под тия върби, там при извора, около който всяка вечер ехтяха лудешки смехове на палави моми, колко пъти той късно беше дочаквал с разиграно сърце най-късната мома, която идеше за последен път да налее съдовете! Колко сладки любовни срещи в тъмната долина, при вечерните шумове на реката и зефира! Струмка! Черноока, чернокоса…“
В Берковица, където през 1880 г. е назначен за съдия, 29-годишния Вазов отново се залюбва с туркиня, този път – Фатме. Тя е само на 19 години, но вече е учила „светски науки“ във Виена, говори немски и френски. Красивата Фатме е сгодена за бъдещия местен ходжа Абдул – едър, груб азиатец, когото просто не може да търпи. Затова не крие връзката си с „кадията Вазов“ и без никакво притеснение излиза „на теферич“ с него из Балкана.
Както и трябва да се очаква, любовта им веднага е анатемосана от берковските еснафи. А годеникът Абдул и баща му – ходжата на общината, затрупват властите с оплаквания и доноси срещу кадията, че не си гледа „каяфета“, а се е залюбил с мома, която нито се покръства, нито пък той се потурчва, та да се оженят. Така идва предложението Вазов да стане прокурор във Видин, а окръжният съд в Берковица е закрит. Вазов обаче отказва да замине за Видин и се установява в Пловдив. Тръгва си от Берковица и Фатме. Отива в Цариград, където се заема да учи „докторлък“. И никога повече не се връща в България.
На нея Вазов посвещава една от най-хубавите си поеми – „Зихра“.
В уста й розови блещят
низ маргари чудесни,
с усмивката си те зовят
цалувките небесни.
Лице й диша страст и лен
и райски пожеланья,
въздуха цял е напоен
с любов, благоухания.
Коса блестяща, кат венец,
е света на чело й,
покривка тънка, кат димец,
издава ни тело й
и негов прелестний размер
и кожа бяла, гладка,
и шия снежна, кат мермер
и като захар сладка…
В Пловдив, където живее от 1880 до 1885 г., Вазов изживява бурна любов с хазайката си Ефимия, гъркиня, чийто дом по онова време е на мястото, където днес е хотел „Тримонциум“.
Може би най-сладкодумният летописец на Пловдив – Никола Алваджиев, я описва витиевато:
„Запърхала една чудна любов, която и двамата носили в сърцата си цял живот – той до 1921 г., Ефимия – до 1930 г., когато из девствената й гръд изскочила сетната й въздишка. Останала си мома Ефимия, нямало място в сърцето й за друг.“
Всякога когато идваше в Пловдив, Вазов не можеше да не се отбие да я види, да си поприказват, да помилва ръката й. Знаеха го всички.
По време на разходка в Хисаря поетът среща поредната фатална жена – Пелагия Милкова, гъркиня по майка, с която прекарва две незабравими години и й посвещава „В царството на самодивите“.
„Тази страст раздруса твърде дълбоко моето същество“, признава поетът на старини.
Причината за раздялата му с Пелагия е банална – изгората му се влюбва в руснак, полковник, който живее в София, и му пристава.
Следва красив любовен роман с една госпожица от Пазарджик на име Мария Великова, 19-годишна, току-що завършила прочутия Пансион за източни славяни в Русия, стройна, с кестенява коса и кадифени очи.
Вазов дори я моли да му даде ръката си, но тя му отвръща:
„Много ценя дарбата ти на поет, но не мога да се омъжа за теб.“
Явно преценява, че ухажорът й няма достатъчно солидна професия, която да й осигуриохолен живот. И отдава предпочитанията си на офицера.
В Одеса, където емигрира през 1886 г. и започва да пише „Под игото“, младият поет има няколко любовни авантюри, но най-продължителната е с Вера Алексеевна Тимони – прелестна, интелигентна 25-годишна дама, чийто съпруг е заточеник в Сибир. В един момент двамата дори обмислят сватба и Вазов праща на майка си снимка на своята избраница.
И как, мислите, реагира баба Съба? Направо вие като на умряло – как първородният й син Иванчо ще вземе чужденка, че свършиха ли се българките? И тутакси се заема да издейства разрешение от Стефан Стамболов Вазов да се върне в Одеса.
Някои източници твърдят, че когато поетът съобщава на Вера, че си заминава без нея, тя го води в квартирата си и му сочи една забита в тавана кука с окачено на нея въже.
Заплашва го, че ако я изостави, ще се обеси.
Вазов я утешава, обещава й, че ще се върне при нея, но след няколко дни тръгва за България – не може да престъпи волята на майка си.
Тук можем да добавим още няколко любовни авантюри на поета – с белгийка, от чиито ласки „се е ползвал“, и французойка, вдъхновила неговите „швейцарски сонети“.
Така той си живее като волна птица, повтаряйки пред приятели, че само вързаните мъже се обвързват с една жена за цял живот.
Да, но един ден си дава сметка, че вече е на 40 години и е крайно време да се задоми. И както става в онези години, роднини и близки на баба Съба се захващат трескаво да му търсят подходяща булка в Сопот, Казанлък, Пловдив, София и в други градове на страната.
Накрая се спират на Атина Болярска.
Макар че двамата се разделят скандално, Атина, изглежда, продължава да страда за него. Съвременници разказват, че на погребението на народния поет на 21 септември 1921 г., тоест 33 години след раздялата им, тя се появява неочаквано за всички, облечена в черно, минава покрай цялата му рода и застава дори пред царя.
Представяте ли си какъв рояк от клюки зажужява след тази нейна постъпка! Братът на поета – Борис Вазов, моли министър Омарчевски, който произнася траурното слово, да изгони „нахалницата“. Той не се съгласява.
На отстранената си жена Атина Болярска не оставям нищо. С нея не можах да живея щастливо във времето, което трая само година и три месеца. От 1890 г. откак сме разделени, тя ми измъчи душата чрез всевъзможни преследвания – съдебни и външни, разоряваше ме материално и за нея, аз лично, не мога доброволно да наредя да й се даде от моя имот каквото и да било.
Да, но след смъртта на Вазов Болярска завежда отново дело посмъртно и успява да получи от съда примирителен протокол, според който от завещаната сума 576 549 лева тя получава 482 500, а наследникът Борис Вазов, братът – 94 049 лева.
Атина умира на 80 години от побой, нанесен й от нейните съседи.
Из „Големите любови на българските поети и писатели“, Венелин Митев.
КУЛТУРА
ИСТИНАТА! МВР: Директорът на Народния театър провокира безредиците! Той: Защитавам театъра СИ!
Може би до голяма степен допълнителното напрежение, което възникна беше неуместната постъпка на директора на театъра Васил Василев, който отиде да води разговори с протестиращите. Явно той не оцени ситуацията, че пред театъра има напрежение. Може би това трябваше да го съгласува с колегите, за да е под наш контрол и да не допускаме ескалиране на напрежението. Това каза министърът на вътрешните работи Атанас Илков пред БНТ след протеста пред Народния театър снощи заради постановката на Джон Малкович „Оръжията и човекът“.
Илков: „Този протест беше заявен, имаше осигурен нужния брой служители, които да гарантират сигурността и спокойствието. Над 60 служители бяха ангажирани в охраната на обществения ред. А след като възникна напрежение бяха включени допълнителни сили“, обясни вътрешният министър.
Премиерата на пиесата на Бърнард Шоу бе провалена, макар да се състоя пред полупразна зала с известно закъснение. Протестиращите, сред които бяха представители на организации, на ВМРО, „Атака“ и „Възраждане“, както и от Общобългарския комитет „Васил Левски“. Знамена развяваха още от БНС и „Куберовъ воин“, настояха за уволнение на директора на Народния театър „Иван Вазов“ Васил Василев и нарекоха гавра с България пиесата, която поискаха да бъде свалена от националната театрална сцена.
„Този протест беше заявен, имаше осигурен нужния брой служители, които да гарантират сигурността и спокойствието. Над 60 служители бяха ангажирани в охраната на обществения ред. А след като възникна напрежение бяха включени допълнителни сили“, обясни вътрешният министър.
По думите на Илков полицаите са реагирали изключително адекватно, за да не се допусне застрашаване на живота на гражданите и тях самите.
Илков: „Тези, които говорят за хаос, аз ги съветвам при следващ протест да застанат до нашите колеги и да видят дали е хаос. Всяка ситуация е строго индивидуална“, добави той.
„Нямаме инцидент с пострадал протестиращ или гражданин, който е дошъл да гледа постановката. Ние ще направим анализ на цялостната обстановка и ще изгледаме записите от всички видеокамери, за да направим една по-обективна оценка на всичко, което се случи, тогава ще кажем дали е имало някакъв пропуск в организацията“, каза още Илков.
Вътрешният министър добави, че въпреки сблъсъците и напрежението няма задържани, тъй като нямало данни за конкретни лица, „изведени като нарушители на обществения ред“.
Запитан не е ли могло униформените да отведат агресивните протестиращи, министърът на вътрешните работи заяви: „Полицаите имат една по-основна задача – да не се допусне по-голямо ескалиране на напрежението. Не е най-важното в този момент ние да отделяме сили и ресурс да задържаме определено лице, а така да нарушим общата разстановка и да създадем предпоставка за по-тежки инциденти“.
Атанас Илков бе категоричен, че не е имало хаос.
„Тези, които говорят за хаос, аз ги съветвам при следващ протест да застанат до нашите колеги и да видят дали е хаос. Всяка ситуация е строго индивидуална“, добави той.
От своя страна директорът на Народния театър Васил Василев заяви, че не вижда проблем в пиесата на Бърнард Шоу.
Васил Василев: Излязох с любов при протестиращите
„Имаше натиск да бъде цензурирана преди да бъде реализиран спектакълът, това е недопустимо, това не беше мирен протест. Излязох с любов при протестиращите, призовах ги да позволят този спектакъл да бъде гледан и да се даде оценка. Можем да съдим за провокация в спектакъла, когато сме го гледали“, заяви той.
„По думите му текстът защитава достойнството на Българската армия.
„Не я унижава по никакъв начин. Нека да не говорим празни думи, нещата се изваждат от един контекст. Хващаме се за думата, а не гледаме голямото, как се развива действието“, допълни Васил Василев.
Написахме писмо до МВР след като рекламен материал пред театъра беше осквернен, имахме притеснения, бяха залепени провокации, каза още директорът на Народния театър.
Според него някои други хора са допуснали политиката в театъра.
„Аз не позволих поради политически причини да се уволни един или друг. Няма да допусна цензура в театъра, който ръководя. Дотам ли докарахме нашето общество – ако имаше проблем, той е с четенето, с неразбирането. Това, което се случи, не беше позор в Народния театър, а пред Народния театър“, коментира Васил Василев и подчерта, че не е търсена провокация с поставянето на пиесата „Оръжията и човекът“, окачествявайки избирането на пиесата като случайност.
„Днес ще има постановка, културата не е враг на обществото, тя го кара да върви напред. Не разбирам въпроса за оставката ми, аз защитавам театъра си. Публиката решава дали едно представление е добро или не е добре. Позволете публиката да влезе в салона и актьорите да работят“, каза още Васил Василев.
- Нашата медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.
Четете неудобните новини, които не можеме да поместим тук поради фашистка цензура в нашия ТЕЛЕГРАМ КАНАЛ.
Абонирайте се за нашия Телеграм канал: https://t.me/vestnikutro
Влизайте директно в сайта.
Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?
КУЛТУРА
Излези новата книга, „Хроники на всекидневието“ с поглед към бившето общество
На снимката (от ляво надясно): Георги Лозанов, Антоан Божинов, Николай В. Василев и Росен Коларов. Снимка: Никола Узунов/БТА (ЛФ)
За НСФА е изключително приятно, когато предстоят подобни събития.
Книгите са именно онази форма на живот на нашето изкуство, чрез която то остава най-трайно във визуалната памет на човечеството. В конкретния случай двама от авторите на книгата са членове на Фотографска Академия – това са Николай В. Василев и Росен Коларов. Третия автор, Антоан Божинови и доц. Георги Лозанов автор на въвеждащата студия във фотокнигата са наши приятели. Може да сте сигурни, че те ще се радват на вашето присъствие и публика. Повече за книгата и фотографските истории на Антоан Божинов, Николай В. Василев и Росен Коларов можете да прочетете в статията от линка върху банера:
По-голямата част от фотографиите в тази книга са поглед към бившето общество, и то – съсредоточен и откровен поглед за онова време, което беше, и по отношение на което фотографията вероятно е най-неоспоримият свидетел. Това каза доц. Георги Лозанов, директор на дирекция ЛИК в БТА, по повод изданието „Хроники на всекидневието“. Книгата бе представена тази вечер във Факултета по журналистика и масова комуникация (ФЖМК) на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
Автори на фотографиите в тома са на Доц. Росен Коларов, Антоан Божинов и Николай В. Василев. Снимките обхващат периода от 60-те години на ХХ в. до втората декада на XXI в. В изданието е публикувана студия на доц. Георги Лозанов.
„Това е фотографска книга и е правена от видни фотографи. А пък аз съм опитал с думи да следвам сравнително близко техните послания, които са във фотографиите“, обясни доц. Лозанов. Тези фотографии, общо взето, са фотографии на съпротивата, на съпротивата към едни регламенти, едни норми, едни идеологически налагани представи, през които трябваше да се чете онзи свят, каза той.
Доц. Георги Лозанов коментира, че тези снимки са ценни както за младата, така и за по-възрастната публика. „За младите – защото им показват онова време така, както е било и то – чрез конкретни човешки истории, както фотографията разказва социалния свят“, обясни той.
Посочи, че фотографиите лекуват по-възрастната публика от забрава, като кара хората да не свързват персоналното си щастие и младостта си със съдбата на общността.
„Никой от нас тогава не си е мислил, и през ум не му е минало, че системата ще се срути. Това беше изненада за всички ни, така че това, което сме правили, беше реакция, разбира се, по някакъв начин“, обясни Антоан Божинов.
Николай В. Василев цитира думи на Кръстан Дянков от 70-те години, че „фотографията е занимание самотно“. Мисля, че фотографията привлича хората, които са индивидуалисти, и това на мен ми се струва много важно, каза Василев. Той обясни, че неговите снимки в албума са правени в продължение на 50 години. „Хубавото е, че когато с двамата колеги започнахме да събираме извадката, която да бъде в книгата, това се оказа много лесно. Явно сме гледали, снимали и мислили горе-долу по един и същи начин, но всеки поотделно“, каза Николай В. Василев.
„Ако някой ви казва, че в нашата страна думата „екип“ е невъзможна дума и не може да се работи в екип, кажете му, че това не е вярно. Ние четиримата работихме в екип, синхронно и равностойно. И тази книга аз бих я определил като синтез между изображения и слово“, каза доц. Росен Коларов. И тримата фотографи сме индивидуални автори, имаме различно виждане върху определени неща, но сме се фокусирали върху социалния елемент, посочи той.
ГЕРГАНА НИКОЛОВА
СОФИЯ, 30.10.2024 20:02 (БТА)
КУЛТУРА
Българските политици не виждат по-далеч от джобовете си
Оскотялото бъдеще
Известно е, че българските политици не виждат по-далеч от джобовете си. Трябва да си пълен глупак, за да очакваш от тях някакво най-смътно прозрение, особено за идващото Време. Истината отдавна се е отказала да има вземане-даване с тях, то е все едно да водиш задушевни разговори с някакво нащърбено гранитно паве – нагласявано няколко пъти пред Парламента от едноръки майстори.
А Животът им навира в очите факти, от които и най-коравосърдечният политикан би се стреснал – и даже би извъртял едно фалшиво театро за пред публиката. Защото много често в политиката и дърварските преструвки носят дивиденти. Но нашите херои и от това се отказаха, напълно достатъчно им е да опазят властта си до следващите предсрочни избори.
Тук всичко вече крета в този режим – всичко е „предсрочно“, тоест – недонаправено, сакато. Или всичко е „досрочно“, обвързано с някакъв срок – и затова никой не му обръща внимание, то няма никакво значение.
Нашето знаме е Джобът, толкоз.
Не е казано така, но това се подразбира: и Държавата вече е „досрочна“, само дето не е ясно, кога точно ще й палнат фитила. И Бъдещето – дори то! – от години им нашепва, че Държавата няма да оцелее дълго в този режим на „досрочие“.
Тия дни едно проучване на „Тренд“ им поднася на тепсия този извод.
Но още преди шест години ни бе съобщено, че 44 процента от българските деца са в „зоната на оцеляване“ – и това се случи не къде да е, а по време на Парламентарния контрол на 5 март 2018 година.
Сега „Тренд“ потвърждава и дори разширява хоризонта на скотщината пред българските деца.
Според въпросния изследователски център, „45 процента от българските младежи на възраст от 15 до 29 години, се притесняват от финансови проблеми в бъдеще, а 23 процента от неуспехи в кариерата“. 20 процента от младите българи се страхуват от „липсата на стабилни лични взаимоотношения“. 37 процента от тях са били – или са – зависими от алкохола, 15 процента – от хазарта.
Няма защо да се заблуждаваме, отсега е ясно: няма да има милост към тия младежи, те вече са определени да бъдат страдалци, те са нашите обречени.
И никой няма да си признае, че има заслугата за това.
Това са поколенията на изоставените. Техният шанс да се измъкнат от тази прокоба е равен на шанса на онзи фермер, който намерил часовника си „Ролекс“ цели 50 години, след като той бил погълнат от крава.
Изглежда невероятно, но, все пак, и храносмилателният трафик на кравите се подчинява на някакви правила. Нещо, което изобщо не съществува при изоставените поколения – при тях няма правила.
Ако сме честни, ще признаем, че те няма как да се измъкнат от статута си на изоставени – те вече са забравени от Бъдещето. Пак преди около шест години, американското посолство в София организира шумна кампания, наречена „Силата е в теб“. Още тогава бе ясно, че тя няма да има никакъв успех – дори си позволих да напиша, че ще е по-далновидно да се направи кампания, озаглавена „Грехът е към теб“.
Но и тогава, а още повече сега, никой не се ангажира с кампании за греховете на властниците ни, изглежда трябва да приемем, че те са неизбежни и непоправими, няма смисъл да си губим времето с тях.
Американците просто за пореден път доказаха, че не са в състояние да проумеят българските ни работици. Първата им кампания, с която вероятно е трябвало да проверят тукашните настроения, бе наречена „Те ще променят България“. Зад въпросните фамозни „Те“ очевидно се визираха младите българи, което си беше направо комично, ако човек е наясно, до каква степен са дезинтересирани те от политиката.
„Те“ нищо не промениха – и изобщо не бяха в състояние да променят, дори и през ум не им минаваше това. Да се добереш до някаква диплома от американски университет или да ходиш на лятна студентска бригада в САЩ – това не те превръща автоматично в търсещ „промяната“ бунтар, в някакво подобие на „революционер“.
Авторите на кампанията дори не бяха наясно, че у нас изобщо не се бе състояла битката на поколенията, младите отбягваха сериозно да се замислят, каква е причината за провала на „проекта на бащите“ – и как се съизмерва той с нескончаемите провали на Прехода.
Бяха оставили на малцина избранници да проумяват това вместо тях – те пък бяха назначени за „американофили“, въпреки кърваво-червения им произход. Колкото пъти въпросните мелези обговаряха „Промяната“, толкова пъти това поевтиняваше, оскърбяваше и направо унижаваше „западните“ ценности.
Така, анонимните „Те“, които трябваше да променят България, безславно отпаднаха от сметките. Баламосваха още известно време публиката, че „Силата“ е в някого – макар че никога повече не казаха, че се имат предвид „младите“.
И накрая организираха дебаркирането на Кирчовата чета, която щеше да комизира до крайна степен българската политика – и направо да я срути. На Кръстниците им омръзна да чакат младите българи да втасат в нужната степен, а и разбраха, че интригите в тукашната Политическа Секта по-бързо могат да ги доведат до желаната цел.
Операцията се оказа успешна – и сега дори могат да претендират, че още преди шест години са били наясно, кой ще осъществи „промяната“ – стига да има кой да им вярва.
А утешението на българските сеирджии е, че на такива като кирчовци за нищо не може да им се има доверие, Кръстниците вече са се убедили в това.
А „младите“, които трябваше да променят България и в които уж беше силата? Те ще продължават да се страхуват от идващото Време, все повече ще се усещат отчуждени и безпомощни – днес са близо 50 процента, утре ще бъдат и повече.
Те ще трябва да преживеят и епохата, в която все повече врати ще се затръшкват пред тях, Европа на „откритите врати“ вече е мираж. Това ще се случи и с Америка – а ако не се случи, ще бъдем свидетели на нова Гражданска война. Над 47 милиона имигранти живеят в САЩ, отделно от тях има и 11 милиона нелегални имигранти, те ще искат все повече и повече права.
В „Джанго без окови“ на Тарантино има една зловеща реплика, отправена към Джанго и то от друг негър, героят на Самюъл Джаксън: „Белите винаги ще бъдат повече“, приблизително в този смисъл. Но и това вече нищо не решава. Ще се чува грохота от затръшквани – но и от разбивани врати.
Навремето, когато представях в рубриката „Открити врати“ на „Всяка неделя“, великият Джакомети, примерно, си казвах, че вършим едно полезно дело. Много често вземах филми направо от френското, немското или японското посолство, понеже официалният телевизионен видео-обмен бе силно ограничен. Мисля, че и досега пазя „Очите на Жаклин“ – кратко филмче за Пикасо.
Цензорите мрънкаха, но не особено стръвно.
И така, по малко влизаше чист въздух в телевизионните дебри.
И каква полза от това, кой знае днес за Джакомети?
Бъдещето пристъпва предпазливо към нас, дори и това не е сигурно – заради извечната ни несъобразителност и нерешителност.
По-малко от месец преди поредните избори никой дума не обелва за младите българи – те сякаш не съществуват за политиците ни.
Отписали са ги.
Така, фактически, отписват и Бъдещето.
Това няма да им бъде простено – най-малкото, понеже целият позор на Настоящето винаги беше оправдаван с очакваната милостиня от Бъдещето.
1 октомври 2024 година
Кеворк Кеворкян
- Нашата медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.
Четете неудобните новини, които не можеме да поместим тук поради фашистка цензура в нашия ТЕЛЕГРАМ КАНАЛ.
Абонирайте се за нашия Телеграм канал: https://t.me/vestnikutro
Влизайте директно в сайта.
Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?