Свържете се с нас

ИСТОРИЯ

Как започна унищожаването на България!

„През февруари 1990 г. спонсорът и създателят на верига от фондации Джордж Copoc пристига в София и набира своя състав за управителен съвет.

Българската фондация „Отворено общество“ официално стартира през април същата година. Пак тогава през 1990-а Copoc се споразумява с премиера Андрей Луканов да се издаде специално министерско постановление за фондацията – №76 от 20 юли, с което тя се освобождава от данъци, мита, такси и отчисления в полза на бюджета.

Средствата, дарени на „Отворено общество“, също се освобождават от данъци. Министерството на финансите пък се задължава периодично да внася в левовата сметка на фондацията като участие на държавния бюджет суми, равни на дарените валутни средства по обменния курс на БНБ в съотношение 1:10.

Copoc действа хитро, когато селектира хората в управителния съвет на българското „Отворено общество“, които ще провеждат политиката му. Грубо казано, те са все от активистите на СДС. И което е още по-странно – Copoc се доверява на бивши членове на комунистическата партия, а не на безпартийните българи. Такива се повечето членове на УС – Георги Прохаски, Деян Кюранов, Стефан Тафров, Димитър Луджев, Блага Димитрова, Любен Беров, Васил Гоцев, Богдан Богданов…

Интересни факти са, че Тафров и Богданов са изпратени посланици в ключови за България места – Рим и Атина. Въпреки тези постове, те остават в ръководството на фондацията. Огнян Пишев, който е роднина на Прохаски, е изпратен посланик в САЩ. Ето как той влияе на българската външна политика.

Купени са 100 български интелектуалци, които получават възможността за допълнителни възнаграждения и да изучат роднините си в САЩ, да ходят на сбирки на разни пен-клубове, конгреси, симпозиуми в чужбина. Copoc започва да спонсорира издаване на книги на определени творци…

През 1996-1997 г ч. правят изкуствена инфлация, като обвиняват банките и „проклетите банкери“ в това. Парите на народа се стопяват до нула. Така обеднелете хора могат да манипулирани.

За първите пет години фондацията създава Американския университет в Благоевград, Нов български университет, отпуска 2058 стипендии за студенти и аспиранти… Местата за глашатаи на глобализма и либералната демокрация са определени и никой от тези, които са на евроясла, не рови из кофите. Дори повече – те са елитът…

От почти 30 години те ни облъчват с едни и същи клишета, а при всяко правителство мутират като виpycи, но остават праволинейни – pycoфoби и глобалисти.“

~ Огнян Алексиев ~

ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

ИСТОРИЯ

Октомврийската революция бе замислена на Запад. Ленин, германски агент

  • Руският премиер от 1917 г. Александър Керенски: Октомврийската революция бе замислена на Запад, за да отнеме на Русия победата в ПСВ
  • Интервю на княз Александър Андреевич Ливен, сътрудник на руската секция на Радио Канада с Александър Фьодорович Керенски. Ню Йорк, 1964 година

Александър Фьодорович Керенски е руски политик. Заема министерски постове в първите 2 правителства (на княз Георги Лвов) през време на Февруарската революция (1917), а после – и този на председател (премиер) на Временното правителство на Руската република преди вземането на властта от болшевиките. След неуспешния опит да си върне контрола над страната преминава в емиграция, пътувайки и живеейки на няколко континента. Развива широка публицистична дейност.

Акценти:

През 1917г. в западните държави имаше непримирими империалисти, които изцяло ненавиждаха нашите искания за свикване на съюзническа конференция за преразглеждане целите на войната. И в тези последни два месеца борбата вътре в Русия се провеждаше по триъгълник: в центъра беше Временното правителство с народа, от едната страна беше Ленин с германците, а от другата – Корнилов със съюзниците. Защото съюзниците съвсем откровено подкрепяха Корнилов срещу мен, точно както Лудендорф правеше всичко възможно за победата на Ленин.

Целият план и цялата работа на Ленин с Лудендорф се състоеше в това Русия да бъде държана парализирана и да бъде нанесен окончателен удар по западните съюзници, преди идването на американските войски.

––––––––-

Няколко дни преди военния преврат на болшевиките, ние получихме, чрез Швеция, предложение от министъра на външните работи на австрийския император Франц Карл I заявление, че те са готови да сключат мир с Русия и нейните съюзници, без съгласието на Германия. Освен нас в правителството, никой в Русия не знаеше за това. Но Ленин знаеше. Откъде би могъл да узнае?

Той е живял във Финладния, имал е Парвус (съратник на Ленин, марксист, член на руското и германското социалдемократическо движение, сътрудник на тайните служби – б.пр.), имал е Ганецки (полски евреин, доверено лице, чрез което Ленин изгражда военно-политически връзки с чужди държави, ковчежник на финансите на болшевиките и – б.пр.), имал е връзки в Берлин, различни агенти, и тогава, на 24 октомври, той пише истерично писмо, изисквайки на всяка цена да се започне незабавно преврат. „Ако сега ние не победим, ще изгубим всичко! Това е единственият момент, когато можем да победим, да завземем властта и да въведем този нов социален строй в Европа!“

Както по-късно Чърчил каза: болшевиките изтръгнаха от ръцете на руския народ победата, която вече беше в ръцете им.

Русия загина точно от разкъсването между тези крайни, ненавиждащи се един друг врагове, тъй като те имаха общ враг – докато съществува Временното правителство, докато съществувам аз, руската демокрация не може да бъде унищожена. Аз направих куп грешки.

Свързан текст: Кой е Александър Керенски, чието име не би сбъркал и първокласник

А.А.Ливен: Днес имаме удоволствието да посрещнем при нас Александър Фьодорович Керенски. Смятаме, че няма нужда да обясняваме на нашите слушатели кой е Александър Фьодорович Керенски. Ако сега се пренесем в миналото, в 1917 година, когато се случиха толкова важни събития за Русия, то името на този човек веднага ще се появи в устата ни. И днес имам голямото удоволствие да беседвам с Александър Фьодорович, който се надявам да ни разкаже и обясни как са се случили всички тези събития, в които той е бил участник.

Александър Фьодорович, Временното правителство, което впоследствие Вие оглавявахте, не е паднало от небето, то се е появило в резултат на нещо. Следователно, първият въпрос, който трябва да Ви задам, е какво доведе Русия до извършването на смяна на правителството, след която Временното правителство оглави цялата страна?

А.Ф. Керенски: Основната причина, разбира се, е войната от 1914 година. Непосредствено преди войната Русия беше на най-високо ниво на своето културно, политическо и икономическо развитие. По време на войната цялата вътрешна борба се водеше между умиращата монархия, която завършваше именно с епохата на Разпутин, и общественото мнение, което бяхме ние – представителите на обществени групи и на всички политически партии, представляващи огромното мнозинство от руското население, беше решено да се спрат вътрешните борби. Лозунгът беше: Война до пълна защита на Русия от много могъщия и силен враг Германия, заедно с Австро-Унгария, Турция и така нататък. Ние от своя страна бяхме членове на така наречената „Антанта“ – Русия, Англия и Франция, а впоследствие и Италия, както и малки държави като Белгия, Сърбия и други. Но за съжаление император Николай II не разбра, че в този момент, когато народът му протегна ръка за примирие, макар и по време на война, той не разбра това и прие, че предложеното от нас примирие – и по-правилно е да се каже, че така му бяха обяснили тогавашните му министри – е отказ от вътрешна борба и че това е доказателство, че опозицията се е признала за победена от този взрив от патриотични чувства на руския народ. Каквото и да казваха после в своите писания Ленин и Троцки и прочие лидери, вождове на комунистическия период от руската история, тогава имаше подем не само във върховете, сред интелигенцията, сред така наречената буржоазна класа. На война тръгна цялото селячество и всички работници, единодушно. Никога в цялата история на Русия не е имало мобилизация с таква точност, както беше в 1914 година.

В „История на Октомврийската революция“ под редакцията на Покровски, се казва, че в първите месеци на войната цялата работническа класа е била обхваната от шовинизъм и комунистическата партия е загубила всички вече съществуващи в страната позиции в заводи и фабрики. И в течение на тези три години, от 1914 до 1917, положението ставаше все по-критично, катастрофално, защото независимо от всички опити, и на велики князе, и на министри, които след това бяха уволнени, и на буржоазното обществено мнение, цялата останала Русия беше решена да води война с обединените сили на народа и неговото правителство и власт, както това беше в цяла Европа – в Англия, Франция, Германия, Австрия, навсякъде.

В самото начало на войната така наречените трудови класи бяха призовани за участие в управлението. Това не беше така у нас. Ние продължавахме да следваме правителството. Но после започнаха интриги, не на самия император, но интриги на неговото обкръжение, което беше в ръцете на Распутин и няколко други хора, като Щегловитов (министър на правосъдието на Руската империя и таен съветник – б.пр.) и така нататък. Тази пропаст между властта и народа през цялото време ставаше все по-голяма. И през 1916 г. всъщност вече започна революционният процес, който населението не разбираше. Населението мислеше, че напротив, реакцията се усилва, че всички опити да се убеди правителството да промени политиката са неуспешни, че Русия я очаква мрачно време на пълно тържество на тъмните сили, както ги наричаха тогава. Аз не вярвам в това. Още през януари 1917 г. и в Москва, и в Петербург имаше закрити събрания, на които се събираха и леви, и представители на самата комунистическа, а впоследствие болшевишка партия, като например Шапочников, Юренев и други, и на които присъстваха и представители на средните слоеве на руското население, либерали, кадети, демократи, кооператори – цялото това обществено мнение не разбираше, че се намираме вече в началото на революцията.

Правителството също не разбираше това. Всички организации, работещи в отбраната, и спасили Русия от окончателен разгром още през 1915 г. – всички тези организации, градски съюзи, кооперативи, продоволствени организации – бяха преследвани. И особено забележителната група работници, произлизащи от буржоазията, която се беше формирала във военно-промишления комитет за укрепване на отбраната, промишлеността и индустрията за благополучно завършване на войната. Тази група отбранители, които тогава бяха презрително наричани комунисти, беше унищожена по най-подмолен начин. През януари или февруари 1917 г. в Петербург, под ръководството на напълно лудия министър на вътрешните работи Протопопов (обвиняван от мнозина в бездействие срещу подготвяния преврат; след потушаването на опита за преврат е затворен от Керенски в психиатричното крило на Петропавловската крепост, а след победата на болшевиките през октомври с.г. е преместен в Таганка в Москва, където, два дни по-късно, е разстрелян поради разстройство на психиката – б.пр.) беше започната подготовката за преврат. Започнаха да подготвят армията, полицията, жандармерията, така че след безредиците заради изкуствено създадения в Петербург глад да разгромят цялата патриотична, работеща за отбраната Русия по центрове, начело с Държавната дума.

А четвъртата Държавна дума по това време, в 1916-17 г., играеше огромна роля, защото това беше единственото свободно огнище, свободен извор, който да обяснява и да казва на народа истината за положението в страната. Авторитетът на Държавната дума, макар и по произход тя да беше много консервативна, бе огромен в цялата страна и особено в армията. И в последния момент, когато Протопопов, а най-вече неговото обкръжение – понеже той самият беше напълно неспособен да управлява – решиха, че е настъпил моментът да нанесат удар по остатъците от Конституционна Русия, и да възстановят неограниченото самодържавие в името на победата, когато Думата внезапно, през нощта на 27 февруари, беше разпусната и заседанията ѝ бяха отменени, тогава се случи чудо. Чудото се състоеше в това, че войниците, които до този момент бяха неорганизирани, тръгнаха от всички страни към Думата и заявиха, че ще защитават заедно с народното представителство националните, патриотични интереси на народа.

Император Николай II имаше мъжеството, виждайки че с плановете си за възстановяване на самодържавието не може да постигне нищо, но може да предизвика гражданска война, да прекрати последваща съпротива и да се откаже от престола. И тогава, сред представителите на мнозинството в Държавната дума, много от либерално-консервативните, които се наричаха „Прогресивен блок“, заедно със съмишлениците си от Държавния съвет, беше създадено първото Временно правителство на свободна републиканска Русия.

– Какво място заемахте Вие в него?

– В този кабинет, който трябваше да бъде кабинет при Регентството на младия наследник, аз не бях включен, както и никога не съм присъствал в нито един от списъците, които се разпространяваха още от 1915 г. из Русия и най-вече в Москва, с различни състави на бъдещ кабинет. Никога не съм мислил, че ще управлявам. Но за тези три дни се случи цялата революция в Русия, буквално за 72 часа. На 27-ми сутринта беше отложено заседанието на Думата, на 2-ри март през деня императорът подписа манифеста си за отказ от престола. И в тези три дни се преобърна не само политическата история на Русия, но и социалната. Защото този „Прогресивен блок“, чиито представители, като например председателят и лидер на Кадетската партия „Народна свобода“ [П.Н.Милюков], смятаха, че правителство ще има – правителство на „Прогресивния блок“ с неговата програма, изключително умерена и написана с оглед запазването не само на стария политически строй, в смисъл на запазване на монархията, но и на социалния строй. За тези три дни се оказа, че тази програма не става за нищо. В последния момент самите членове на новото правителство, организирано от Държавната дума, разбраха, че сега не могат да застанат пред народа в състава, в който са, и се обърнаха към председателя на меншевишката партия от демократичната Дума Николай Сергеевич Чхеидзе и към мен.

Тогава бях председател на трудовата група в Четвъртата държавна дума и те се обърнаха към нас с молба да влезем във Временното правителство – Чхеидзе като министър на труда и аз като министър на правосъдието. В това време, вече беше образуван от случайни хора, на случаен принцип, Съветът на работниците, депутати от Петербург, които помнеха традицията от 1905 година. Този Съвет на работниците беше организиран от депутатите през деня на 27 февруари и много бързо набра сила, която обедини цялото работническо население и войниците в казармите. Това се случи само в Петербург на този етап. За няколко мига, за два дни, войниците в казармите се оказаха без офицери. Това беше много интересен, трагически час в руската история. Но у депутатите от Дъвжавната дума имаше достатъчно патриотично съзнание, съзнание за нуждата от защитаване на Русия по същия начин, както беше защитавана при монархията, и затова бяха организирани преговори между Съвета на работническите депутати и Временния комитет на Държавната дума за съвместно формиране на ново правителство. Тогава случайни вождове от тогавашния Съвет, множеството от които бяха явни или прикрити поддръжници на крайно лявата партия, постановиха на огромно събрание на Съвета на работническите депутати – войници там нямаше – да не се допускат в състава на новото буржоазно правителство никакви представители на демокрацията, които не разбират демокрацията като низова, трудова демокрация, революционна демокрация, която тъкмо започваше своя живот. Когато беше изнесено това решение, отначало аз исках да захвърля всичко и да се оттегля завинаги. Прибрах се у дома и след мъчителна нощ си представих какво ще стане, ако в тази нова Русия, с тези нови съсловия, нови класи, ако искате, на трудова Русия, се създаде положение, при което между правителството и Съвета започнат междуособици, ако не бъде запазено единството и властта в един общ държавнически център. Тогава се върнах и дадох съгласието си на Временния комитет на Държавната дума да вляза в правителството. От този момент, от този ден – 1 март – до последния ден, 25 октомври, и дори след това, до 1 ноември, през цялото време бях в самия център, в невралгичната точка, ако щете, на всички събития, които станаха в Русия.

Част II

– Струва ми се, че сега нашите слушатели ще могат да разберат, че всяка дума, казана днес от Александър Фьодорович Керенски, е действително звук от историята. В миналата ни беседа с Александър Фьодорович Керенски чухме разказа му – много съкратен, разбира се – за събитията, случили се по време на февруарската революция. В Русия идва нова власт. Александър Фьодорович, от кого се състои тя?

– Тя се състоеше от представители на левите, имаше и представители на буржоазната партия. Имаше кадети, прогресисти, безпартийни хора. От безпартийните първо място и председател на Временното правителство, и по влиянието, което имаше, беше княз Георги Евгениевич Лвов. Прозлязъл от най-старинен род, той беше човек, който през целия си живот е бил най-чистият демократ, отдал всичките си сили и всичките си знания в служба на народа и не само на народа като нация, но на народа като низова, трудова част, и особено на селячеството. Това беше забележителен човек. Там беше още и лидерът на Кадетската партия, Павел Николаевич Милюков, лидерът на Октябристката партия, Александър Иванович Гучков. От Кадетската партия бяха още младият и много способен човек Николай Висарионович Некрасов, беше и другарят председател на Партия на прогресистите [И.Н.Ефремов – б.пр.], която по своята политика в Четвъртата дума беше по-лява от Кадетската партия. С една дума – цялото правителство беше буржоазно правителство, казано на езика на левите.

– Може ли от това да се направи заключението, че това правителство се е интересувало само от целите и интересите на буржоазията?

– Не. Не, това правителство се интересуваше от буржоазните си класови интереси толкова слабо, колкото и аз. Всички ние се интересувахме, и аз никога няма да забравя тези първи дни във Временното правителство, когато всички ние бяхме обзети единствено от общото чувство, от нуждата да спасим Русия от разгром и да установим в нея демократичен строй, опиращ се на новото мнозинство от населението.

– Това са били основните цели на новото правителство?

– Основните цели на новото правителство бяха да се продължи отбраната на страната и да се установи същинска демократична власт, опираща се на интересите на мнозинството от населението на Руската империя по онова време.

– Добре. А какви бяха първите мерки, които Временното правителство предприе?

– Първото мероприятие на Временното правителство беше, очевидно, генерална амнистия. Помня как, като министър на правосъдието, с удивително чувство на радост подписвах телеграмите до губернатора на Сибир за освобождаването на болшевишката петорка, която тогава беше заточена в Сибир, в началото на войната, в 1904 г., освобождаването и завръщането на социал-демократическата фракция от Втората дума, която почти цялата беше осъдена на каторжен труд, освобождаването на бабата на руската революция Брешко-Брешковска (Екатерина Константиновна Брешко-Брешковска е една от основателките и лидери на партията на социалистите-революционери, т.нар. «есери», деятел на руското революционно движение – б.пр), която тогава вече беше на 70 и нещо години и която беше отдала целия си живот на борбата с режима, като никога не е имала дори собствен дом, собствени дрехи… Тя беше забележителна жена. Всичко това веднага се почувства в страната – почувства се, че е дошла власт, каквато никога преди не е имало, и това съвсем не е буржоазна власт, а власт, която представлява народа на Русия.

– Александър Фьодорович, Вие тогава сте бил министър на правосъдието. Подписвал сте тези телеграми. Казахте, че сте подписали също и телеграмата за освобождаването на петорката комунисти, които са били заточени. С други думи, Вие сте дали амнистия не само на всички заточени, но също и на всички криещи се по това време, намиращи се в нелегалност, в това число и комунисти, Вие сте им дали право да бъдат легални граждани на Русия. (Сред възползвалите се от амнистията са и Ленин, Бронщайн, Троцки и Сталин, въпреки че по това време те не са заточени в Сибир, а са в изгнание – б.пр.)

– Един от първите актове, който беше издаден от министерство на правосъдието, беше за унищожаването на всички съсловни, национални, религиозни и прочие ограничения за каквито и да е категории на руското население.

– Добре. Значи по този начин Вие всъщност сте въвели тази свобода, към която руският народ винаги се е стремил.

– И към която се стреми сега.

– Добре, но работата е там, че давайки свобода на всички, по какъв начин сте могли да разчитате на лоялно отношение към Вас от страна на Съвета на работническите депутати?

– Съветът на депутатите тогава не се състоеше само от болшевики. Съветът на работническите депутати се ръководеще от президиум, в който влизаха социалдемократи, болшевики и меншевики, есери, десни и леви, трудоваци, народни социалисти и цяла редица други малки партии и представители, национални партии. Въпросът за освобождаването и завръщането в Думата на самата петорка беше поставен дори не от мен, а от «Прогресивния блок» през 1915 г. пред правителството. Защото осъждането през месец февруари 1915 г. на тази петорка, която се състоеше от работници, които дори не бяха успели да прочетат прочутите 21 точки на «пораженческата» декларация на Ленин (пораженци са били наричани лица, които, в името на прекратяване на войната, са искали поражение на собствената си страна по време на Първата световна война, като в Русия това са били предимно представители на левите течения – б.пр.). Те бяха провокирани на това събрание, събранието беше незабавно обкръжено от полиция и жандармерия и всички бяха арестувани и осъдени. Познавах добре и петимата. И между тях тогава нямаше, простете за израза, злост. Нямаше злостни пораженци, злостни хора, които в името на осъществяването на световна революция в индустриалните западни страни спокойно да принасят в жертва и без вълнение най-исконните интереси не на руската буржоазия, не на руската аристокрация, а на руските трудещи се маси. Те не бяха такива, когато бяха в Думата.

– Добре. Значи, става смяната на властта, започват нови мероприятия. По отношение на печата какви бяха мероприятията на Временното правителство?

– Пълна свобода. Пълна свобода на изказване на всички партии, без изключение. По наше време, до Юлското въстание, всички леви органи бяха също така свободни, както и либералните и всички останали. Свобода на печата, свобода на словото, свобода на съвестта – всичко това беше веднага въведено в Русия и беше прието възторжено от цялото население. В това беше силата на Временното правителство, което по това време нямаше физическа сила.

– Добре. Става цялата тази промяна, а едновременно с нея на фронта тече упорита борба с външния враг. Как гледаше Временното правителство на войната, която по това време владее цяла Европа?

– От гледна точка на мнозинството от правителството – не говоря за двамата наши съчленове, които имаха различна гледна точка – ние всички мислехме, че новата Русия, опираща се на новото обществено мнение, новите дошли на власт и почувствали своята сила класи на населението, не може да воюва за империалистически, безгранично хищни, бих казал, цели на войната. Ние смятахме, и това беше казано в нашия първи манифест към народа, че Русия трябва да защити границите си.

Но тъй като войната не беше само между Русия и Германия, а беше световна и всеевропейска война, когато всички велики държави се разпаднаха на два враждебни лагера, ние не можехме да воюваме с Германия сами, защото имахме два фронта – Западен фронт и Източен фронт. На Западния – англичани, французи, после и италианци, и Източния фронт, а Русия е една. Но между нас беше най-могъщата и най-организираната военна държава, която прехвърляше войски отляво надясно и отдясно наляво. За съдбата на всички народи на Европа, които се разделиха на две коалиции, бяха отговорни самите те. Това, което аз говорех от самото начало, и това, което се случи, беше че трябва да се борим за нови цели на войната, но не трябва да излизаме сепаратно от общата война, защото тогава и бившите приятели, и бившите врагове заедно и в еднаква степен ще разкъсат всичко, което Русия има.

– Но на руския небосклон се появява нова величина – партията на болшевиките. Какво беше отношението на Временното правителство към тази партия в самото начало?

– Каквото и към всички останали. Хората, живеещи в Русия, могат да го проверят – веднага щом беше получено съобщението, неочаквано от Ленин, че вместо тържество на реакционизма, реакционизмът изчезна и властта премина в ръцете на представителите на народа, той изпрати директива, телеграма от Стокхолм, по емигрантката и негова съратничка, прибираща се у дома в Русия, Колонтай (Александра Колонтай, член на партията на болшевиките и на комунистическата партия, посланик на СССР в Швеция и Норвегия – б.пр.), в която се казва: «Никакво доверие на новото правителство. Особено подозрителен е Керенски. Трябва да се стремим колкото може по-скоро да организираме работнически милиции» и прочие, и прочие. Той веднага и безусловно зае враждебна позиция срещу новата, народна, свободна Русия. Можеше някак да се разбере, когато при стария режим, живеейки в Швейцария, със своето социал-демократическо вестниче в Цюрих, той пишеше, че при всички случаи поражение на Русия е най-малкото зло, защото руското правителство е център, ядро, на европейския реакционизъм. Всичко това сега вече го нямаше, но той не беше свързан, имаше тази безумна идея, че трябва незабавно Русия да бъде превърната в плацдарм, както той се изрази пред чуждестранни журналисти, когато дойде на власт, в авангард, подир който на Запад ще има истинска работническа пролетарска революция, едва ли не само шест или осем месеца след руската. Независимо от това, нямаше никакви препятствия за съществуването на болшевишката партия при равни условия с всички останали.

– По този начин от Ваша страна не е имало никакви препятствия за пристигането на Ленин в Русия?

– Нямаше никакви препятствия. Но всички останали емигранти, с изключение на тези, които тръгнаха с Ленин през Германия, чакаха понякога много дълго и трудно да преминат през съюзнически страни и през Швейцария. И всички те се върнаха, по-рано или по-късно и повече или по-малко благополучно, в Русия в течение на месеците март и април. Сега няма да говоря за цялата задкулисна страна на тази история, която отлично познавам. Но в самото начало след амнистията, в началото на завръщането на емигрантите в Русия, групата на Ленин и Мартов, социалдемократи и интернационалисти, чрез немските социалдемократи влязоха във връзка с Берлин, за да получат разрешение да се върнат в Русия през фронтовите оси на страната.

– Някои изразяват мнението, че той не е имал друг изход. А сега Вие казвате, че други емигранти са пристигнали все пак.

– Имал е изход, щом като останалите пристигнаха. Трябвало е само да има търпение. Същият този Павел Николаевич Милюков, когото в началото прославяха като див реакционер, се напъваше до краен предел да иска от западните съюзници пропуск за Русия за емигрантите, независимо какви бяха възгледите за войната на тези емигранти. И той го постигна. Троцки, който беше арестуван при връщането си от Ню Йорк в Англия, беше освободен по настояване на Милюков и се върна в Русия. Но Ленин и неговата партия, състояща се от социалдемократи и леви есери, не трябваше да тръгват през Германия, без да знаят за тези преговори, споразумения и организации, които още тогава бяха готови за действие.

– Стигаме до момента, в който, неочаквано за Временното правителство, болшевиките започват да подготвят преврат.

– Да, и техният преврат се провали. Първият преврат на болшевиките, координиран с контранастъпление на германците в края на юни и началото на юли – така нареченето въстание от 3-5 юли, беше потушено. След което Ленин, в своя специална брошура с инструкции, които дава на партията, която беше издадена на руски в Кронщат от болшевишката партия в края на юли, с името „Лозунги“, признава, че всички опити по мирен начин да се завземе властта според лозунга „Вся власт советам“ – а мирният път се състоеше в това съветите на отбранителите и есерите и останалите партии да бъдат обкръжени от въоръжени до зъби матроси и войници от тиловите части – че този мирен начин за завземане на властта вече не е възможен, защото така наречената от него „реакция“, начело с Керенски, а тази реакция беше в собствения смисъл на думата демократично, народно правителство, е разложила тези дребнобуржоазни, по думите му, партии на социалистите демократи и социалистите революционери и сега болшевиките трябва да променят цялата тактика и всичките лозунги. Трябва да оставят на този етап въпросите за съветите и всякакви такива работи и да се готвят за момента, когато „реакцията“, в лицето на Керенски, окончателно ще унищожи съветите, окончателно ще унищожи дребнобуржоазните партии, когато цялата сила ще се съсредоточи в пролетариата – и тогава ще трябва да се организира въоръжено въстание. След юлското въстание, по признание на самия Троцки, влиянието и положението на Ленин, и особено на Троцки, в болшевишката партия и в съветите, и в страната е било напълно унищожено.

– По времето, когато Ленин се потапя и подготвя поредното си настъпление срещу Временното правителство, десните кръгове…

– Тогава още не се е подготвял.

– …десните кръгове също работят срещу Временното правителство и, ако позволите, в следващата ни беседа ще поговорим за известното под името Корниловско въстание.

– С удоволствие.

Част III

– И така, миналия път в нашата беседа с Александър Фьодорович стигнахме до периода, когато започва да се подготвя така наречената проява на генерал Корнилов. Какво можете да ни разкажете днес за това?

– Не можем да си представим, колко дълбок социален преврат беше това. Основният въпрос за земята, който беше решен от Временното правителство в полза на селяните – този социален преврат в цялата вътрешна политика на правителството не можеше да не предизвика опит за съпротива от страна на остатъците на истинската върхушка на капиталистическата класа и от страна на помeшчиците, владеещи големи имения и притежаващи огромно влияние и власт при двора и в правителството. Тук изобщо не рисувам някаква розова картинка и бистра водица. Положението беше много трудно и от самото начало, в края на месец април, когато в първото съставено правителство още нямаше представители на левите партии, беше организиран комитет, състоящ се от представители на външните петербургски банки, свързани с върхушката, бих казал на аристократичното съсловие на гвардейското офицерство.

И офицерството изобщо, в първите месеци на революцията, се оказа в извънредно тежко положение на фронта., защото в началото на революцията идеята за свобода се завъртя в съзнанието на съвсем неподготвените за това маси, издигнати на върха на социално-политическия живот без всякаква подготовка за това. Те разбраха тази свобода като свобода за пълно своеволие и командният състав на фронта, също както и правителственият апарат в тила, се оказаха в много трудно положение, защото трябваше да се възстанови авторитетът на командния състав. Трябваше да се върне не цялата армия, а точно тази низова част, пехотата, която седеше в окопите, към съзнание за дисциплина, към осъзнаване на необходимостта от продължаване на войната, когато те мислеха, че трябва колкото може по-бързо да се върнат у дома, където ще делят земята. Тази комбинация, повече от плутокрация, ако щете, с част от командния състав, се опираше от самото начало на това тежко, безнадеждно настроение обхващаше много офицери – редови, обикновени офицери, които също не бяха подготвени за това социално земетресение, което се случи.

Заговорът на Корнилов се осъществяваше от военни, но зад тях задкулисно стояха големи държавни политически деятели, които спекулираха с тези настроения на оскърбеното, унижено и потъпкано офицерство. Всички мерки, които се направиха от Временното правителство, и особено по времето, когато в началото на май станах военен и морски министър, бяха с целда се възстановят нормалните отношения между войниците и офицерите, като се опират на националното и патриотично чувство на най-добрите части от пехотата, артилерията, кавалерията, казаците – специалните войски не бяха засегнати от тази тенденция да се прибират у дома. Но имаше реакция, имаше опит да се възстанови изчезналият строй – не в смисъл на възстановяване на монархията, а възстановяване на социалния строй, тъй като сред корниловци нямаше монархисти, трябва да призная. И тази линия не можа да издържи на конкуренцията, така да се каже, на пропагандата срещу Временното правителство, която през август и септември вече се водеше от болшевиките и техните съюзници, отцепили се от царската партия леви есери и меншевики интернационалисти. Те нямаха база в страната, нямаха какво да кажат на тази нова Русия, защото всичко, което беше нужно на тази нова Русия – свобода, социално равенство, изравняване на всички националности с руската националност – при тях това го нямаше. Затова и този заговор, който трябваше да възстанови силната национална власт в лицето на военен диктатор, трябваше да действа с лъжа. И когато след юли болшевишкото движение загуби почти всякакви позиции, те решиха, че сега е настъпило времето, когато безволевото и безсилно по думите им Временно правителство, изпълнило работата си по потушаване на лявата анархия, трябва да си ходи. Мавърът е свършил работата си, мавърът трябва да си ходи (цитат от Фр. Шилер, „Заговорът на Фиеско от Генуа“, в която мавър помага на граф Фиеско да организира въстание на републиканците срещу дожа на Генуа – б.пр.).

И най-хубавото време, което Русия преживяваше, в което цялата страна живееше, работеше – не можете да си представите, господа, какво беше Русия в този период на февруарската революция! Какво количество организации – свободни, селски, работнически, лекарски, адвокатски, писателски, съюзи – ние не бихме могли да създадем тази забележителна, според мен, програма на демократична държава, ако бяхме сами! С нас работеше цяла Русия! 90 % от руското културно население и спускайки се надолу, до самите селски слоеве – те всички искаха по всякакъв начин да укрепят тази нова история. И когато с измама – не мога да говоря за това тук, понеже няма време – но когато по измамен път дойдоха при мен, а накрая поставиха и ултиматум от името на главнокомандващия, това движение беше спряно, унищожено в самия си зародиш. Получих ултиматум от генерал Корнилов вечерта на 26 август, а на следващия ден, 27 август, това движение вече не съществуваше. Всичко беше откровена измислица и глупост – че уж някакви страшни пълчища на Корнилов приближават Петербург. Това беше и един от мотивите, който през септември-октомври се разиграваше, не само от болшевиките, но в действителност никой не се приближаваше, нямаше дори един батальон, защото всичко това беше спряно с моята телеграма до Корнилов: да сдаде поста и да се яви в Петербург и втора телеграма до Луга, да спре движението и да демонтира железопътните линии между Луга и Петербург и всичко беше приключено. И не беше приключено, защото аз не се съобразих с исканията, а защото беше ясно, че това е невъзможно.

Аз бях разговарял с тези генерали по-рано, когато Корнилов идваше при мен: Чуйте ме, генерале, спрете всичко, всички тези движения около Вас, защото ако се намери генерал, който да вдигне въстание срещу Временното правителство и мен, той ще остане в безвъздушно пространство. Без телеграф, без железни пътища, без възможност да води своята армия, както и стана. И тази нелепа, безумно авантюра, която беше унищожена като юлското въстание, но далеч по-лесно, по-късно беше разпиляна в двете посоки. Когато те загубиха своя залог, им беше даден остатъка от десните организации и им беше дадена инструкция да започнат клеветническа кампания срещу Временното правителство и в частност срещу Керенски. Защото съм бил полуболшевик, и уж съм съучастник, предал под натиска на болшевишкото мнозинство, каквото тогава нямаше, и съм изпълнявал волята на германския щаб. Тази инструкция започна да се изпълнява и тогава Ленин на 30 август, в първото си писмо след потушаването на Корниловското въстание, написа, че „ние ще подкрепяме Керенски, но ще го подкрепяме така, че в края на краищата да му е много зле“. Във всеки случай тогава той още знаеше за оръжието на отровната лъжа, с чиято помощ можеше да се унищожи авторитет, доверие, вяра във Временното правителство и в мен, като човек, който шест месеца безупречно изпълнявах програмата, която беше нужна на народа. Свалянето на това правителство беше възможно само чрез клевета, унищожаване на авторитета и вярата в човека, който носи отговорността за него.

– За нашите слушатели ще бъде малко неразбираемо, ако не отбележим следното: през този период от време, за който Вие, Александър Фьодоров, ще ни разкажете, именно Вие заставате начело на Временното правителство.

– Да, аз станах президент на Временното правителство след Юлското въстание и успешно развиващото се контранастъпление на немците. И трябва да кажа, че никога не съм се вкопчвал във властта. Когато, в това тежко време на контраатаката на немците и необходимостта от потушаване на болшевишкото въстание, княз Лвов се отказа от поста си, той написа прощално писмо, в което излагаше, че според него само един човек може да продължи това дело, и това съм аз. Когато в тази тежка обстановка партиите започнаха да се занимават с партийни състезания и аз не съумявах по мирен начин, тоест с взаимно съгласие, бързо да възстановя или да променя състава на Временното правителство, аз се отказах.

Отказах се, тръгнах си от Петербург, оставих писмо, че напускам и беше свикано събрание на всички партии, с изключение, разбира се, вече на болшевиките и дори хора, които щяха да участват в заговора на Корнилов. Всички тези партии седели в Малахитовата зала на Зимния дворец цяла нощ и постановили, че никой нищо не може да направи тук сега и цялата власт трябва да бъде предадена на Керенски и той трябва да организира правителство както намери за добре. Това беше преломен момент в историята на февруарската революция, защото след това аз, разбира се, не съм устройвал никаква диктатура, но получих възможност да създам ново правителство измежду представителите на буржоазията, които работеха за демокрация и представители на съветите, които и преди бяха, но при условие, което беше прието: че всички членове на каквито и да е партии, влизащи в новия състав на Временното правителство, не носят отговорност пред своите партии, а носят колективна отговорност пред бъдещото Учредително събрание (което да организира политическата ситуация в Русия и да избере нов постоянен управляващ орган – б.пр.).

– Можем ли да обобщим, че Временното правителство, започвайки дейността си през месец март 1917 г., преживява юлското нападение на болшевиките, след това краткото нападение на Корнилов, едновременно с това се случват много по-сериозни събития на фронта на войната, немското настъпление, като освен това това правителство е трябвало да проведе определени реформи и мероприятия вътре в страната, мислейки едновременно за продължението на войната?

– Правилно.

– В тази доста тежка и изключително отговорна обстановка цялата основна изпълнителна власт се оказва във Ваши ръце. Въпреки че, както току-що казахте, не сте смятал да бъдете диктатор, това не е нещо ново, всички прекрасно го знаят, но всяка власт е отговорна пред народа. Пред народа, който обикновено е представляван от парламент. Поради това пред Временното правителство е стоял също и проблемът за провеждане на избори за Учредително събрание. Какво можете да кажете за това?

– Какво мога да кажа? Нали в Русия не съществува свобода на словото, свобода на печата. В Русия хората знаят само това, което управляващата клика иска да знаят. И Ленин писа още през октомври преди преврата, заедно с Корнилов, заедно с Родзянко и прочие реакционери, че обещава и се старае да не се свиква Учредително събрание от Временното правителство, защото само властта, която ще бъде в ръцете на болшевишката партия, ви гарантира на вас, войници, работници и селяни, свикване на Учредително събрание, ако това Учредително събрание ще бъде господар на Русия. Това са точните му думи.

– Това са думи на Ленин?

– На Ленин. На 12 ноември трябваше да се проведат избори за Учредително събрание. И когато в Централния комитет на болшевишката партия хората говореха, че няма особен смисъл да се организира преврат, щом като след две седмици ще бъде създадено Учредително събрание – то трябваше да бъде създадено на 28 ноември, Ленин отговорил: „Трябва да си глупак, за да не разбереш, че Учредителното събрание ще бъде против нас. Затова ние трябва да вземем властта преди то да бъде свикано.“ Позволете ми да Ви кажа нещо още по-интересно за новото поколение. Когато превратът беше планиран за нощта на 24-25[октомври], членовете на Централния комитет на болшевиките отново казват: „Слушай, Илич, нали утре ще се създаде Втори съвет – ние трябва да изчакаме свикването му.“ Отговорът е същият: „Как може да не разбирате, че съветите са забележително оръжие за завземане на властта, а след вземането на властта те стават никому ненужни играчки.“ Това може да се прочете в съчиненията на Ленин, в изданието от 1928 година. Така се случиха нещата.

– Ние стигнахме точно до момента, когато болшевиките тръгват да вземат властта. До тук Вие казахте, че след неуспешния опит с Юлското въстание, тяхното влияние силно е спаднало. Когато идва датата 24 октомври, …

– Това беше в резултат на Корниловското въстание. На 30 август той е във Финландия и пише книжката „Държава…“, или нещо такова беше името.

– Ленин ли?

– Да, Ленин. И изведнъж получава съобщение за Корниловското движение, потушаването и всичко останало. И той пише: „Генералското въстание е напълно неочаквано и невероятно събитие, което открива за нас нови възможности. Ние трябва сега да променим тактиката. Ще продължим борбата за свалянето на Керенски, но ще я продължим по други пътища.“ По това време беше взрив и ужас от Корниловския заговор. Не защото генералът и полковниците са тръгнали да се поразходят – излъгали са ме и са мислели, че ще влязат спокойно в Петербург. Работата беше в това, че когато хората – не само болшевиките, но и от всички останали партии, в селата и навсякъде – почувстваха, че има някакво движение, което иска да им отнеме всички завоевания, както се казва завоеванията на революцията, на свободата, социалните и така нататък, Русия се върна психологически към месец март. Разбирате ли?

– Значи през октомври психологически Русия е в същото състояние, както през март 1917 година?

– Да. И именно по тази причина той изигра цялата игра върху това. Играта на болшевиките по това време се заключаваше в това, че остатъка от генералите организираха специален вестник за общото дело, в който се печатаха уж истински показания на свидетели пред Следствената комисия по делото „Корнилов“ (Назначена от Временното правителство за разследване на юлските събития – б.пр.). Това бяха или лъжливите показания на хората на ген. Корнилов, или фалшифицирани показания, които ден подир ден бяха препечатвани от болшевишкия вестник „Рабочий путь“. Материалите се предаваха за подпис на Ленин и Троцки и накрая имаше сводка, в най-добрия смисъл статия, от Сталин, който беше събрал цялата тази гнус, и когато аз я прочетох, си помислих: „Ти наистина си бил голям негодник.“

– С този весел момент ще завършим днешната ни беседа. Стигнахме до най-решителния момент от историята на Временното правителство – до 24 октомври 1917 година. За това ще поговорим с Александър Фьодорович следващия път.

Част IV

– И така, Александър Фьодорович, ние стигнахме до октомври 1917 година. Но не бива да разглеждаме случилите се тогава в Русия, и в частност в Петербург, събития извън случващото се по това време в света. Русия тогава е заета не само със своите вътрешни въпроси, но е водила трудна борба с външен враг. Отговорността за тази борба е лежала изцяло на Вашите плещи.

– Това е съвършено вярно. Временното правителство през цялото време на своето съществуване трябваше да води не само военната битка с Германия, но и дипломатическа война със съюзниците. Защото нашите цели във войната, които после бяха разгърнати от президента Уилсън в неговите прословути 14 точки, се заключаваха в това, че войната трябва да приключи с демократичен мир, основан на самоопределението на народите, на свободното решаване на световните съдби и на самите народи и на организирането на институт, който да разрешава световните конфликти по мирни пътища. Това беше зародиш на League of Nations, Общество на народите, което сега са Обединените нации. Това беше много неприятно за нашите съюзници, защото не само в Германия имаше съюз на крайните империалисти с крайните социалисти в Русия, на Лудендорф с Ленин. Но и в западните държави имаше непримирими империалисти, които изцяло ненавиждаха нашите искания за свикване на съюзническа конференция за преразглеждане целите на войната. И в тези последни два месеца борбата вътре в Русия се провеждаше по триъгълник: в центъра беше Временното правителство с народа, от едната страна беше Ленин с германците, а от другата – Корнилов със съюзниците. Защото съюзниците съвсем откровено подкрепяха Корнилов срещу мен, точно както Лудендорф правеше всичко възможно за победата на Ленин.

По това време състоянието на всички воюващи – Франция най-вече, Германия, Австро-Унгария, Турция и Русия – беше повече или по-малко в същото тежко положение. Няколко дни преди военния преврат на болшевиките, ние получихме, чрез Швеция, предложение от министъра на външните работи на австрийския император Франц Карл I заявление, че те са готови да сключат мир с Русия и нейните съюзници, без съгласието на Германия. Освен нас в правителството, никой в Русия не знаеше за това. Но Ленин знаеше. Откъде би могъл да узнае?

Той е живял във Финладния, имал е Парвус (съратник на Ленин, марксист, член на руското и германското социалдемократическо движение, сътрудник на тайните служби – б.пр.), имал е Ганецки (полски евреин, доверено лице, чрез което Ленин изгражда военно-политически връзки с чужди държави, ковчежник на финансите на болшевиките и – б.пр.), имал е връзки в Берлин, различни агенти, и тогава, на 24 октомври, той пише истерично писмо, изисквайки на всяка цена да се започне незабавно преврат. „Ако сега ние не победим, ще изгубим всичко! Това е единственият момент, когато можем да победим, да завземем властта и да въведем този нов социален строй в Европа!“

– Иначе казано, ако позволите, аз разбирам следното – знаейки, че Австро-Унгария се кани да сключи мирен договор…

– Той форсира това въстание…

– …именно на 24 октомври.

– Точно на 24-ти, защото на 28-ми нашата делегация трябваше да отиде в Париж и Лондон, с военния експерт Головин и посланици – всички трябваше да заминат за Съюзническата конференция, която в края на краищата беше насрочена за 3 ноември в Париж. Ако човек е просто пацифист или е искал край на войната, и ако в същото време е руснак и руски патриот, той би разбрал, че всъщност страшната битка на Русия в този момент ще завърши точно както и трябва. Той изтръгна, както по-късно Чърчил каза: болшевиките изтръгнаха от ръцете на руския народ победата, която вече беше в ръцете им.

– Това е напълно потресаващо.

– Те сега пишат, възхваляват своята Отечествена война – да, тя беше забележителна. Но и онази също беше отечествена война. Имайте предвид, че за цялото време на войната, като започнем от август 1914 г., в моето време на руския фронт имаше най-голямото количество чисто германски войски. По време на настъплението през 15-16 г. на Брусилов (руски генерал, предприел контранастъпление срещу германците по нареждане на Керенски – б.пр.) имаше максимално количество чисто германски дивизии на руския фронт. Със 176 тежки оръдия. По мое време имаше 186 дивизии, с почти двойно количество тежки оръдия. А той знаеше, че по същото време балтийските матроси, целият голям флот на Германия, всички миноносци, крайцери са тръгнали срещу Русия, която имаше много малко оръдия. И когато аз изпратих телеграма до Лойд Джордж с молба Англия да осъществи морска диверсия в другия край на Балтийско море, за да отклони от нас част от германския флот, не получих отговор. Но този факт си остава факт. Стратегическата задача, която Русия бе поела върху себе си, беше изпълнена изцяло. Ние не сме поемали през 1917 г. никакви ангажименти да тръгваме към Берлин или Унгария, ние поехме един ангажимент: да върнем на руския фронт най-голямо количество германски войски, които, от момента на разпадане на армията, се прехвърляха неотклонно на запад. А целият план и цялата работа на Ленин с Лудендорф се състоеше в това Русия да бъде държана парализирана и да бъде нанесен окончателен удар по западните съюзници, преди идването на американските войски.

– Нека сега да се приближим към събитията, разразили се на 24 октомври 1917 г. в Петроград.

– Какво всъщност се случи? Случи се това, че и двете страни от този триъгълник – Корниловксата и Ленинската – проведоха съвместна атака, защото, по времето, когато болшевишките отряди се готвеха за окончателен удар, в армията беше издадена директива всички да са съпричастни с Корнилов и да саботират всички разпореждания и цялата подготовка на Временното правителство за отблъскване на удара на болшевиките. Когато на 24-ти сутринта пристигнах в Съвета на републиката (Самосъздал се орган, който през тези месеци управлява успоредно с Временното правителство в Петербург – б.пр.), поисках думата и казах, че ни е известно със сигурност, че започва въстание и изискваме единодушен вот на доверие и организиране на помощ за правителството от присъстващите политически партии. Казвайки това, бях убеден, че до час ще получа такава резолюция и отидох да се разпоредя с армията и така нататък. Но вече вътре в Съвета на републиката се беше създало такова положение, че те спориха почти до полунощ и след това ми донесоха резолюция, приета от левите есери и социалдемократите интернационалисти, в която нямаше безусловна подкрепа, а имаше критика на Временното правителство. Предлагаше ни се да не им пречим да завършат преговорите за преустановяване на неизвестно от кого започнатото въстание на болшевиките. Те бяха водени от забележителния тогавашен дипломат Каминов.

Така че, когато вечерта на 25-ти отидох в щаба, вече повече от половината офицери там демонстрираха доста неприятни към Временното правителство чувства. На сутринта беше решено аз лично да отида, тъй като по това време имаше съобщения постоянно от всички фронтове, че се изпраща войска, а тя не идва, защото имаше и саботаж на железопътните връзки в наша посока. Саботажи имаше навсякъде, правеха ги самите железничари, техния съюз, уж за да саботират болшевиките, но болшевиките нямаха нужда от примирие с тях, защото техните бойци идваха по море от Прибалтика и по суша от Финландия. Така че, беше решено да отида лично, защото се предполагаше, че картечниците вече са разположени около Гатчина (град в подстъпите към Петербург – б.пр.), и аз тръгнах за среща, в съгласие с правителството. Стигнах до Луга. Как стигнах – в Русия се говори, че съм тичал облечен като милосердна сестра. Наскоро го прочетох отново, повтарят го. Но в тези ваши сериозни издания, цялата история е описана правилно. Аз излязох от Петербург в открит автомобил, облечен с пълната си военна униформа, заедно с адютантите си. Наредихме на шофьора да кара от Петербург към Московската застава при Царско село, по големите улици, където вече имаше и телеграф, и телефон и всичко беше завзето от въстаниците. Движехме се с бавно темпо и те ни отдаваха чест. Едва когато приближихме заставата, някой съобщи, че съм пристигнал и тогава бяхме обстрелвани, но стреляха встрани, не улучиха. Отидохме в Гатчина и на всички ни се стори, че нещата не са съвсем наред. Наредих веднага да се сипе бензин и да продължим, а следващият автомобил, който се движеше на голямо разстояние зад нас, беше обстрелван и всички в него бяха ранени. Такава беше истинската картина.

– А къде се оказахте през тази нощ?

– В тази нощ се озовах в Псков. Повиках при себе си командващия армията на северния фронт Черемисов. Той ми каза, че ме моли да замина, защото неговият щаб вече е в ръцете на въстаниците и не може да ми даде никакви войници. А той вече беше дал разпореждане да се прекрати пропускането на войски, отиващи в Петербург. И аз, като безволев и слаб човек, починах за кратко и реших да тръгна сам към фронта, за да взема Третия кавалерийски казашки корпус. В това време се позвъни и влезе генерал Краснов със своя адютант, началника на щаба. И ми казва: „Черемисов ми каза, че не сте тук. Аз не повярвах на това, защото знаех, че имате тук роднина.“ Там беше братът на жена ми, ген. Барановски, който беше квартирмайстер на северния фронт и аз отидох при него да го посетя. И ние тръгнахме заедно, на север. А войските през цялото това време се движеха, бяха спрени 50 влака по пътя.

Русия загина точно от разкъсването между тези крайни, ненавиждащи се един друг врагове, тъй като те имаха общ враг – докато съществува Временното правителство, докато съществувам аз, руската демокрация не може да бъде унищожена. Аз направих куп грешки.

Княз Александър Андреевич Ливен емигрира от Русия заедно със семейството си след болшевишката революция. Заминава за Константинопол, а след това, през Галиполи, идва в България, завършва Богословския факултет на Софийския университет, а после учи в Букурещ като патриаршески стипендиант. След 1945 г. в продължение на няколко години работи като журналист в Запдна Европа. В 1951 г. пристига в Канада и работи като журналист за френскоезични вестници, а от 1954 г. до 1985 г. е режисьор във френския отдел на Радио „Канада“. Занимава се с религиозни предавания за Русия. След пенсионирането си през 1985 г. продължава да пише за френскоезични издания.

  • Нашата медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.

Четете неудобните новини, които не можеме да поместим тук поради фашистка цензура в нашия ТЕЛЕГРАМ КАНАЛ.

Абонирайте се за нашия Телеграм канал: https://t.me/vestnikutro

Влизайте директно в сайта.

Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?

#thesofiatimes

Продължи да четеш

ИСТОРИЯ

Девети септември 1944 г. – истината, която трябва да браним

Става все по-необходимо в наши дни истината да бъде защитавана, да се помни и знае. Това е необходима дан и за поколенията, които са я сътворили, и за духовното здраве на народа. Погребалните агенти на лъжата трябва да бъдат разобличавани навреме и да не се чака това да свърши справедливият съд на историята.

Задачата, отнесена към днешния ден, не е непосилна въпреки навеите от голи отрицания и вонящите локви от полуистини. Според силите си и аз се опитвам да го направя. Въпреки конкретните наплевателства на войнството на Джордж Сорос, въпреки тежките портфейли на „Америка за България“, въпреки зловонния съсък на Дойче веле и Свободна Европа в дните, предхождащи 9 септември, макар че в техния календар почивен ден в това отношение няма. Впрочем, те отдавна са ясни и изчислени за честните и мислещи хора на България. И те самите, и артилерийската им подготовка за всеки предизвестен щурм на позициите на историческата правда. Заради посредствената им едноплановост обаче би било погрешно 80-годишнината на 9 септември да се разглежда разкъсано от онова, което наричаме разгул на десния популизъм и неофашизъм. Не че той е нещо по-различно от запенените от ненавист речитативи на членовете на разни Атлантически съвети и форуми, а защото е доказателство за продължаващите и несвършващи процеси на криза в българското общество, породени от реставрацията на капитализма и отдавна обяснената от философи уродливост на обществено-икономическите отношения при него.

След 1989 г., когато започна осъществяването на реставрацията, зад димната завеса от заместващи понятия като „приватизация“, „пазарни отношения“ и „пазарно общество“, с които партийните перестроечни пропагандисти успяха да скрият гримасата на историята, като изкусна вещица тя съумя най-напред да прикрие очертанията на бъдещото господство на финансовия капитал, който, както е известно, е майка и баща на бастарда, наречен фашизъм. Днес с трезва яснота можем да се огледаме, защото все по-разчитаеми и понятни стават механизмите, от които бе сглобен т. нар. преход, който успешно въздигна разделителната стена между скорошните социалистическите реалности и забравеното и уж завинаги погребано минало.

Както се оказа, инструментариумът на новоговора и заместващите понятия бе повече от необходим. И ако перифразираме Сартър – ако го нямаше, той трябваше да бъде измислен. Най-подготвени се оказаха съответните институти за социални теории за управление на обществото като „Тависток“, Корпорация Ренд и др. За новите поколения, както и за преформатирането на по-старите, бяха ушити новите дрехи на капитализма. Това бе направено по известната и вече спомената кройка – приватизация, пазарни отношения и пазарно общество, с които той трябваше да бъде преоблечен.

Този процес не бе особено скоростен, защото не всички в Българя бяха наивници. Съпротива имаше, трезви гласове не липсваха, но овладяването на медиите в много отношения се оказа решаващо за крайния резултат. Беше време разделно наистина и общественото съзнание боледуваше. Сред многото горчиви лекарства, които му се предлагаха, бе пробутано и хапчето на антикомунизма като средство за овладяване на стресирания народ. Чак по-късно се разбра, че чрез изблиците на ярост то имаше парадоксалното свойство да приспива познанието и интелигентността. В суматохата мнозина забравиха, че именно чрез антикомунизма можеше да бъде открита същността на обикновения, както го определи още Михаил Ром, фашизъм. И когато някои все пак прозряха истината, се възприе курсът към знак за равенство между комунизъм и фашизъм под обединяващото ги понятие „тоталитаризъм“. Въобще, както казваше един Радичков герой, „араламбенето му е майката“. Ной кой да ти хай?!

Историческият ревизионизъм набиваше обороти, особено след перестроечните процеси в СССР и последващото негово рухване. Появиха се междинни теории, които доказваха, че всъщност общото между комунизма и фашизма е тяхната антибуржоазна същност. За аргумент се използваха дори социалистическите корени на движението на Бенито Мусолини в Италия, както и антиплутократичните речи на Адолф Хитлер. Тезата за насилието като техен общ родов белег имаше голямата цел да омаловажи антифашистката борба и същевременно да прикрие твърде изобличителната прилика между фашизма и колониалната практика на западните демокрации, които усилено пропагандираха и налагаха т. нар. либерална демокрация и първенството на човешките права. Сякаш не те, а някакви пришълци от космоса бяха сътворили планини от кости и реки от кръв в колониалните територии, а и навсякъде по света.

Битката срещу фашизма, срещу режимите, които го олицетворяваха в Източна Европа, вече се представяше – отначало плахо, а по-късно все по-настоятелно, едва ли не като комунистическа измислица: партизаните ставаха погромители на мандри, криминални елементи и шумкари; антифашистите – агенти на Москва, докато адептите на фашизма като идеология и практика приемаха мъченическия образ на невинно пострадали от комунизма. Дори за поет от световна величина като Никола Вапцаров бе организиран „трети разстрел“, а само преди месеци бе нарязан и Паметникът на Съветската армия в София, а в Пловдив общинският съвет вече е открил обществена поръчка по остойностяването на бъдещо премахване на „Альоша“ от Младежкия хълм в града. И всичко това под погледа на една все по-инертна и индиферентна маса от „едноизмерни хора“ според определението на австрийския писател Роберт Музил.

Допускам, че някой от заклетите отрицатели на истината, ако прочете всичко написано дотук, би казал, че няма начин това да не е излязло изпод перото на бивш партиен секретар поради едва ли не партийната му обусловеност. Бързам обаче, макар и подведен от емоционалното си предположение, да повдигна щората на отворения прозорец на душата си. Това отрицателят, най-често ренегат, навярно би определил като признак на слабост, а екзекуторът от „третия разстрел“, когото едно стадо овце спаси за демокрацията, би определил като поза. За разлика от тях обаче аз никога не съм членувал и не съм бил кандидат за член на БКП, което не изтъквам като особено достойнство, а само като контрапункт на ренегатството, на моралното пораженчество и нагаждачество. Не без гордост мога да кажа, че моят хляб е бил честен, че 15 години, 3 месеца и 27 дни с омаслените ръце на локомотивен машинист съм посягал към белия лист, а върху книгите, които съм похващал в престоите по гарите, съм оставял неизтриваемите отпечатъци на големите си работнически ръце; че не съм изохкал дори, когато стихосбирката ми „Хляб“ бе изгорена в пещите на всеподозрителния остракизъм и отчуждението под зоркия поглед на сивите шинели на Шесто управление на ДС. Ведно с мечтите ми за правда, ведно с вярата ми, че наред с материалните блага имам право да създавам и духовни ценности – така както ги разбирам и така както ги чувствам.

Не се представям обаче за герой с късна дата. Пиша всичко това, за да обоснова твърдението си, че хулителите на 9 септември, дал начало и тласък на вярата на народа ни за нов живот и за един по-добър свят, твърде често имат общо комунистическото минало, което, уви, обуславя и антикомунистическото им настояще. Това са те, които непрестанно изливат заразата на отровната си кръв в душите на младите не знаещи или вече не искащи да знаят истината. Преповтарят ги екраните на телевизии и безчет микрофони. И те, довчерашните възторжени комсомолци, преподаватели по научен комунизъм, служители на службите, историци под наем, безсъвестници, измекяри и лъжци, след толкова натрупани грехове и предателства, завързани на чужда ясла марионетки, бивши правоимащи с потни длани посочват с кривия пръст на Юда и отрицанието 9 септември – деня на дълбоко изстраданата победа в неравната борба с човеконенавистния расистки нов световен ред. В тази борба от 1941 до 1945 г. паднаха убити 9140 партизани и 20 700 ятаци. Изгорени бяха 2139 къщи, 31 250 души бяха въдворени в концентрационни лагери. Не искам да говоря за осребрените отрязани глави, за кървавите пари на властта, поощряващи разгула на фашизма.

И какво загърбват, като не признават и отричат представителите на „златната младеж“ и бодрата комунистическа смяна? Говорещите глави като Иво Инджев, Огнян Минчев, Евгений Дайнов, Красен Станчев, Кънчо Стойчев, Андрей Райчев, грантоеди на „Америка за България“ и Отворено общество“? Бивши и настоящи властници през годините като Росен Плевнелиев и Иван Костов, Бойко Борисов, попутчици на антикомунизма като Красимир Велчев, Цецка Цачева и Лиляна Павлова… Списъкът няма край – тяхното име е легион.

Както пише Шатобриан, свидетел на една друга Реставрация, за Талейран и Фуше, когато застъпват на служба при Луи Осемнайсети, „порокът е опрян на предателството“. Като пример за всички ренегати и те тогава най-много от всичко са мразели Наполеон и Републиката, на която са служили. Така че я се опитай да кажеш нещо добро за Тодор Живков и България при неговото управление – нашите тайлерановци и фушета ще ти издерат очите. И няма да им мигне окото.

А родината ни за 45 г., особено след 1956 г., при Тато достигна невиждани и немислими днес върхове в своето развитие. От ограбена селска държава България се превърна в незаобиколим фактор в международното разделение на труда в такива сектори на производството, като енергетика, машиностроене, електроника, химия, земеделие… Тогава в БДЖ никой не би допуснал дори мисълта, че пътници могат на ръце да маневрират вагони, защото няма локомотив. Всичко имаше – и неудачи, разбира се, но най-голямото богатство на социалистическа България, бе завидният индустриален и научен интелект, създаден от потенциала на 650 000 души с висше образование – инженери, лекари, учители, проектанти, агрономи, дейци на българската наука и култура.

Неотдавна посетих територията, която все още е владение на БАН, по-точно Института по органична химия. И в паметта ми изплуваха образите на знаменити български учени и личности в областта на тази сложна наука – химията. Припомних си имената на академиците Георги Близнаков, Богдан Куртев, Йордан Малиновски, Евгений Будевски… И понеже споменах Тодор Живков, а 5 август, както и 7 септември – дните на неговия упокой и рождение, попаднаха в обсега на принудителната ваканция на вестника, не искам да пропусна непременно да го спомена с добра дума заради доброто, което е направил не на мен лично, а на България.

Има един почти неизвестен факт – твърде любопитен, и той е свързан с територията на БАН. Там една до друга са сградите в т. нар. каре на химиците: Институтът по неорганична химия, Институтът по органична химия, който споменах; Институтът по фотопроцеси, както и Институтът по физико-химия. На всеки от по-горе споменатите учени Тодор Живков с държавнически размах и разбиране за значението на научната област, в която работят, е построил по един институт! Огромната инвестиция на държавата многократно е била изплатена с научната продукция на тези институти с пряко отношение към възхода на икономиката на Народна република България. Химическата промишленост и производство на калцинирана сода, на стъклопроизводство, уви, вече почти ги няма. Те бяха харизани за дребни пари и комисиони заради панацеята, наречена приватизация. Сега дори произведеното вино наливаме в бутилки чуждестранно производство. За производството на химически торове не искам и да отварям дума. Няма го „Химко“, няма го АТЗ – Стара Загора… Нямо го и акад. Георги Близнаков да зададе най-отрезвяващия за българина въпрос: „Накъде, човече?“. Той беше член на редакционния съвет на „Зора“. Слушал съм го прехласнат в далекобойните, изпреварващи бъдещето негови разсъждения. Свидетел съм на пълната му увереност, че най-значимото събитие за България през 20 век е 9 септември 1944 г. И че годините на социалистическото съзидание са върхът в 1300-годишната история на България. Академик Георги Близнаков, царство му небесно, не си хвърляше думите на вятъра. Като истински учен никой не го е запомнил да слага необосновани резолюции.

Много неща още могат да се припомнят и напишат за този голям ден в българската история – 9 септември. Но истината е една и тя трябва да се помни и брани. За да знаят поколенията на многострадалното ни Отечество правдата за бедствието, което ни сполетя с пришествието на онази напаст от марокански скакалци и ренегаДи. И като принос към речника за „едноизмерни хора“ и думи искам да поясня: ренегаДи стават ренегатите, когато на човек му се заповръща от тях.

Честит празник!

  • Нашата медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.

Четете неудобните новини, които не можеме да поместим тук поради фашистка цензура в нашия ТЕЛЕГРАМ КАНАЛ.

Абонирайте се за нашия Телеграм канал: https://t.me/vestnikutro

Влизайте директно в сайта.

Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?

#thesofiatimes

Продължи да четеш

ИСТОРИЯ

САЩ разстреляха президента на Чили

Преди половин век в Чили бе извършен военен преврат

Да управляват икономиката дойдоха „момчетата от Чикаго“

През изминалия век светът стана свидетел на безброй вълнения, бунтове, въстания и преврати. Бих искал да припомня една много некласически преврат, който се случи преди половин век. На 11 септември 1973 г. в Чили избухва военен преврат, в резултат на който правителството на лявата коалиция Народно единство е свалено. Чилийският президент Салвадор Алиенде беше убит по време на преврата. На власт в страната идва военна хунта под ръководството на генерал Аугусто Пиночет, която управлява от 1973 до 1990 г.

На темата за този преврат са посветени голям брой книги и статии; дори са правени филми. И не бих искал да се гмуркам в подробна хроника на драматичните събития от онези далечни септемврийски дни. Бих искал да обърна внимание на движещите сили на преврата, както и на последиците от него за страната. Тук можете да видите много поучителни неща за съвременна Русия.

Салвадор Алиенде става президент на Чили през 1970 г. Уникалността на ситуацията беше, че това беше първата политическа победа на левите сили в Западното полукълбо, постигната изключително с мирни средства. И Алиенде се оказа „ляв“ политик не на думи, а на дела. Предизборните обещания бяха въплътени за няколко месеца в сериозна програма за социално-икономическа трансформация.

Още през 1971 г. започва национализацията на промишлени съоръжения, които преди това са били собственост на чуждестранни (главно американски) корпорации. След това Алиенде се заема с национализацията на банките и аграрната реформа, което води до прекратяване на съществуването на значителна част от латифундията. Около 70% от външнотърговския оборот и около 50% от промишленото производство бяха под държавен контрол. Провеждаше се подготовка за въвеждане на икономическо планиране с отчитане на съветския опит.

Това сериозно разтревожи Вашингтон, който се опасяваше, че чилийският прецедент ще стане заразен и за други страни от Латинска Америка. Янките „проспаха” Куба десетилетие по-рано и не искаха да повтарят грешките. И чилийската „грешка“ трябваше спешно да бъде коригирана. Вашингтон веднага започна да разработва планове за смяна на властта в Чили. При това бяха проучени и разработени два варианта.

Първият е „цивилизован“ – чрез дискредитиране на Народно единство и Салвадор Алиенде, подготовка и провеждане на нови избори и довеждане на власт на проамерикански политици. Вторият е откровено насилствен, чрез подготовка и провеждане на военен преврат.

Държавният департамент на САЩ беше отговорен за първия вариант, а ЦРУ за втория. Първият вариант се оказа „невъзможен“ поради факта, че Алиенде и блокът „Народно единство“ имаха много добра, мощна подкрепа от чилийското население. Още през 1972 г. остава само вторият, силовият вариант – преврата. И той се реализира.

Бих искал да се спра на икономическия курс, който започна да се следва в Чили по време на хунтата. Буквално на следващия ден след преврата в Чили беше сформирана група от експерти и консултанти, наречена „Момчетата от Чикаго“. Тя включва приблизително 25 икономисти, повечето от които са получили дипломи от Висшето училище по икономика (HSE) към Католическия университет в Чили.

Още през 1956 г. този университет подписа споразумение за сътрудничество с икономическия факултет на Чикагския университет, по това време ръководен от Милтън Фридман. В следвоенния период Чикагският университет активно пропагандира идеите на икономическия либерализъм в Съединените щати и по света. Дори се роди марката “Chicago School of Economics”. И Милтън Фридман беше знамето на това училище.

Още през 50-те години той ласкаво е наричан „икономически гений“ и основоположник на съвременния „монетаризъм“. По-късно, през 1976 г., този „гений“ е удостоен с титлата Нобелов лауреат по икономика. С течение на времето чилийския HSE се превърна в неформален идеологически клон на Чикагския университет в Чили.

Екипът на „Чикагските момчета” всъщност определя основните насоки на икономическите (и не само икономически) реформи на хунтата на Пиночет. Същността на тези реформи беше да се намали позицията на държавата в икономиката, да се дерегулира икономиката, да се премахнат бариерите пред външната търговия и трансграничните капиталови потоци, да се приватизират държавните предприятия и да се създаде режим на най-облагодетелствана нация за американския капитал.

След военния преврат в Чили се появи изразът „шокова терапия“, който стана добре известен на нашите граждани през 90-те години на миналия век. Шоковата терапия в Чили се прояви не само във факта, че много държавни социални програми, започнати от Салвадор Алиенде, бяха рязко намалени и дори премахнати. Имаше и бързо обезценяване на националната валута (хиперинфлация), започна масова безработица и повече от половината от населението на страната се оказа под прага на бедността.

Чикагските момчета и военната хунта са изправени пред мощна социална съпротива. И за да извършат икономическите „реформи“, те прибягнаха до физическото потушаване на тази съпротива. Десетки хиляди чилийци бяха хвърлени в затвора, други хиляди чилийци бяха брутално убити. В страната царува жесток терор и се установява кървава диктатура.

Съветската преса от онова време съвсем обективно описва кошмара, който се случва в Чили през 70-те години на миналия век. Но западните медии, които бяха контролирани от „господарите на парите“, го нарекоха „възстановяване на демокрацията“, формирането на „свободно общество“ и „процес на пазарни реформи“.

Западните медии не само скриха истинската ситуация в страната, но дори разтръбиха затака нареченото икономическо чудо в Чили. Статистическите данни за темповете на икономическия растеж бяха цитирани като убедително доказателство за „икономическото чудо“. Бяха цитирани данни за годишен ръст на БВП от 6 процента или повече.

Но, първо, имаше банална фалшификация на статистически данни. Второ, както дори западните икономисти признават, до 80% от растежа на БВП е постигнат чрез сектора на услугите. А в сектора на услугите, както знаем, либералната икономика включва финансови и различни операции на спекулантите. Трето, дори и да имаше увеличения на БВП, бенефициентът на тези увеличения беше едрия, предимно американски капитал. В страната беше извършена приватизация,

На фона на „икономическите постижения“, изобразени от официалната статистика, имаше бърз спад в жизнения стандарт на обикновените чилийци. Реалните заплати са паднали значително. Безмилостната експлоатация на наемния труд създава илюзията за „икономическо чудо“ в Чили.

Те не оказаха положително въздействие върху благосъстоянието и жизнения стандарт на по-голямата част от населението на страната: в началото на 80-те години над 40% от чилийците живееха под прага на бедността; една трета от населението е получавало заплати под нивата от 1970 г.; Доходите на 80% от чилийците не достигат средните за страната (около хиляда и петстотин долара годишно).

Много жалко, но дори в някои учебници по икономика, използвани от руски студенти, се възпроизвежда този „фалшификат“ за „икономическото чудо“ в Чили. А в някои учебници авторите дори свързват това „чудо“ с името на Милтън Фридман, правейки му лоша услуга. Има причина да се смята, че „момчетата от Чикаго“ по време на ерата на Пиночет са били директно ръководени от Америка от самия Милтън Фридман.

Канадската журналистка и социолог Наоми Клайн успя да покаже истинската роля на Милтън Фридман, „Чикагската школа по икономика“ и „Чикагските момчета“ в унищожаването на суверенната икономика на Чили през 70-80-те години на миналия век. Тя е автор на книгата „Доктрината на шока. Възходът на капитализма на бедствията“ (книгата е завършена в края на 2007 г.). Влезе в списъка на световните бестселъри. Книгата е преведена на руски и издадена в Русия.

Клайн разказва, че в стратегията на „господарите на парите“ (основните акционери на системата на Федералния резерв на САЩ) важна роля се възлага на такъв инструмент като „шокова терапия“. Автор на технологиите за „шоковата терапия” е „нобеловият лауреат” Милтън Фридман. Технологията е тествана в Чили и след това е използвана многократно в различни страни по света. Включително и в Русия.

„Шокова терапия“ е специфичен алгоритъм от действия за разрушаване на политическата, социалната и икономическата система, съществувала в страната. За тези действия се отделят няколко месеца, максимум една или две години (спомнете си програмата „500 дни“ на Григорий Явлински).

След операцията по унищожаването се създава чиста строителна площадка, върху която започва изграждането на съвсем различна сграда. Строителството се извършва по чертежи, създадени в лабораториата на „чикагската икономическа школа“ по поръчка на „господарите на парите“.

Професорът от Чикагския университет М. Фридман, според Н. Клайн, е идеолог на умишленото унищожаване и бедствия, неговите рецепти нямат нищо общо с икономическите реформи в обичайния смисъл на думата: „И веднага щом избухне криза“, уверява професорът от Чикагския университет, трябва да се действа бързо, да се направят необратими промени със светкавична скорост, докато обхванатото от кризата общество се опомни и се върне към „тиранията на статуквото.”

Фридман твърди, че „новото правителство разполага с шест до девет месеца, за да постигне големи промени; ако тя не се възползва от този шанс и не предприеме решителни действия през този период, няма да й бъдат дадени други също толкова богати възможности.“ Тази версия на съвета на Макиавели да се нанася „вреда“ „внезапно и наведнъж“ изглежда остава най-важната и постоянна точка от цялото стратегическо наследство на Фридман.

Това, което западните медии нарекоха (и продължават да наричат) „икономическото чудо“ на Чили, всъщност трябва да се нарече ограбването на чилийския народ, извършено дори не по икономически, а по насилствен начин: „Много чилийци смятат, че тази война, която беше войната на богатите срещу бедните и средната класа, стои зад така нареченото чилийско икономическо „чудо“.

Обаче през 1988 г., когато икономиката се стабилизира и започва да расте бързо, 45 процента от населението живее под прага на бедността. Но доходите на най-богатите 10 процента от чилийците са се увеличили с 83 процента.

Дори през 2007 г. Чили остава общество с изключително неравенство: в списъка от 123 страни, считани от ООН за значително социално разслоени, Чили е на 116-то място, което я прави една от осемте страни с най-голямо неравенство.“

Трябва да се отбележи, че много от „Чикагските момчета“ се оказаха банални корумпирани служители, които се опитаха да спечелят от кървавите „реформи“. Те бяха по-загрижени за забогатяването си, отколкото за състоянието на чилийската икономика.

Икономическата ситуация се влошава рязко в началото на 80-те години, когато избухва дълговата криза в Латинска Америка и чилийската икономика се оказва в епицентъра на тази криза: „На фона на предстоящата катастрофа почти всички момчета от Чикаго, включително Серхио де Кастро, загубиха важните си позиции в правителството.

Други възпитаници на Чикагския университет, заемащи важни места сред „Пираните“, бяха заподозрени в мошеничество, което ги лиши от внимателно пазената фасада на научна безпристрастност, толкова важна за имиджа на „Чикагските момчета“.

След Чили вълна от специални операции под кодовото наименование „шокова терапия“ заля много страни по света. Особено в Латинска Америка (Аржентина, Боливия, Перу, Венецуела). В по-мека форма такива специални операции бяха проведени в някои други страни (например Полша, Израел). „Шокова терапия“ беше проведена и в Русия, и то по жесток начин.

Ще дам само някои фрагменти от книгата на Н. Клайн. Тя пише, че „целта (на шоковата терапия в Русия. – В.К.) е очевидна – да се премахне предишното състояние и да се създадат условия за развихряне на див капитализъм в Русия, което от своя страна ще създаде свободна демокрация на пазара – под контрола на арогантни американци, току-що завършили университета “

Тук тя има предвид същите „момчета от Чикаго“. Но не от местен произход (както беше в Чили), а от тези, които идват отвъд океана, много от които всъщност са учили в Чикагския университет. Нещо повече, някои от тях са били ученици на Милтън Фридман, когото не се поколебаха да наричат свой „духовен наставник“. Сред тях например е американецът Джефри Сакс. Който от своя страна беше ментор на Анатолий Чубайс и Егор Гайдар.

Р. S. Клайн смята, че тези много руски фигури от 90-те години също могат да бъдат наречени „Чикагски момчета“ без особена претенциозност: „… Професор Милтън Фридман, роден през 1912 г. в Бруклин в семейство на емигранти от Галисия, едва ли би могъл да си представи, че той ще бъде популярен в Русия. Участието му в теорията на монетаризма обаче го направи може би най-известният западен икономист в Москва: Егор Гайдар и Анатолий Чубайс бяха смятани за негови духовни ученици тук (оттук и прозвището „Чикагските момчета“).“ С течение на времето Русия има свой собствен „инкубатор“ за производство на „Чикагски момчета“. Това учебно заведение, което се нарича точно по същия начин като това, което работи в Чили, е Висшето училище по икономика (ВШЭ).

EXPRESS TV

* * *

ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА

Продължи да четеш

БЪЛГАРИЯ

ПОЛИТИКА

ПОЛИТИКАпреди 2 дни

Пеевски изключил и Ахмед Доган от ДПС?

Това твърди Джевдет Чакъров от фракцията на почетния председател Председателят на Централния съвет на ДПС Джевдет Чакъров се обърна към...

ПОЛИТИКАпреди 3 дни

Пеевски: От днес ДПС има само един лидер в мое лице

„ПП е партия на Радев. Той форматира няколко партии. За три години показа колко е безпомощен. Обгради се с крадци...

ПОЛИТИКАпреди 1 седмица

Президентът за Пеевски: Не трябва да сме наивни, че тази наглост на стероиди ще се осъзнае и ще изчезне от само себе си

Дори бащите на конституционните промени се отрекоха от своята рожба, подчерта Румен Радев след церемонията по полагане на клетва на...

ПОЛИТИКАпреди 1 седмица

Борисов в пълна изолация в парламента

Народното събрание не успя да избере председател от първия път, Делян Пеевски не подкрепи Рая Назарян За пореден път Народното...

ПОЛИТИКАпреди 1 седмица

Тръмп назначи Мъск за министър

Новоизбраният президент на САЩ Доналд Тръмп заяви, че Илън Мъск и бившият кандидат за президент – републиканецът Вивек Рамасвами, ще...

ПОЛИТИКАпреди 1 седмица

Тръмп е избрал губернаторката на Южна Дакота за министър на вътрешната сигурност

Губернаторката на щата Южна Дакота Кристи Ноем и Доналд Тръмп танцуват на песента „Уай Ем Си Ей“ („Y.M.C.A.“) на предизборна...

СВЯТ

БЕЗПЛАТНИ ОБЯВИ

Изпратете рекламен текст и снимки на нашия месинджър и ще бъде своевременно публикувана безплатно. Вашата реклама се публикува в осем издания с над два милиона и двеста хиляди (2, 200,000) читатели и в социалните мрежи, където достига до над девет милиона (9, 000,000) потребители!

Най четени