ФОКУС

Глупавата мантра за „крайната десница“

От известно време представителите на глобалистките елити и техните говорители в медиите имат ново обидно определение, с което заклеймяват всеки, който по някаква причина не им харесва. „Крайнодесен“ е въпросното понятие. В тази категория те поставят всички, които говорят и действат извън официозните предписания. Според любителите на евроатлантизма „крайнодесни“ са всички, които: защитават националната държава, противопоставят се на диктата, идващ от наднационалните властови центрове, имат ярко опозиционно поведение спрямо управляващите, призовават за съхраняване на традицията, историята, културата на държавите си, смятат, че приоритет на всяко правителство трябва да бъде защитата на наемните работници, а не постоянното следене за това дали случайно не е притеснявано поредното новооткрито сексуално малцинство. Изобщо за „крайнодесни“ биват обявявани всички хора и всички партии, движения и организации, които се съпротивляват на политическата коректност и дръзват да предлагат решения, които излизат извън глобалистката матрица.
Тези, които хвърлят в пространството този термин, така и не са обяснили ясно и точно поради какви причини използват точно него. А това е важно, защото крайнодесни партии и организации съществуват, само че нямат нищо общо със структурите и хората, които елитът етикетира с въпросното понятие. Ето защо нека в началото уточним какво всъщност е неговото значение.

Днешните крайнодесни структури имат своите корени в теорията и практиката най-вече на германския националсоциализъм и на италиански фашизъм. Според крайнодясната философия демокрацията е вредна и трябва да бъде отменена. Като за тази цел са оправдани всякакви действия, включително и такива, които включват употребата на насилие. Непоносимостта към демократичното устройство на обществото се корени в схващането на крайнодесните мислители, че повечето хора не притежават способността и интелекта да участват в управлението на страната. Според крайнодясната философия държавите трябва да бъдат управлявани от много тесен елит, който е достатъчно добре подготвен за тази цел, докато масите не са.

Тук трябва да бъде направено уточнението, че структурите, които отговарят на определението крайнодесни имат изключително слабо влияние днес. Повечето от тях дори не се явяват на избори, а тези, които го правят, получават много слаби резултати. Имената на някои съвременни крайнодесни организации, които сега ще цитирам, със сигурност не са познати на повечето от вас: италианската CasaPound, френската Génération Identitaire, германската Der III. Weg, испанската Hogar Social, португалската Escudo Identitario скандинавската Nordic Resistance Movement.

Това са фактите. А сега нека преминем към манипулациите, с които толкова обичат да си служат официозните евроатлантически говорители. Любимата им стратегия, доста елементарна между впрочем, е да пренесат екстремните черти на маргинални организации, като споменатите преди малко, върху добиващи все по-голяма популярност партии и движения. Целта е тези структури, които действително застрашават истаблишмънта, да бъдат дискредитирани в очите на избирателите, като биват наричани „крайнодесни“. Партиите в Европа, които най-често биват „награждавани“ с това наименование, са „Алтернатива за Германия“, „Национален сбор“ във Франция, ФИДЕС в Унгария, „Италиански братя“ и „Лига“ в Италия, „Свободната австрийска партия“, „Партията на свободата“ в Нидерландия, АУР в Румъния. За всеки, който поне малко се интересува от международна политика, е ясно, че нито една от тези партии няма нито фашистки, нито нацистки корени или пристрастия. Всъщност това са много различни партийни структури. Общото между тях е, че са силно критични към господстващия глобалистки наратив и че търсят най-различни начини за изграждането на алтернативни обяснения на света и на различни политически действия. Важно е да се отбележи, че нито една от тези алтернативи не включва нито насилственото завземане на властта, нито отменянето на демокрацията, нито пристрастията към елитарно управление на обществото. Тоест при всички изброени партии отсъстват главните характеристики на автентичната крайнодясна философия и практика. Някои от тези партии са основни опозиционни сили в държавите си, а други дори управляват. Ако тези организации бяха „крайнодесни“, както ги обвиняват противниците им, те отдавна щяха да са унищожили демокрацията в страните си. А както всеки непредубеден наблюдатели ще отбележи, демокрацията си е жива и здрава и в Нидерландия, и в Италия, и в Унгария.

Друга характерна черта на автентичните крайнодесни организации е яростният им антисемитизъм. Това е съвсем естествено, като се има предвид привързаността на подобни структури към теорията и практиката на германския националсоциализъм. И тук отново виждаме пълното разминаване между обвиненията, отправяни от евроатлантическите говорители към техните политически опоненти, и действителността. Никакъв антисемитизъм няма в действията и изказванията на партиите, които те наричат „крайнодесни“. Да, някои от тях са силно критични към политиката, провеждана от настоящето правителство в Израел, но да бъде определяна като „антисемитизъм“ всяка критика към действията на израелските управляващи, е изключително грозна манипулация. Проучвания на общественото мнение показват, че във Франция все повече евреи гласуват за Националния сбор. Няма как да твърдим, че точно евреите с тяхната трагична история на Холокоста ще гласуват за „крайнодесни“ партии, т.е. за политици, които харесват нацизма. И все пак такива твърдения се правят. При това от хора, които казват, че са „обективни наблюдатели“ и „сериозни изследователи“.

Твърде интересен и е фактът, че за партии, набедени като „крайнодесни“, гласуват все повече млади хора. Да започнем с данни, отнасящи се до „Алтернатива за Германия“, която много често бива обвинявана, че е едва ли не неофашистка и че първото нещо, което нейните ръководители и симпатизанти правят, когато настъпи дълбока нощ и всички заспят е, да си пускат речи на Хитлер и Гьобелс. Според едно статистическо проучване, направено през 2024 г. 22% от германските гласоподаватели на възраст до 29 г. предпочитат „Алтернатива за Германия“ Само година по-рано този процент е бил 12. Именно АзГ е най-популярната партия в тази възрастова група. Абсолютно същата е ситуацията в държави като Франция, Португалия, Нидерландия. Във Франция 36% от гласоподавателите на възраст до 24 години и 39 % от тези до 29 години симпатизират на „Националния сбор“ на Марин льо Пен. В Португалия 29 % от хората до 34 години подкрепят партията ЧЕГА, която също е обвинявана, че е „крайнодясна“. В Нидерландия 31 % от избирателите до 25 годишна възраст са привърженици на Партията на свободата, която също кара истаблишмънта да трепери от ужас. Преди парламентарните избори в Италия, проведени през 2022 г., „Италиански братя“ на Джорджа Мелони, етикетирана често като „крайнодясна“, беше най-предпочитаната партия сред гласоподавателите до 35 години.

Тези данни поставят в доста трудно положение официозните анализатори. Най-малкото защото според всички традиционни представи хората в младежка възраст подкрепят леви партии и организации. Как така сега подкрепят „крайнодесни“ структури?! Всъщност отговорът на този въпрос съвсем не е толкова труден. Ако се абстрахираме от налаганите с години клишета, ще видим, че младите хора са гласували, гласуват и ще продължат да гласуват не за „леви“ или за „десни“ партии. Те подкрепят такива организации, които най-силно се противопоставят на статуквото, които са най-бунтарски настроени. Младите не са нито „левичари“, нито „десничари“. Те дават подкрепата си основно на движения и партии, които излизат извън канона и предлагат политики, коренно различни от политиките на традиционните партии. Оказва се също така, че младите хора много често гласуват, водени не от някакви отвлечени идеи, а от съвсем реални причини. В социологически проучвания, правени в различни европейски държави, младите казват, че най-големите им проблеми са трудността при намирането на добре платена работа, невъзможността да си позволят собствено жилище. И политическите лидери, набеждавани, че са „крайнодесни“ предлагат решения точно на тези проблеми. В манифеста на „Националния сбор“ от 2022 г. специално е отбелязано, че ако започне да управлява, партията на Марин льо Пен ще намали данъците на хората под 30 години, ще въведе финансови стимули за студентите, които работят, и ще им помага финансово при намирането на жилище. В програмите на редица други европейски „крайнодесни“ партии също присъстват подобни точки. Така че младите гласуват за такива организации не защото изведнъж са станали „антиимигрантски настроени, хомофоби или расисти“. Те просто искат нормален живот за себе си и за семействата си. „Това че гласувам за Герт Вилдерс, не ме прави расист“, казва 24-годишният Жералд, жител на нидерландския град Волендам, „да, притеснява ме това, че имигрантите получават по-голяма държавна помощ отколкото местните хора, обаче не съм нито срещу исляма, нито искам джамиите да бъдат затваряни. Просто смятам, че имиграцията трябва да бъде контролирана по-добре.“

Фактът, че толкова много млади хора подкрепят партии, които защитават преди всичко националния интерес, разбива още една манипулация, прокарвана години наред в глобалистките медии. Според нея такива партии били подкрепяни главно от застаряващи бели недобре образовани мъже, а в същата възрастова група попадали и ръководствата на въпросните формации. Само че обективната реалност показва нещо съвършено различно. Официалният лидер на френския „Национален сбор“, който е и председател „Патриоти за Европа“, третата по численост група в Европейския парламент Жордан Бардела е на 29 години. Председателят на най-новата група в ЕП „Европа на суверенните нации“, в която членува и „Възраждане“, Рене Ост е на 37. На същата възраст е и Славомир Менцен, лидер на полската „Конфедерация“, който е и най-популярният полски политик в Тик Ток. Там той има над един милион последователи. Над два милиона пък са последователите на Жордан Бардела в тази социална мрежа. Германската партия, която се радва на най-голяма популярност в Тик Ток, е именно „Алтернатива за Германия“. Съпредседателката на партията Алис Вайдел има 466 000 последователи там. За сравнение настоящият германски канцлер социалдемократът Олаф Шолц има 400 000 харесвания. А вай-популярният германски политик в Тик Ток е Сара Вагенкнехт /473 000/, които някои наричат „крайнолява“, заради защитата й на правата на хората на наемния труд, а пък други „крайнодясна“, заради това, че настоява за строг контрол върху миграционните потоци (Данните са към декември 2024 г.). Разбира се, тя не е нито едното, нито другото. Просто е един съвсем нормален политик, който вижда кои са най-големите проблеми на държавата и предлага решения. Между другото определението „крайнолеви“ по адрес на значими политически партии е също толкова нелепо, както и определението „крайнодесни“ по отношение на други. Нито гръцката „СИРИЗА“, нито испанската „Подемос“, нито френската „Непокорна Франция“ са „крайнолеви“. Да, това са партии, които защитават социалните права на гражданите, но нито имат намерение да заменят демокрацията с „диктатура на пролетариата“, нито искат да вдигат „въоръжена революция“, „нито да експроприират експроприираното“, както биха правили наистина крайнолевите организации.

Връщайки се към темата за ролята на социалните мрежи в политиката, ще видим, че глобалистки настроените политици и коментатори постоянно се оплакват от популярността на „крайнодесните“ политици в Тик Ток. В яда си от този факт някои от тях стигат дотам да обвиняват тази най-популярна сред младите хора мрежа, че се използва за манипулации от чужди държави /разбирай Русия и Китай/ и дори да предлагат нейната забрана. Истината е, че на никаква чужда намеса не се дължи популярността на суверенистките лидери, а главно на факта, че те говорят на нормален език, а не се давят в политически коректни клишета.

Единственото заслужаващо внимание опасение, широко споделяно от глобалистките коментатори, е това, че демокрацията и основните права на гражданите днес са в опасност. Така е, има реална опасност за всички онези свободи, които дълго време смятахме за неприкосновени. Само че тази заплаха идва не от някакви нафантазирани „крайнодесни“ партии. Тя идва от същите тези глобалистки настроени партии, които се определят като „либерални“ и „свободолюбиви“. Нито една от заклеймяваните като „крайнодесни“ организации, които управляват своите държави, самостоятелно или в коалиция, не е направила нищо, за да застраши демокрацията. Самообявилите се за „либерални“ партии пък постоянно правят това. Ето само най-драстичните примери от последните седмици и месеци. В края на 2024 г. в Румъния беше отменен първият кръг на президентските избори, след като на него победител излезе политически некоректният Калин Джорджеску. В средата на същата година във Франция бяха проведени предсрочни парламентарни избори, спечелени от коалицията „Нов народен фронт“. Само че в разрез с всякакви демократични правила президентът Еманюел Макрон не връчи мандата за управление на победителите, а направи премиер Мишел Барние. Съвсем естествено оглавяваното от него правителство скоропостижно падна след вот на недоверие. Пак през 2024 г. Партията на свободата спечели парламентарните избори в Австрия и пак президентът не й даде мандат за управление, защото била „крайнодясна“. Какво се оказва на практика? Именно тези, които най-силно крещят за възможно нарушаване на законите и правилата, постоянно нарушават същите тези правила, когато са на власт. В самия край на президентския си мандат Джо Байдън помилва сина си Хънтър, макар че до съвсем скоро обясняваше как нямало да направи това и че „каквото било решението на съда, такова ще си остане“. Ето същите тези, които се подчиняват на законите само тогава, когато въпросното законоподчинение ги устройва, учат целия останал свят на законност и правов ред. И докато постоянно нарушават правовия ред, ни обясняват как трябвало да внимаваме и в никакъв случай не бивало да гласуваме за „крайнодесни“ партии, за да не „загинела демокрацията“.

Демокрацията и свободата могат да загинат само в един единствен случай. Само в случай, че партиите, които се наричат „либерални“, успеят да осъществят политическите си мечти за тотална унификация на всичко и всички. За това да няма различни мнения, а една единствена „правилна“ гледна точка.

Демокрацията и свободата ще загинат тогава, когато политическата коректност задуши плурализма. Истинските врагове на свободомислието са именно „либералите“, които, разбира се, нямат нищо общо с класическия либерализъм.

Нашата медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.

Четете неудобните новини, които не можеме да поместим тук поради фашистка цензура в нашия ТЕЛЕГРАМ КАНАЛ.

Абонирайте се за нашия Телеграм канал: https://t.me/vestnikutro

Влизайте директно в сайта.

Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?

#thesofiatimes #sofiadailymail

Post Views: 10

Свързани теми:featured trending анализ българия политика фокус

Не пропускай

Големите умници вече се делиха и (под чертата) съгрешиха

Продължи да четеш

ФОКУС

Големите умници вече се делиха и (под чертата) съгрешиха

Ако ПП и ДБ ще се развеждат, по-добре да погледнат историята

От 2 седмици залозите за официална раздяла на ПП и ДБ скочиха рязко. Едните изгониха от парламентарна група Даниел Лорер и Явор Божанков, другите не ги пуснаха. Вторите се готвят да преговорят с ГЕРБ за правителство, първите не щат. Уважават се взаимно, спорят умерено, спорът е между санитари за санитарния кордон. „ПП тайно преговаря с „Възраждане“, твърди Божанков. Николай Денков го контрира в изпълнение на поръчки. „Да, България“ вкара Делян Пеевски в конституционните реформи“, държи да изясни старите конкретики Асен Василев. Като се добави, че вътре в ДБ „Да, България“ и ДСБ имат стари противоречия, включително кой как да „играйка“ с Бойко Борисов, лудницата става пълна.

Както да се погледне, тази работа няма как да приключи добре. В зависимост кога се случи разделението (ако се случи), то може да отпуши общия политически процес, помагайки за формиране на правителство. Но за самите участници в коалицията последствията вероятно ще са

не просто лоши, а катастрофални

Източник на прогнозата е не друг, а историята. Тъй като в България няма навик да се помни, а и се ширят мнения, че разделението го изискват „проличали несъвместими ценности, подходи“, като браковете са оставени за след избори по сметка, е добре да разлистим страниците на миналото:

В началото на 2017 г. бе създадена партия – „Да, България“. Лидер – Христо Иванов, до него знаковите за съответната общност Мануела Малеева, Кристиян Таков и др. Ползвайки енергията след оставката на Иванов от кабинета на Борисов, това не бе просто партия. Бе

надежда, порив за рестарт на държавата.

„Край с ГЕРБ, имаме принципи! Страната се нуждае от нов дух и дъх!“, гласяха ценностите, подходите. Прокламирани бяха и в противовес на вътрешните съглашатели от Реформаторския блок (РБ) с Борисов. Медии надуваха платната на „Да, България“, все още незабравилите протестите от 2013 г. агитки – вувузелите. Това бе и либерално-консервативно разделение. Прогресистите – с Иванов, по-назадничавите – с ДСБ (Радан Кънев). „Да, България „ казваше, че оставя много приятели в РБ, ще преговоря с тях след изборите. Не се наложи.

Огромната галимация приключи с по под 3%

за „Да, България“ и съюзът около ДСБ („Нова република“, приобщил фамозната Дани Каназирева). Единствено като резултат – 4 години парламент без прогресисти, „консерви“ и други подобни умници.

Когато за следващите избори бе направено ДБ с дейното участие на Христо Иванов, това бе най-кристалният знак, че този човек къта в пазвата огромна политическа несъстоятелност. Защото единственото, което стори обединението, е отново да събере Иванов, хората му и ДСБ. 4 години бяха пропилени, това бе визитна картичка на едно пар екселанс безсмислие. Но да оставим ненужните вече оценки. Важното днес е, че в този политически сектор, към който се числи и ПП,

2 -1 понякога е равно на 0

След като се получи провал при порив, емоция, какво ли би станало днес, когато никой не свързва ПП-ДБ с порив и емоция? По-скоро грандиозен провал, отколкото не-провал. Това не значи, че при развод съставките от формацията непременно ще останат под чертата. Значи, че последствията ще бъдат опустошителни спрямо амбициите за „санитарен кордон“, обетовани земи отвъд червени линии и т.н.

Да се върнем още назад. При протестите срещу Пламен Орешарски през 2013 г. този политически сегмент отново не бе в парламента. Явил се бе на вота отделно (идентично по около 3% за ДСБ и формацията на Меглена Кунева). Тогава и през 2017 г. на свободното столче седнаха популисти, националисти, евразийци („Атака“, „Обединените патриоти“, „Воля“) – в кондиция бяха, за да се възползват от глупостта на тия, които (уж) се борят срещу тях. Няма да опитваме аналог с днес, да се чудим налични ли са в кондиция националисти, популисти, евразийци. Цялата тема е някак обидна за всеки интелигентен човек, нали?

Затова няма смисъл и от други исторически примери. Всеки знае за Кубратовите пръчки. Истинските умните хора са наясно, че това не е просто притча, а житейско правило – следва да бъде съобразявано, въпреки неудобствата на живота, сложността на неговите „ценности и подходи“.

Историята след 1989 г. на целия този политически сектор – наричан заедно или поотделно десен, консервативен, либерален, прогресистки… – е историята на една

диалектика от разпади и съюзи –

огромно движение, което, погледнато от птичи поглед, е на място. Разпадите имат смисъл при полза. Но липсва наличен опит, показващ полза за когото и да е – освен за силите на мрака, срещу които се води също една перманентно епична борба.

ПП-ДБ и привържениците им следва да имат предвид всичко това. Също при развод ще излезе, че с Борисов (например) може да намират компромиси, между себе си – не.

Нашата медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.

Абонирайте се за нашия Телеграм канал: https://t.me/vestnikutro

Влизайте директно в сайта.

#thesofiatimes #sofiadailymail

Post Views: 10

Продължи да четеш

ФОКУС

Милиони жертви на „цветните демокрации“ на западните империалисти

Башар Асад е поредната жертва на Арабската пролет, но какво ще стане с Ал Джаулани

Башар Асад се превърна в поредната жертва на Арабската пролет, започнала през 2011 г. Но кои бяха другите авторитарни лидери, отстранени по сходен начин. Това припомня Франс прес.

Зин ал Абидин бен Алин

Тунизийският президент беше първият, който падна от власт в резултат на Арабската пролет. Идвайки на власт 7 ноември 1987 г. Бен Али беше породил надежди за промяна в Тунис. Той наследи поста от Хабиб Бургиба, когото обяви за негоден за изпълнение на президентските задължения. През годините обаче нещата в Тунис не се промениха и семейството на Бен Али пое контрола върху цели браншове в икономиката. В края на 2010 г. в страната избухна народно недоволство, като постепенно то обхвана големите градове в източната част на Тунис. След голям протест на 14 януари в столицата Бен Али напусна страната с надеждата, че може да се върне и да поеме отново контрол върху нещата. Това така и не се случи и той умря в изгнание в Саудитска Арабия през септември 2019 г.

Муамар Кадафи

Водач на либийската революция от септември 1969, Муамар Кадафи се задържа 42 години на власт, прокарвайки идеята за арабското единство, използвайки изобилните петролни ресурси на Либия, за да подкрепя военни режими в приятелски страни и политически движения по света, по-специално Ирландската републиканска армия. В самата Либия той наложи една уникална по рода си политическа система, при която той твърдеше, че сънародниците му управляват сами държавата. Но всъщност вместо пряка демокрация по време на четирите му десетилетия на власт той извърши издевателства срещу опозицията и народа. Режимът на Кадафи бе обвинен в участие в самолетните атентати в Локърби през декември 1988 и в пустинята Тенере в Нигер през септември 1989 г., в които загинаха стотици хора и заради които Либия беше поставена под петролно ембарго и трябваше да плати обезщетения на близките на загиналите. Когато народът на Либия се вдигна на бунт срещу Кадафи, НАТО се намеси и бившият лидер избяга от столицата, но в крайна сметка попадна в ръцете на бунтовниците и през октомври 2011 г. беше убит при неизяснени обстоятелства.

Хосни Мубарак

Вицепрезидентът Хосни Мубарак стана президент на Египет през 1981 г. след убийството не предшественика му Ануар Садат и остана начело на страната 30 години. Той беше бойкотиран от арабските страни заради сключения мир с Израел през 1979 г. През президентството му страната има и икономически трудности и преживява насилие от страна на радикални ислямисти. Мубарак често пъти е обрисуван като оцеляващ в трудни ситуации. Но през януари народът въстана срещу него на фона на подозрения, че той се готви да отстъпи властта на сина си Аля и да създаде по този начин една династична република по примера на Сирия. В крайна сметка Мубарак бе изоставен от армията, от която произхожда, и се отказа от властта месец по-късно. После беше съден заради смъртта на протестиращи и за корупция. Пратен беше в затвора. Оневинен беше през 2017 г. и умря през февруари 2020 г.

Абдула Салех

Президентът на Йемен имаше навика да казва, че онзи, който управлява страната, прилича на човек, танцуващ върху главите на пепелянки. Абдула Салех притежаваше остър политически нюх и управлява Йемен в продължение на 33 години. Той съумя да оцелее при няколко шиитски бунта и в гражданска война, последвала проваления опит за обединение на севера и на юга в страната. През 2011 г. обаче народът оспори управлението му и той предаде властта с нежелание на заместника си Абд Рабу Мансур Хади. Но Салех направи всичко възможно да се вкопчи във властта, в това число и да се съюзи с йеменските шиитски бунтовници хуси, които бяха негови противници едно време и които в крайна сметка го убиха през декември 2017 г.

Омар Башир

Военният Омар Башир завзе властта в Судан през 1989 г. , преди да бъде свален с преврат през 2019 г. от армията след народни протести. Той беше на власт в продължение на 30 години, съюзявайки се или късайки връзки с местни ислямисти. Издирван е от Международния наказателен съд от 2010 г. по обвинения в геноцид, престъпления срещу човечеството и военни престъпления заради конфликта в Дарфур. В Судан Омар Башир е съден за корупция и е в затвора, докато страната потъна в гражданска война от 2023 г., когато в противоборство влязоха двама генерали, оспорващи си властта.

Каква ще е съдбата на Абу Мохамед ал Джаулани

Истинското му име е Ахмед аш Шарех. Роден е през 1982 г., израснал е в Мазе, шикозен квартал на Дамаск. Потомък е на заможно семейство. Учи медицина.

От 2011 г,., когато започва войната в Сирия влиза в редиците на джихадистите. Оглавява организацията „Хаят Тахрир аш Шам“, която едно време беше клон на „Ал Каида“ в Сирия и чиято цел беше свалянето на Асад. От 2016 г. скъсва с „Ал Каида“и започва да се представя като умерен, без да успее да убеди в това анализаторите или западните столици, които категоризират неговата организация като терористична група. Според френския анализатор Тома Пиере, който е специалист по ислямизма в Сирия, Ал Джаулани е радикален прагматик.

През 2021 г. в интервю за американското радио Пи Би Ес Ал Джаулани разказа, че военното му прозвище идва от това, че семейството му произхожда от Голанските възвишения, които на арабски са Ал Джаулан. Тогава той разказва, че дядо му е бил преместен от този район през 1967 г., когато Израел окупира голяма част от него.

Още след 11 септември 2001 г. при Ал Джаулани се наблюдават първи признаци на радикализиране. След американската инвазия на Ирак през 2003 г. той заминава да се бие там срещу американските военни. Присъединява се към „Ал Каида в Ирак“, после е заловен и пратен за пет години в затвора.

След началото на бунта срещу Асад се връща в Сирия, за да създаде „Фронта ан Нусра“, който после се преобразува в „Хаят Тахрир аш Шам“ и местен клон на „Ал Каида“. През 2014 г. се противопоставя на „Ислямска държава“.

Привържениците му го описват като реалист, а противниците му като опортюнист. През 2015 г. той казва, че няма да предприема атаки срещу Запада, противно на „Ислямска държава“. Когато решава да скъса с „Ал Каида“ през 2016 г. казва, че го прави, за да лиши международната общност от повод да атакува неговата организация.

През 2017 г. създава гражданска администрация в Северна Сирия и умножава жестовете на добра воля към християните от провинция Идлиб, която неговите хора контролират от две години. Но там групировката му е обвинена от жители и правозащитници в издевателства, които според ООН могат да бъдат оприличени на военни престъпления.

Сега той призовава бойците си да запазят сигурността в освободените райони. Според анализатори колкото по-малко сирийците и международната общност се страхуват от Ал Джаулани, толкова повече той ще изглежда като отговорен лидер, отколкото като екстремист и джихадист.

Но не бива да се забравя, че сега той говори, каквото трябва да се каже, но със сигурност не е напълно искрен и не бива да се забравя откъде произхожда той, предупреждава изследователят Арон Лунд, визирайки твърдото фундаменталистко минало на Ал Джаулани.

Нашата медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.

Абонирайте се за нашия Телеграм канал: https://t.me/vestnikutro

Влизайте директно в сайта.

#thesofiatimes #sofiadailymail

Post Views: 11

Продължи да четеш

ФОКУС

Защо никой не спаси властта на Асад

След падането на дома на Асад играта на тронове в Сирия не свърши, както не свърши и войната, пише колумнистът на РИА Новости Дмитрий Бавирин.

Местните кюрди, контролирани от Съединените щати, биха искали да се оттеглят от сирийския държавен проект или да консолидират своята автономия. Предотвратяването на това да се случи е основната цел на Турция и тя се грижи за силите, които свалиха отбраната на вече бившия президент Башар ал-Асад. За него наистина всичко свърши.

Скоростта, с която властта падна, е невероятна. Притесненията, че превземането на град Хомс ще раздели Сирия на Асад на две части (столицата Дамаск от едната страна на фронта, лоялната крайбрежна Латакия с руски военни бази от другата) станаха неуместни до събота: Дамаск се предаде само няколко часа след Хомс, и то без съпротива.

За една нощ спекулациите дали Асад може да се е преместил в Латакия, крепостта на алауитите, родината на баща му и наследството на клана, където властта му винаги е била поддържана, също остаряха. Ако дори е могъл, то не е поискал: сайвантът изгоря, да гори и къщата.

Сега сирийският държавен проект ще се опита да възстанови Абу Мохамед ал Джулани – фактическият лидер на повечето от бунтовниците. Той се интересува от контрол върху цялата територия на страната, но уж без външна експанзия, тоест претенции към земите на съседите и участие в световната ислямска революция. Дали ще успее или не е открит въпрос, но неговият проект за Сирия победи този на Асад в надпреварата.

Именно поради краха на този проект въпросът за спасяването на режима на Асад не беше повдигнат от нито един от формалните и неформалните му съюзници. Няма смисъл да се спасява нечия власт в държавата, ако самата държава е умряла.

Противно на популярния мит, на първия етап от сирийската война, която продължава от 2011 г., никой също не спаси Асад – нито Русия, нито Иран, нито други външни играчи, защото те са играчи, а не спасителна служба за обречени. Той се спаси, като показа жизнеспособността на „алауитския” държавен проект.

За шиитите, чиято крепост е Иран, алауитите са събратя – мюсюлмани. За сунитите, които са мнозинство в декларираните граници на Сирия, те са по-скоро секта. И по време на Османската империя, и по време на френския мандат, и в независима Сирия след 1941 г. алауитите са били дискриминирани.

Почти единственият социален лифт за тях беше армията, където алауитите в крайна сметка заеха повечето от ключовите позиции. Сирия, както я познавахме до вчера, е рожба на алауитския военен преврат, а Асадови са кланът, който спечели вътрешната им борба.

За сунитите завземането на властта от „сектантите“ беше предизвикателство. По-големият Асад – Хафез, бащата на Башар – оцелява от ислямисткото въстание през 70-те години на миналия век. То започна пет години след като Хафез ал Асад стана президент, продължи шест години и се провали поради три фактора – сирийската армия, подкрепата на Москва и формирането на своеобразна коалиция от малцинства около алауитите. Това са шиитите, християните, кюрдите, друзите, йезидите, атеистите, комунистите и други национално-политически и религиозни общности на „другите“, които бяха заплашени от изтребление под управлението на ислямистите.

Почти същото се случи през 2011 г., когато сунитската улица се разбунтува срещу Асад младши. Това стана част от процес, останал в историята като „арабската пролет“: поради покачването на цените на зърното и масовата безработица „майданите“ започнаха да кипят в Близкия изток и Северна Африка. На някои места правителствата паднаха в рамките на няколко седмици, на други в рамките на няколко месеца. Башар Асад просъществува почти 15 години.

Имаше значително повече външни играчи, отколкото при Хафез, и кюрдите започнаха своя собствена игра, но шиитите, този път тясно покровителствани от Иран, християните, друзите и други малцинства отново застанаха на страната на алавитския елит. В същото време най-добри резултати бяха показани не от частите на „официалните“ сирийски въоръжени сили, а от местните милиции в отбраната и частните военни кампании в настъплението.

В първия етап на войната основният противник на пъстрата коалиция, събрана около Асад, бяха силите, които Западът определяше като „умерени“ (макар и да не бяха умерени). През 2014 г., възползвайки се от частичното поражение на „умерените“ и разкола между тях, на преден план излязоха откровените човекоядци от ИДИЛ, Ал-Кайда и други терористични организации.

През септември 2014 г., под предлог за борба със самопровъзгласилия се „халифат“ на ислямистите, американските и съюзническите самолети влязоха във войната, възнамерявайки в същото време да постигнат повратна точка в полза на лоялни на себе си сили. Само година по-късно Русия се включи в конфликта, чиято цел, напротив, беше унищожаването на „халифата“, за да наклони везните на страната на Асад, още повече, че САЩ не успяха в борбата с екстремистите и това стана проблем за целия свят.

По това време останките от терористичния ъндърграунд в Северен Кавказ са се заклели във вярност на ИДИЛ, а властта на Асад е доказала своята стабилност. От страна на Русия това беше залог за победителя или по-точно инвестиция в него: ако Сирия на Асад остане, Русия ще получи постоянно използване на военните бази в Тартус и Хмеймим, жизненоважни за логистичната поддръжка на операциите в Африка.

Така изминаха четири години и половина от началото на войната до деня, в който руските ВКС нанесоха първите си удари по цели в Сирия. Четири години и половина държавата на Асад устоя успешно и победи. А през 2024 г. се разпадна за четири дни и половина.

Членовете на предишни коалиции или обявиха неутралитет, или изритаха падащия. Държавата на Асад се срина отвътре, тъй като елитите приеха победата си – не окончателна, но привидно решаваща и постигната с участието на Русия – за даденост. Обещанията за конституционна реформа и преразпределение на властта отидоха в пясъка, икономиката зацикли поради санкции и загуби по време на войната, въоръжените сили не се модернизираха поради липса на средства и желание. „И така ще се получи“, реши Асад.

Показателна е съдбата на една от най-известните единици от периода на победите – „Силата на Тигъра“. Тя беше малка и първоначално частна част, но по време на войната неговият командир Сухел Ал-Хасан се превърна в легенда: казваха за него, че не губи битки и предпочита тактиката на „изгорената земя“.

През и без това сравнително спокойната 2019 г. Тигрите бяха реорганизирани и обединени в сирийските въоръжени сили. Сухел остана да командва, но беше скрит от обществеността, защото се смяташе за по-популярен от Асад. През април 2024 г. Сухел беше отстранен на пенсия, като в същото време се замени командването на военните части в Идлиб, Хама и Алепо. След подновяването на военните действия, тези части станаха шампиони в бягането.

Врагът дойде откъдето трябваше да дойде – от Идлиб. През годините на битки под турска опека там се е развил така нареченият „гоблински резерват“: на членовете на различни групи, заселени в градовете, е предложена алтернатива на смъртта с цената на унищожаването на града – да оставят оръжието, да се качат на специален автобус със семействата си и заминаване за Идлиб. Това е подобно на тактиката за подреждане къщата чрез събиране на разхвърляни предмети в една стая и нейното заключване.

Не може да се каже, че ключалката на сирийците не е била достатъчно надеждна, а вратата не е била достатъчно здрава. Там рухнаха самите стени под натиска на нова сила.

През годините на относителен мир в Идлиб имаше строг естествен подбор, в който хората на Ал Джулани станаха победители. Той успешно договори подкрепа с Турция и почти унищожи най-радикалните конкуренти от ИДИЛ и Ал-Кайда, които в различни моменти действаха като негови работодатели. Основното постижение обаче беше изграждането на държава в държавата: след като спечели надмощие във вътрешната конфронтация, ал-Джулани организира живота в Идлиб по такъв начин, че сравнението не беше в полза на Асад.

„По-малко корупция, повече удобства“ – такива са например прегледите на жителите на Сирия на Асад за живота в бунтовническа Сирия. Без да иска да промени нищо и почивайки на лаврите си, Дамаск загуби еволюционната надпревара от така наречения „резерват на гоблините“.

Дори предишният страх от радикализма на сунитското мнозинство този път не изигра никаква роля. В часовете, когато настъплението от Идлиб все още можеше да бъде спряно, поне теоретично, всички вътрешни съюзници се отвърнаха от Асад, след което външните съюзници нямаше какво да спасяват.

Иран ще загуби повече от другите: колапсът на алауитския режим разбива върха на „шиитския полумесец“ – геополитически проект за създаване на зона на влияние от Ливан до Йемен с неговите хусити.

Основният интерес на Русия е запазването на базите в Тартус и Хмеймим, които трябва да бъдат предмет на преговори с властите на новата сирийска държава, която в момента се появява от руините на старата.

„Той просто отживя своето и умря“, казва ал-Джулани за режима на Асад, сякаш абдикира от отговорност. И е трудно да се спори с него по този въпрос: държавата на Асад умря много преди Дамаск да се предаде. Абу Мохамед ал Джулани и турският президент Реджеп Тайип Ердоган забелязаха това преди всеки друг.

Нашата медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.

Абонирайте се за нашия Телеграм канал: https://t.me/vestnikutro

Влизайте директно в сайта.

#thesofiatimes #sofiadailymail

Post Views: 17

Продължи да четеш

Изпратете рекламен текст и снимки на нашия месинджър и ще бъде своевременно публикувана безплатно. Вашата реклама се публикува в осем издания с над два милиона и двеста хиляди (2, 200,000) читатели и в социалните мрежи, където достига до над девет милиона (9, 000,000) потребители!