ФОКУС
Измамихме немците, ще измамим и руснаците
Оказва се, че „Байдън трябва да призове руснаците да свалят Путин и да сложат край на изолацията си“, такава препоръка отправя към своя президент бивш служител на Държавния департамент. Нищо ново? Подобни призиви често се чуваха миналата пролет – тогава самият президент на САЩ възкликна, че „Путин трябва да си ходи“. Един от новите опити беше статията на бившия служител на Държавния департамент Макс Бергман „Кажете на руснаците, че Путин трябва да си отиде“ във “Форин Афеърс”. Шокира не нивото на анализ на ситуацията на Путин и ситуацията в Русия (той е откровено слаб), а видът исторически аналогии, към които прибягва авторът.
Историята учи, че не учи на нищо дори онези, които се опитват да тълкуват нейните уроци в своя полза. Америка се появява на световната сцена преди сто години, по време на Първата световна война. Тогава започва нейният път към световното господство. Опитът от американската политика по време на Първата световна война все още заема важно място в мирогледа на американците – тогава техните елити бяха напълно въвлечени в Голямата игра. Следователно наследството на президента Удроу Уилсън, който ръководи страната, не само се изучава и анализира, но и се изпробва до настоящето. И така Бергман решава да направи паралел между Уилсън и Байдън, за да осигури последния за решителни действия.
Байдън трябва да говори като Уилсън през януари 1918 г.: тогава американският президент разкри своите „14 точки“ – проект за мирен договор, който може да сложи край на Първата световна война. Америка влиза във войната през 1917 г. През същата година Русия се срива в бездната на вълненията и в момента, когато Уилсън обяви плана си, в Брест обсъждат това, което по-късно щеше да се превърне в „неприличен мир“, който щеше да откъсне огромни територии от нашата страна, включително бъдещата Украйна. Америка, която запазва формален неутралитет през първите две години и половина от войната (но снабдява Англия и Франция), не може бързо да промени курса си с едно влизане във войната (това би изисквало създаване и прехвърляне на многомилионна армия в Европа), но наистина иска да пожъне плодовете на следвоенния световен ред. Остава „обикновена дреболия“ – да победи Германия, която в началото на 1918 г. случайно побеждава Русия, тоест получава не само огромни ресурси, но и възможността да се концентрира върху Западния фронт и да разбие съюзниците.
Именно при такива условия Уилсън предлага своите „14 точки“ – честен и справедлив свят, почти без „анексии и обезщетения“. Основният му адресат e Германия, която въпреки всички успехи на изток e в трудна вътрешна ситуация. Влизането на Америка във войната поставя Германия стратегически в губеща позиция, но далеч от катастрофална. Уилсън също обещава „отворени мирни договори“, свобода на корабоплаването, равнопоставеност на търговията и премахване на всички икономически бариери, „намаляване на националните въоръжения до минимума, съвместим с националната сигурност“ и дори „свободно, откровено и абсолютно безпристрастно уреждане на всички колониални спорове“ (а въпросът за колониите или по-скоро техният недостиг e изключително важен за Германия).
Тоест без репарации, блокади, окупация и разоръжаване? И не се говори за смяна на властта – британците искат да съдят кайзера, а американците не говорят за нищо подобно (и едва след началото на преговорите започват да искат абдикацията му).
Германците, разбира се, не вярват на американците – но към края на лятото на 1918 г. ситуацията на фронта започва да се оформя срещу тях. И още през септември те дават да се разбере, че са готови да обсъдят условията за прекратяване на войната. Подписано е примирие – при най-тежките условия, представени от съюзниците. Германия губи войната, без да я загуби на бойното поле, а тя все пак се надява на повече или по-малко справедлив мирен договор.
И какво става? От нея не само се изискваше да признае вината си за започването на войната, но до лятото на 1919 г. във Версай се подготвят за подписване на такива условия на мирен договор, които не биха могли да се нарекат иначе от грабителски. Съблечени са до шушка, наложено е огромно обезщетение, всички колонии са отнети, на практика са лишени от флота, Саар е прехвърлен под контрола на Обществото на нациите. Още тогава някои далновидни западни политици предупреждават, че всичко това ще доведе до нова война. И се оказват прави. Алчността и омразата към другия (а германците не се смятат за част от Запада) води англосаксонците и французите до ужаса на Втората световна война.
И сега Байдън трябва ли да предложи на руснаците това, което Уилсън предложи на германците? Да свалят властта си, да капитулират – в името на помирението със Запада и премахването на санкциите? Е, да, но какво е това?
„На Байдън ще трябва да се каже, че за да може Русия да има път назад, тя трябва да сложи край на войната и да смени ръководството в Кремъл. Най-важната аудитория за тази реч ще бъде руският елит. Новото правителство в Москва трябва да е готово да намали военните действия, да възстанови споразуменията за контрол на въоръженията, да освободи американски заложници (като журналиста Евън Гершкович и Пол Уилън, бивш американски морски пехотинец) и руските политически затворници (като Алексей Навални и Владимир Кара Мурза). То също така трябва да е готово да премахне репресивните мерки, които Путин въведе с началото на войната, забранявайки несъгласието, критиката и опозицията. САК ще се съгласят да премахнат санкциите и да премахнат дипломатическата изолация на Русия. Съединените щати ще насърчават отговорността за военни престъпления, а не колективното наказание.
Байдън може да говори за това как иска руснаците да пътуват и да учат отново в САЩ и Европа, да търсят работа, клиенти, клиенти и инвеститори на Запад, да си сътрудничат с международни партньори в авангардни научни изследвания и с гордост да участват в Олимпийските игри в Париж следващото лято. Целта е да се нарисува портрет на Русия, чието бъдеще се определя от просперитета и връзката с Европа, а не от бедността и изолацията.“
Отлични условия, с една дума – ако бъдат приети, Америка дори няма да иска репарации и съд над ръководството на Русия. Както пише Бергман:
„Украйна с право би поискала справедливост и репарации за военни престъпления и унищожаването на Русия. Но реалността е, че Русия няма да бъде напълно победена в края на тази война, което затруднява искането за репарации. Украйна или Хага ще могат да съдят военнопрестъпнициq само ако Русия доброволно ги екстрадира.“
В същото време се разбира, че „Русия ще трябва да приеме потенциалното членство на Украйна в ЕС и НАТО“, тоест Русия ще трябва да се откаже не само от своя лидер, курс, независимост, но и от националните интереси и сигурност. И всичко това се обсъжда напълно сериозно? Да, въпреки че Бергман пише, че основното условие за приемане на тези предложения е, че „Русия ще трябва да повярва, че войната е загубена и нейната позиция е несъстоятелна. Това изисква военния успех на Украйна, а не речr на американския президент“. Въпреки това, „ако сред военните, елита и обществеността се насади идеята, че има изход от тази война, това може в крайна сметка да даде плод“.
Ясно е, че подобни „условия“ са принципно неприемливи за Русия, под никаква форма и при никакви обстоятелства никой дори няма да ги обсъжда. Но ако си представим невъзможното – ако Русия внезапно повярва в тези „справедливи условия“, тогава няма съмнение, че щеше да бъде третирана по същия начин като Германия след Първата световна война, тоест умишлено унижавана и ограбвана.
И тук най-интересното не е, че в американския eстаблишмънт има хора, които сериозно вярват във възможността за подобна капитулация на Русия (това не е новина – още през 2014 г. те смятаха, че „целият руски елит има деца и пари на Запад и ще свали Путин, ако натиснат здраво със санкции“), а с какъв исторически пример го подкрепя. Тоест руснаците се смятат за клинични идиоти – не само неспособни да се поучат от историческите си грешки (1917 и 1991 г.), но и такива, които могат да бъдат подведени с пример, при който някой, който се е доверил и се е предал, е бил измамен? Като модел за постигане на споразумения ни се предлага исторически пример за това, че на англосаксонците не може да се вярва при никакви обстоятелства. От глупост ли е или от арогантност? Няма значение, но показва неуважение не само към нас, но и към уроците на историята. Която не учи никого на нищо, но болезнено наказва за пренебрегването на себе си.
ТЕ СЕ ОПИТВАХА ДА НИ ГО КАЖАТ ОЩЕ ПРЕДИ 40 ГОДИНИ!
ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА
